Фридрих Незнански
Платинената карта (43)

2.

Мансардата на Дейвид бе идеално поддържана. Всички вещи стояха по местата си, като при истински педант. Върху леглото имаше затворен куфар. Дейвид го прибра под матрака.

Вера почти не обърна внимание на обзавеждането на квартирата. Още не влязла в стаята, тя веднага седна пред компютъра и започна да зарежда програмата.

Дейвид постоя известно време до масата, смутено гледайки виното и мезетата, които бе купил по пътя, след това сви рамене и отиде при Вера.

— Обърнете внимание на този елемент! — каза Вера, работейки ловко с мишката. — Виждате ли колко е просто и ефективно? Аз също участвах в съставянето на тази програма.

— Страхотно! — одобри Дейвид. — Вие сте просто гений. — Той се наведе и изведнъж я целуна по ъгълчето на устните.

Вера се намръщи.

— Вие… — започна веднага тя, но Дейвид се усмихна, обхвана с длани бузите й и бързо каза:

— После. Всичко друго след това.

Приближи лицето си до лицето на Вера и силно я целуна по устните. В същото време другата му ръка се промъкваше в деколтето на блузката й.

Вера здраво стисна устни, не позволявайки на горещия език на Дейвид да проникне в устата й, след това, възползвайки се от кратко затишие, отстрани Дейвид от себе си.

— Престанете — каза тя със спокоен, почти равнодушен глас.

Дейвид се смути от тона й. Вера го хвана за ръката и я махна от гръдта си.

— В Москва имам годеник — каза Вера. — И го обичам.

Бузите на Дейвид порозовяха.

— Извинете ме — каза той. — Не трябваше да се държа толкова грубо.

Вера сухо се усмихна.

— Доколкото разбирам, програмата, която трябваше да ви покажа, беше само повод — каза тя, без да показва някакво безпокойство или вълнение.

— За бога, не се обиждайте… — промърмори Дейвид, съвсем потиснат от нейния равнодушен тон.

Вера оправи блузата си и каза:

— Аз не се обиждам. Обяснете ми как да стигна до хотела и си тръгвам.

— Ще ви повикам такси — каза Дейвид.

— Добре.

Вера извади от компютъра диска и го прибра в чантата си. — Само че ще чакаме таксито навън.

— Както кажете — покорно отвърна Дейвид.

След пет минути те слязоха долу. А след още десет минути Вера си замина.

Това се случи преди една година. След няколко месеца тя вече бе забравила за Дейвид Флин. Докато той отново не напомни за себе си.

Стана така. Вера и приятелката й Ина Шилова излязоха от вратите на университета и веднага от една пейка стана висок младеж с шлифер.

— Вера! — повика той Акишина с лек английски акцент.

Вера се обърна.

— Дейвид? — учуди се тя. — Какво правите тук?

Дейвид се усмихна и разтвори ръце.

— Sorry. I don’t understand.

— Какво правите тук? — повтори Вера въпроса си, този път на английски.

— Тук съм по работа — каза Дейвид, разглеждайки с тиха усмивка лицето й. — А вие сте станали още по-красива. Представете ме на вашата приятелка, така се чувствам неудобно.

Вера се обърна към приятелката си (тя с нескрит интерес разглеждаше англичанина) и каза:

— Ина, запознайте се. Това е Дейвид Флин. Дошъл е в Москва по работа на неговата фирма.

— Мноого ми е приятно! — прочувствено изрече Ина и подаде ръка на Дейвид.

Той вежливо я стисна и веднага се обърна към Вера:

— Ако не бързате много, бих искал да поговорим.

Няколко секунди Вера гледаше мълчаливо англичанина — като че ли се опитваше да разбере какво точно има предвид този път. Но лицето на Дейвид беше вежливо и спокойно.

— За какво? — подозрително попита Вера.

Дейвид се усмихна и каза:

— За бизнес. Само за бизнес. Помните ли програмата, която ми показахте? Моята фирма се интересува от нея.

— Щом е така, нека да поговорим — Вера се огледа. — Можем да отидем в градинката. Там има пейки. Удобно ли е?

— Напълно — кимна Дейвид.

— Няма да ви преча — каза Ина, сластно се усмихна на Дейвид и му махна с ръка. — Чао, красавецо! Надявам се пак да се видим.

Тя се обърна и си тръгна, въртейки стегнатото си дупе.

Дейвид я изпрати с поглед и попита:

— Какво каза тя?

— Каза, че сте красавец — преведе Вера.

Дейвид още веднъж погледна след Ина, обърна се към Вера и широко се усмихна.

