Фридрих Незнански
Платинената карта (37)

2.

Следващите няколко часа бяха заети с делови преговори, откриване на изложби и разни други приятни и недотам приятни неща.

При пътуванията по офиси и изложбени зали мистър Плат бе съпровождан от преводача си Никита. Познаваха се още от предишното му идване в Москва. Мистър Плат харесваше този неразговорлив, непрекъснато съсредоточен в мислите си човек. Всички преводи на Никита бяха лаконични и педантично точни. Никога не си позволяваше да импровизира и лесно запомняше цели откъси от това, което казваше Плат, след което ги превеждаше дума по дума.

След поредното посещение те останаха в колата и пиеха кока-кола, която мистър Плат обичаше много. (Той имаше предубеждение относно кафето, като в същото вре ме мистър Плат бе сигурен, че кока-колата оказва върху организма същото ободряващо въздействие като кафето, но с по-малко негативни последствия за сърдечния мускул.)

— Ник, гледам ви и си мисля — проговори мистър Плат, хвърляйки по някой поглед към преводача си. — Все пак вие сте щастлив човек! Нямате някакви особени грижи. Или казано по-точно — всичките ви грижи и проблеми са прости и разбираеми, те… как бих могъл да го кажа по-добре… те имат естествен произход. За разлика от моите проблеми, които аз си създавам сам, преследвайки печалби, които изобщо не ми трябват.

— Струва ми се, че донякъде опростявате всичко — възрази Никита. — Това, че печеля по-малко пари от вас, не означава, че живея безоблачен живот. По-скоро обратното. Винаги съм мислил, че човек се нуждае от пари, за да избегне проблемите. В този смисъл богатите хора са най-щастливите на този свят. Там, където аз трябва да пробивам стена с главата си, вие просто си купувате танк и той го прави вместо вас. Казвам го образно — обясни Никита.

Мистър Плат леко се усмихна.

— Освен другото вие сте и философ, Ник! И въпреки това, независимо от огромната разлика ние с вас имаме почти еднакви житейски възгледи. Какво означава това? Означава, че човекът си е винаги човек. А дали има повече или по-малко пари — по принцип това няма значение. Всички се блъскаме, за да оцелеем.

„Ще ми се да те видя как ще блъскаш с моята заплата“ — без никаква злоба си помисли Никита, но премълча. В неговите очи мистър Плат бе детенце — пораснало и глезено. А какво можеш да обясниш на едно дете?

Мистър Плат се върна късно в хотела. Какво да се прави — задръстванията в Москва бяха жестоки.

Забеляза посетителите веднага щом влезе във фоайето. Те също веднага го видяха. Станаха от фотьойлите и се отправиха към него. Единият от тях бе среден на ръст и доста пълен. Ако се съдеше по това, че вървеше малко по-напред от придружителя си, очевидно това беше Акишин. Външността му бе доста неприятна — рядка светла коса, старателно вчесана на път; светлосини, почти безцветни очи. На всичко отгоре устата на Акишин бе малка като дупенце и някак мокра, като че ли собственикът на тази уста беше изял нещо мазно и бе забравил да използва салфетката.

Спътникът на Акишин изглеждаше съвършено различен. Беше тъмнокос и къдрав като италианец. А в погледа му имаше нещо злъчно и непристъпно като на всеки от злите чиновници-мизантропи, които за нещастие на околните са облагодетелствани с прекалено голяма власт.

— Извинете за закъснението — каза Плат с виновна усмивка, стискайки ръцете на посетителите. — Бързах, доколкото бе възможно. Вие ли сте господин Акишин? — попита той светлокосия.

— Да — потвърди той. — Сергей Михайлович Акишин. А това е Иван Петрович Кожухин. Председател на Съюза на инвеститорите в Русия.

— О! — усмихна се Плат. — Много се радвам да се запозная с вас, господин Кожухин. — Плат премести погледа си върху кожената чанта, която носеше Акишин, и добави: — Виждам, че не сте дошли при мен с празни ръце?

— Да, мистър Плат. Тук е цялата необходима документация.

— Тогава, ако нямате нищо против, господа, нека се качим в моя апартамент. Там никой няма да пречи на разговора ни.

Те влязоха в асансьора и потеглиха нагоре.

Разговорът между Плат и руските бизнесмени продължи около два часа. За това време бизнесмените успяха да изпият литър портокалов сок. А към края на разговора, възбудени и развълнувани, си позволиха по чашчица коняк. Тогава мистър Плат вдигна тост:

— Господа, радвам се, че се срещнах с вас. Нашият разговор промени възгледите ми за руския бизнес. Отсега нататък ще бъда по-взискателен и предпазлив. В отворено писмо до главния мениджър аз ще го поканя да проведе извънредно заседание на директорския борд и на това заседание… — тук мистър Плат вдигна чашката си — на това заседание ще изясним кой е ху, както бе казал някога вашият велик президент Горбачов. Предлагам да пием за това!

