Фридрих Незнански
Платинената карта (19)

1.

Игор Адамски се отнасяше към собствената си сватба без никакъв трепет. „Какво представлява сватбата? — питаше той приятелите си със скептична усмивка. — Поредното къркане, нищо повече. А що се отнася до крясъците «горчиво» и целувките, ние с Надка и без това се целуваме по сто пъти дневно. Включително и когато сме седнали на масата. Единственото, което може да те зарадва, са подаръците. Заради тях поне всичко прилича на рожден ден!“

Той категорично отказа да облече смокинга, който родителите на Адамски бяха взели под наем. „И на какво ще приличам с това облекло? — възмущаваше се той, докато гледаше в огледалото. — На сврака? Или на келнер? Къде пише, че младоженецът трябва да прилича на сврака или на келнер?! След като Надка ще е облечена в бяло, и аз ще съм в бяло. С какво съм по-лош от нея?“

Като се ръководеше от гореизложените съображения, вместо традиционния за такива случаи смокинг Игор взе назаем от един приятел бяло сако. Вече имаше бели джинси и бели маратонки. Бялата бейзболна шапка си купи от съседния магазин. След като се облече с всичко това, Игор известно време разглежда белоснежната си фигура в огледалото, после извади от бюрото си един стар компактдиск и го бодна върху ревера на сакото — вместо карамфил.

Въпреки охкането и ахкането на родителите с това облекло Игор изглеждаше умопомрачително.

В обредния дом се наложи да чакат цял час. Игор напълно се отегчи. Той току излизаше с приятелите си навън да пушат и едновременно с това да му цапнат по една-две глътки бира, псуваше задухата, бюрократизма, тъпите традиции и дори младоженците, натъпкали се в обредния дом като „сельодка в буре“.

— По дяволите — оплакваше се Игор, за пореден път надигайки бутилката, която му връчваха милосърдни приятели. — Ако това наистина се възприема като най-радостният ден в живота на един мъж, то аз съм камила.

Един от приятелите на Игор, някой си Едик, присви малките си очички и хапливо отбеляза:

— А кой ти е казал, че най-щастливият ден в живота на един мъж е неговата сватба? Точно обратното! В този ден губиш свободата си и се сдобиваш със сума проблеми. Изфукал си се, облечен си целият в бяло. А знаеш ли какво означава белият цвят в традиционната европейска митология?

— Какво точно? — попита Игор, откъсвайки се от бутилката.

Едик студено се ухили и отвърна:

— Смърт.

— О, я стига! — намръщи се Игор. — И без тебе ми се драйфа.

— Не, Игор, Едик е прав — намеси се в разговора още един от приятелите — мрачният черновежд грузинец Вано. — Денят на сватбата отбелязва края на младостта ти.

— Как така младостта ми ще свърши? — усмихна се Игор. — Да не би още утре да ми побелее косата?

— Не бе, братче, с косата ти всичко ще е наред. Разбира се, ако под овчата кожа на женичката ти не се крие вълчица. Обаче всичко вътре в теб ще е вече сиво.

— Как така? — не разбра Адамски.

Вано лукаво се усмихна.

— Лесно е, Игор, всичко е много просто. Сам решавай: жените са като виното, нали? Докато си млад, ти опитваш всичко наред, без да имаш предпочитания. Но в края на краищата идва моментът, когато си казваш: „Край. Това е най-хубавото вино, което съм опитвал през живота си. И едва ли ще мога да го опитам отново.“ И започваш да пиеш единствено това вино, защото знаеш, че ще ти харесва. Не ти се ще да рискуваш напразно, а след като не искаш да рискуваш — вече си се превърнал в старец.

— Звучи ми прекалено сложно — недоволно отвърна Игор. — Я по-добре дай биричка.

Вано извади от опаковката бутилка „Будвайзер“ и я подаде на Адамски.

— Дръж, нещастнико. Може вече и да не ти се случи.

— Виж какво, стига си ми предричал — обиди се Игор. — Запомнете, пичове, след сватбата моят живот изобщо няма да се промени! Както и преди, ще се виждаме на по бира.

— Че ще се срещаме, е сигурно — съгласи се Едик. — Все пак ти си ни началник. Обаче вече няма да можем да те замъкнем на бирен купон във „Веселите раци“. Относно това Вано е прав. Игор, дано не си забравил, че утре трябва да се обадиш на един много важен клиент. Внимателно, шефе, да не вземеш да се успиш, увлечен от еротични забави, и заради твоя милост да се лишим от милионен договор!

Адамски снизходително се усмихна.

— Успокойте се, редник, аз никога не забравям бизнеса. Главното е да внимавате вашият генерал да се прибере вкъщи цял и непокътнат, а сделката няма да ви избяга.

Грузинецът Вано вдигна бутилката с бира и тържествено изрече:

— Господа програмисти, винаги съм казвал, че нашият шеф не само е най-демократичният, но и най-отговорният бос на този свят! Предлагам да пием за неговите качества.

— За кои точно? — уточни Едик. — За мъжките му или за деловите?

— И за едните, и за другите!

— В такъв случай подкрепям! — кимна Едик.