— А вие не сте ли съгласна с нея?

— Не знам. Обикновено не обръщам внимание на тези неща.

— Много жалко. На вашите години аз обръщах внимание единствено на тези неща. — Дейвид взе от пейката куфарчето си. — Та къде е вашата градинка? — закачливо попита той.

В градинката бе слънчево и есенно красиво. Дърветата вече бяха успели да надянат върху себе си жълта и рижа шума, въпреки че зеленината не бе повяхнала.

— Е — обърна се Вера към Дейвид, — сега ще ми кажете ли за какво съм ви потрябвала? Не става дума за програмата, нали?

— Така е — каза Дейвид.

Той пъхна ръка в джоба си, извади кутийка, облечена с черно кадифе, и я подаде на Вера.

— Вземете — каза Дейвид.

Вера я пое. Лениво повъртя кутийката в ръка. Погледна англичанина и попита:

— Какво е това?

Лицето на Дейвид бе одухотворено и загадъчно.

— За да разбереш какво има в ковчежето, трябва да го отвориш — каза той. — Сама го отворете.

Вера надигна с нокът малкото езиче от жълт метал и отвори кадифеното капаче. В кутийката лежеше платинен пръстен с голям блестящ брилянт. Очите на Вера заблестяха.

— Прелест! — въздъхна тя.

— Виждам, че сте познавач на скъпоценните камъни — усмихна се Дейвид. — За разлика от храната.

— Да — съгласи се Вера. — Харесвам камъните.

Вера бе наследила от майка си любовта към скъпоценностите. Татяна Олеговна Акишина ги обожаваше. Още когато Вера беше съвсем малка, майка й често я гиздеше със своите огърлици, верижки с висулки и брошки. „Запомни, дъще, скъпоценните камъни са най-прекрасното нещо, което съществува в живота“ — казваше майка й, докато се любуваше на отражението на дъщеря си в огледалото.

И Вера обикна скъпоценностите. Обикна ги от цялата си душа. Само че никога не го казваше открито пред останалите. Едва ли някой от ония, които я познаваха, би могъл да се досети каква тайна страст носи тя в душата си. Тя никога не си позволяваше да ползва бижутата от кутийката на мама, а собствени все още нямаше.

— Прелест! — повтори Вера.

Дейвид сияеше не по-малко от брилянта.

— Радвам се, че ви харесва — каза той. — Не искате ли да го премерите?

— Да го премеря?

— Да. По-смело.

Вера извади пръстена от калъфчето и внимателно го наниза на безименния пръст на лявата си ръка. Изпъна ръката си и се залюбува на играта на разноцветните отблясъци на брилянта.

— Сега да ме беше видяла Ина! — с възхитена усмивка изрече Вера. — Всъщност… тя изобщо нямаше да повярва на очите си. Знаете ли, Дейвид, всички си мислят, че аз съм робот, кукла някаква. Че в живота нищо друго не ми трябва, освен компютъра.

— А не е ли така? — попита Дейвид.

Вера го изгледа и присви очи.

— Самата аз не знам. Понякога ми се струва, че е точно така. А понякога съм сигурна, че всички грешат, в това число и аз.

Вера доближи ръка до лицето си и започна да разглежда камъка отблизо.

— Купили сте го за подарък на някого?

— Точно така — кимна Дейвид. — Искате ли да разберете за кого?

Вера замълча. Тогава Дейвид каза:

— Купих този пръстен за вас. Той е ваш.

Клепачите на Вера трепнаха. Тя бавно извърна глава и изгледа продължително Дейвид.

— Извинете ме, не ви разбрах много добре… Казахте, че ми го подарявате?

— Разбира се — каза Дейвид, леко понижавайки глас. — Подарявам ви го и ви моля… моля ви да станете моя жена.

Лицето на Вера външно изобщо не се промени. Тя продължаваше да гледа пръстена. Само пухкавите й тъмни мигли едва потрепваха.

Дейвид чакаше.

Вера мълчеше.

— Вера — каза й Дейвид с тих ласкав глас. — Обикнах ви от пръв поглед. Отначало мислех, че е просто така, някакво увлечение… Но тези месеци, те… — Той се спря, сякаш не знаеше как да довърши това, което бе започнал. — Повярвайте ми — продължи Дейвид след кратка пауза. — Нямаше нито ден, в който да не мисля за вас. А нощите! Сънувах ви всяка нощ! Наистина! Едва не полудях. Когато разбрах, че ще умра, ако не ви видя, взех първия самолет и пристигнах в Москва.