Акишин и Кожухин не се възпротивиха и пъргаво надигнаха чашите си.

Те си тръгнаха от хотела зарадвани и почти щастливи. Иван Петрович Кожухин дори не би могъл да предположи, че само след няколко дни ще плува в Истринския язовир с разбита глава. А ако в този слънчев ден някой би казал на световноизвестния финансист, милиардер и филантроп, че ще се отправи на оня свят, отровен от своята любима пъстърва със стафиди, той щеше да се изсмее в лицето на подобен глупак.

Разговорът със скандалджията, а по съвместителство — ръководител на фирмата „Уралинтек“, Игор Адамски, който бе арестуван за сбиване на собствената си сватба, потвърди подозренията на Александър Борисович Турецки.

Той и преди интуитивно усещаше, че убийството на милиардера Плат, удавянето на председателя на Съюза на инвеститорите Кожухин и отвличането на „независимия“ директор Акишин са здраво свързани помежду си. Но нямаше никакви доказателства.

Това, което разказа Адамски, ясно очертаваше конфликта между „независимия“ Акишин и ръководството на холдинга „Информинвест“. Акишин ратуваше „Информинвест“ да избере в качеството на системен интегратор не фирмата „Устойчиви технологии“, оглавявана от някой си Сергей Александрович Галин, а „Уралинтек“, на Игор Адамски, в която самият Акишин участваше като консултант.

Александър Борисович нямаше никакво основание да не вярва на Игор Адамски.

Оказа се, че Яков Наумович Херсонски, ръководител на холдинга „Информинвест“, е извън града и Турецки, за да не губи напразно времето си, сам се обади на заместник-председателя на Съюза на инвеститорите и си уговори среща с него.

Заместникът на Кожухин Дмитрий Лвович Дмитриев правеше впечатление на тих и интелигентен човек. Строг делови костюм, очила с дебели лещи, ситни бръчици по бледото лице. При това говореше с тих глас, почти лишен от интонация.

Той настани Турецки на фотьойла, извика по интеркома някаква Яна и поръча две чаши от „фирменото“ кафе. Турецки още не бе успял да обясни на Дмитрий Лвович причините за своето посещение, когато вратата на кабинета се отвори и в стаята влезе красиво момиче. Тя остави на масичката поднос с две чаши черно кафе. Подари на Турецки дежурна усмивка и излезе.

— Би трябвало да ви хареса — каза Дмитриев, премествайки една от чашите по-близо до Турецки. — Разбрах, че вие водите делото на Иван Петрович Кожухин, лека му пръст. Бих се радвал да ви помогна, но доста малко знам относно всичко това.

— Какво значи „всичко това“? — попита Турецки, опитвайки кафето си.

— Имам предвид нещата, с които се занимаваше Иван Петрович — спокойно отговори Дмитриев.

Турецки се усмихна.

— Това е забавно. Не сте ли вие неговата дясна ръка?

— Аз съм само заместник — отговори Дмитриев, като му върна усмивката.

Турецки отпи от кафето си и кимна.

— Кафето наистина е великолепно. Кажете ми, Дмитрий Лвович, не се ли страхувате от нещо?

— Да се страхувам? — Дмитриев леко сви рамене. — Никак. От какво би трябвало да се страхувам?

— Какво ли не… Между другото, не сте ли рибар?

— Рибар? — Дмитриев повдигна вежди, но след това схвана същността на въпроса и се усмихна. — А, разбрах какво имате предвид. Не. За разлика от Иван Петрович аз съм ловец. И се осмелявам да ви уверя, че стрелям доста добре.

— Тогава би трябвало да се чувствате в пълна безопасност — каза Турецки.

— Точно така се чувствам — съгласи се Дмитриев.

Турецки остави чашата си с кафе на масичката, внимателно погледна Дмитриев и каза необичайно твърдо:

— Тогава за какъв дявол се опитвате да ме будалкате? За да дойда при вас, отложих куп спешни неща, но не съм се разкарвал, за да слушам дежурни фрази. Дойдох да разбера истината. Нали добре ме чувате — истината! И вие ще ми я кажете. Или тук, или в прокуратурата. — Турецки се надигна от фотьойла. — Още утре ще получите призовка — студено каза той на Дмитриев. — И да не ви дава господ да я игнорирате. Тогава лично ще се заема с вас.

— Това заплаха ли е? — учуди се Дмитриев.

Турецки врътна глава.

— Не е, гражданино Дмитриев. Аз не съм мафията, за да ви заплашвам. Това е предупреждение. Както ви е известно, прокуратурата е наказателен орган. Така че като ви предупреждавам за възможните наказателни мерки, аз не превишавам правата си.

Турецки се обърна, за да си тръгне.

— Почакайте — каза Дмитриевич. — Не бързайте, не се горещете. Вие дори не опитахте кафето. Нашата Яна прави прекрасно кафе.