Колегите (почти всички гости на сватбата; работеха във фирмата „Уралинтек“, ръководена от Игор Адамски) с удоволствие вдигнаха бутилките и пиха за боса младоженец.

След това Адамски се върна в обредния дом. Непрекъснатите „прекъсвания за по цигара“ не бяха минали безследно за Адамски. След половинчасовото очакване той вече бе доста пиян. Надя, забелязала неговото пожароопасно състояние преди останалите, наведе глава към пламтящото му от възбуда ухо и сърдито прошепна:

— Много те моля, Адамски, само не започвай отново.

— Какво значи „не започвай“? — полемично отвърна Игор. — Не знам как е при теб, но, струва ми се, аз съм дошъл тук, за да се оженя.

— Прекрасно знаеш какво имам предвид — още по-гневно прошепна Надя. — Постарай се да бъдеш човек поне на сватбата си.

Тъмните очи на Адамски се присвиха.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че през останалото време не се държа като човек? — кротко попита той.

— Сам знаеш, че след първата чаша водка се превръщаш в животно — сухо отвърна Надя. — Досега ти прощавах всичките скандали и оргии, защото прекалено много те обичам. Но днес е специален ден. Запомни го, Адамски. Имай го предвид, защото ако ми развалиш този ден, ще се разведа с теб.

Игор втрещено погледна годеницата си.

— Надюш, какви ги говориш? — възмутено попита той. — Ние дори не сме се оженили още.

— Нищо страшно — усмихна се Надя. — Това ще го уредим в следващите двадесет минути. Между другото, следващите сме ние. Опитай се да не паднеш, когато чуеш Менделсоновия марш.

Лицето на Адамски изрази още по-голямо учудване.

— Мендел… кой? — тихо попита той.

— … сон — отговори Надя. — Стой близо до мен. И повече никакво пушене навън, докато не подпишем.

Игор се намръщи.

— Но аз искам да пуша! — каза той, като се стараеше думите му да звучат твърдо и солидно.

— Не и през този живот — отряза го Надя, без да обръща внимание на студенината в гласа му.

Адамски искаше да се възмути, но вместо това махна с ръка, нахлупи бейзболката върху челото си и уморено се облегна назад във фотьойла. „Не е ли все едно — помисли си той. — След двадесет минути ще бъда обикновеното мъжленце, същият, какъвто е баща ми. Майната му! Не съм нито първият, нито последният.“

Само след минута Игор вече сладко дремеше.

Майката се приближи до младоженеца. След като видя, че синът й е в обятията на Морфей, тя не на шега се разсърди.

— Не стига, че този скитник не поиска да облече фрака си, ами и спи по време на собствената си сватба! — плесна с ръце тя. — Сега ще му дам да се разбере!

— Недейте, Ина Макаровна — помоли Надя бъдещата си свекърва. — Нека подремне — после ще е по-трезвен.

— И това е вярно — съгласи се майката на младоженеца. След това милостиво погледна бъдещата си снаха и тъжно въздъхна. — Ех, Надя, Надя… Ти си прекрасно момиче — красива, умна, образована. Не го побира умът ми — за какво ти е тоя хрантутник? Почти тридесет години виси на шията ми, а сега ще се премести на твоята. Да не би животът ти да е дотам безгрижен?

Надя се усмихна и поклати глава.

— Ина Макаровна, вие сте несправедлива към него. Игор е умно и добро момче. При това печели добре.

— Да бе — кимна Адамска. — Само че и точно толкова добре умее да харчи пари за всякакви глупости. Постоянно стърчи в баровете с тия негови приятели. И имай предвид, мила моя, всичко е за негова сметка.

— Така си е, той е щедър — защити младоженеца Надя.

Ина Макаровна поклати глава и въздъхна.

— Ами. Просто е глупав. Единственото, което може, е да блъска с ръце по клавишите и да се блещи в екрана. Докато от истинския живот не разбира нищо.

— Какво има да разбира, Ина Макаровна? Животът е нещо простичко. Любов, здраве и пари — това е всичко, което прави човека щастлив. — Надя млъкна, после смутено добави: — И да има повече дечица. Струва ми се, че и Игор не е против.

— Какво пък… — Ина Макаровна погледна спящия си син и поклати глава. — Да се надяваме, че този нехранимайко не те е излъгал. Добре, Надюша, ти сама направи избора си. Сега ще носим този кръст заедно. Може пък да се окаже, че ще е по-лесно, отколкото да го мъкна сама.

Малко преди началото на церемонията разбутаха Адамски. Той беше сънлив, подпухнал и недоволен.

— Какво, по дяволите? — попита Адамски, разтривайки с юмруци зачервените си очи. — Време за работа ли е вече?

— По-зле — отговори му Надя. — Време е да се ожениш.

— Да се женя?

Надя кимна.

— Няма как. Сега ще ти нахлузят халка на ръката и тогава вече няма как да ми избягаш. Щастливец!

— Дори и ако си отрежа пръста? — шеговито попита Игор. — И тогава ли няма да мога да изчезна?

— Ако се наложи, аз сама ще ти го отрежа — отговори Надя и добави с мила усмивка: — Но само заедно с главата. А сега ставаш, хващаш ме под ръка и започваш да се усмихваш. Ще ни снимат!