— Бихте могли да ми се обадите — тихо каза Вера, без да вдига глава.

— Можех — кимна Дейвид. — Ако не бях такъв кретен. Загубих вашата визитка още там, в Париж. Остана в квартирата, която бях наел. Глупаво, нали?

— Тогава как ме намерихте?

— Запомних името ви — Вера Акишина. И освен това си спомних, че ми разказвахте за университета. Тогава потърсих едни мои познати и те ви намериха.

— Познати? — със същия тих глас попита Вера. — Какви познати?

Дейвид нетърпеливо тръсна глава.

— Това няма значение — каза той. — Има хора, чиято професия е да търсят изчезнали хора. Те ви намериха. Вера! — той я прегърна през кръста и докосна с устни светлата й пухкава коса. — Толкова ви обичам. Ще се съгласите ли да се омъжите за мен?

Вместо отговор Вера мълчаливо свали пръстена от ръката си и го подаде на Дейвид, без да го поглежда в очите. Дейвид погледна пръстена й лицето му помрачня.

— Значи не? — попита той.

— Вече имам годеник — тихо каза Вера. — Нарича се Стас. Той също е студент и аз го обичам.

— По дяволите Стас! — гневно възкликна Дейвид. — Никой Стас не може да ви направи щастлива. А аз… Ще ви направя кралица! Няма да имате нужда от нищо. Никога! Обичате скъпоценности? Ако искате, ще ви ги купувам всеки ден.

— Толкова ли сте богат? — с едва доловима насмешка попита Вера.

— Да, имам много пари — кратко отговори Дейвид. — И ще имам още повече.

— И вие сериозно си мислите, че всичко на този свят може да се купи с пари? Дори любовта? — Вера се усмихна презрително, доколкото бе способна на това. (Много пъти бе срещала тази фраза в книгите и сега не можа да се въздържи да не я произнесе.)

Лицето на Дейвид се вцепени.

— Нима съм ви толкова противен? — тихо попита той.

Въпросът на Дейвид донякъде смути Вера. Тя не знаеше какво трябва да отговори. За купената любов каза просто така, по инерция. Дейвид не й беше противен. Но и не я привличаше особено.

Вера погледна още веднъж пръстена, който все още бе в ръката й. Виж, пръстенът, за разлика от всичко останало наистина бе прекрасен.

— Не, Дейвид, вие не сте ми противен — каза Вера. — Но си имам годеник и аз… — Тя се обърка, не намирайки подходящите думи.

— Но нали не го обичате — убедено каза Дейвид. — Виждам го по очите ви.

Увереността на Дейвид вбеси Вера. Тя го изгледа гневно и каза:

— Аз го обичам, ясно ли ви е? А на вас казвам: не! И стига толкова.

Вера напъха пръстена в кутийката, хвана ръката на Дейвид и го постави в нея. Дейвид погледна кутийката и здраво я стисна в юмрука си.

— Какво пък… Това все още не е краят — неразбираемо рече той.

След това се наведе и целуна бързо Вера по устните. Тя не се отдръпна, но и не отвори устните си. Дейвид стана. Погледна Вера от горе на долу и изведнъж каза с весело-нахален глас:

— Все пак ще бъдеш моя, бейби. Ако не днес, то утре. Или да не се казвам Дейвид Флин!

Той се обърна и тръгна бързо по алеята. Обаче след няколко крачки спря, неизвестно защо претегли на ръка кутийката с пръстена върху ръката си, след това замахна и с всичка сила го захвърли в близките храсти.

Вера неволно извика и притисна ръце към гърдите си.

Дейвид Флин се обърна и виждайки изплашеното й лице, каза с котешка усмивка върху красивото си лице:

— Не се страхувайте, това е само кутийката. Пръстенът е в джоба ви. Нали ви го подарих? След като съм ви го подарил, сега той е ваш. Нямам право да се разпореждам с чужди вещи. Адио!

Отново се обърна и продължи нататък. Вера изпрати Дейвид с поглед, докато той не се скри зад дърветата. След това пъхна ръка в джоба на джемпъра си — беше напипала пръстена. Извади го, сложи го на ръката си, изпъна я и любувайки се на блестящия брилянт, тихо каза:

— Мама би умряла от завист. — Помисли и добави: — И не само тя.

След като му се налюбува до насита, Вера свали пръстена и отново го пъхна в джоба си. Не й се искаше Стас да го види. А и Вера не се канеше да разказва нищо на гаджето си. Стас бе толкова впечатлителен. Защо да травмира психиката му с някаква нелепа история?