— Вие да не би да сте отворили тук кафене? — сухо попита Турецки.

— Не, но… — Гласът на Дмитриев стана по-мек, дори умолителен. — Останете, Александър Борисович. Моля ви, седнете. Нека продължим разговора.

Турецки сви рамене и седна на фотьойла.

— Разбирам, че делото, което водите, не е от най-простите — продължи Дмитриев с елеен глас. — Но разберете и мен. Аз съм само…

— Заместник — довърши вместо него Турецки. — Това вече го чух.

— Е, да — разсеяно кимна Дмитриев. — А вие какво очаквахте да чуете? Дали някой е заплашвал Кожухин? Не знам. Дали той е заплашвал някого? Нямам представа.

— Искам да ми разкажете за голямата сделка на холдинга „Информинвест“ — каза Турецки.

— Сделката за доставка на техника и програмно осигуряване във филиалите?

— Именно — каза Турецки.

Дмитрий Лвович преметна крак върху крак и почеса с пръст набръчканото си чело.

— Какво толкова мога да кажа за нея? Сделка като всяка друга. Вярно, че е голяма. Между другото ние доста често се занимаваме с анализ на големи сделки.

— Съюзът на инвеститорите имаше ли конфликт с „Информинвест“ относно тази сделка?

— Ами… — Дмитриев отново почеса челото си с пръст. — Общо взето — да. Имаше известни противоречия.

— В какво се състояха те?

Дмитрий Лвович изглеждаше озадачен и разсеян.

— Не знам как бих могъл да ви го обясня, без да ползвам специални термини… Добре, ще се опитам. Сделката с фирмата „Dulle“, която се готвеше да осъществи „Информинвест“, беше сделка „със заинтересованост“. Терминът „със заинтересованост“ се отнася до такава сделка, която става не чрез конкурс, а по препоръка на експертите. Без одобрението на независимия директор сделката „със заинтересованост“ би могла да бъде обявена за недействителна…

— И такъв независим директор беше Сергей Акишин — довърши Турецки вместо Дмитриев. — По-нататък.

— Работата е там, че Иван Петрович Кожухин относно тази сделка… как да го кажа по-добре… тя не му харесваше особено.

Турецки леко присви очи.

— По-подробно, моля ви.

Дмитриев въздъхна, за да покаже, че Турецки му възлага неизпълнима задача. След кратък размисъл продължи:

— Претенциите бяха съвсем обикновени. Всяка голяма сделка на едно акционерно дружество е разход, който в края на финансовата година води до понижаване на дивидентите, изплащани според дохода от всяка акция. Рискът от провала на тази сделка трябваше да бъде доведен до минимум. Е, Иван Петрович не беше убеден, че „Информинвест“ гарантира това.

Турецки започна да губи търпение от продължителните предисловия на Дмитриев.

— Не бихте ли могли да ми кажете какво точно не харесваше Кожухин? — леко повишавайки глас, попита той.

— Е… — Дмитриев сви рамене. — Например не му беше напълно ясна процедурата на избор на системата за програмно осигуряване, както и на генералния доставчик. Защо именно фирмата „Dulle“, а не някой друг? Технико-икономическата обосновка на проекта също му се струваше недостатъчна.

— Какво представлява тази обосновка?

— Ами… Да кажем, че това е представата какви ще бъдат размерите на сделката след закупуването на компютрите, внедряване и поддръжка на програмно осигуряване, ще бъдат ли ефективни тези разходи, както и кога ще започнат да носят приходи… Горе-долу такива неща. Ако трябва да го кажа по-кратко, Кожухин не възприемаше прекалено големия риск проектът да се провали. — Дмитрий Лвович отпи от кафето си и допълни с миролюбив глас: — Но разберете, Александър Борисович, за такива неща не убиват. Подобни спорни въпроси се решават на съвещание на борда на директорите.

— Между другото относно съвета на директорите — незабавно реагира Турецки. — Независимият директор Акишин трябваше да разреши или да наложи вето върху сделката, така ли?

— Точно така — кимна Дмитриев.

— Кожухин предяви ли му своите претенции?

— Разбира се. Обикновено работехме така. Досадна дейност, но иначе и не можеше да бъде. Ние защитаваме правата на инвеститорите, стараем се да ги предпазим от неоправдани рискове. Разбира се, Кожухин преговаряше с Акишин.

— И до какви изводи стигнаха?

— До какви изводи? — замислено повтори Дмитриев.

— До никакви, доколкото знам. Работата тъкмо беше вече в разгара си. Общо взето, точно с тия неща се занимаваше Иван Петрович, аз не се интересувах от детайлите. Така че… — Дмитриев многозначително погледна часовника си.

— Мисля, че не мога да добавя нищо повече. Извинете ме, Александър Борисович, но след малко имам важно заседание, за което не бива да закъснявам.

Очевидно аудиенцията бе приключила.