Фридрих Незнански
Платинената карта (61)

2.

Бившият готвач в московския ресторант „Иволга“ и настоящ главен готвач на ресторант „Бисер“ в Сочи Марат Соколов, нисък млад мъж с черни мустачки и малка брадичка „катинарче“, седеше в бара на брега на морето и с наслада отпиваше от коктейла си с романтично название „Полъхът на бриза“. Носеше бял костюм и бежови велурени мокасини.

В главата на Марат се въртяха различни мисли и далеч не всички от тях бяха особено приятни. Например той и досега (макар че вече бяха минали три дни) изключително много се тревожеше заради онази проклета картичка, която бе изпратил на приятелката си в Москва.

Разбира се, не си струваше да се перчи чак толкова, но първо, беше достатъчно пиян, за да мисли за някаква опасност, и второ, прекалено голяма бе съблазънта да сподели с някого своето малко постижение. Макар че не беше чак толкова малко. Все пак шестдесет хиляди в зелено — това са си доста пари. За да ги изкара в ресторанта, щеше да му се наложи да бачка няколко години, отказвайки се от всякакви удоволствия.

„Дреболии — утешаваше се Марат, — и без това никой не знае, че Янка ми е приятелка. А дори и някой да знае… Тя не е чак толкова глупава, за да се запъти с картичката в милицията. Да не би да е враг на самата себе си? Нали й писах, че ще се оженя за нея?“

На това място Марат се усмихна. В действителност той нямаше намерение да се жени за Янка, просто му бе приятно да си мисли, че някъде там си има годеница. Беше му приятно да осъзнава статуса си на „сгоден“, тоест на човек, от когото имат нужда, за когото мислят по нощите и относно когото си планират разни неща. Беше приятно да съществуваш в нечии мисли и сънища. Това здравата го спасяваше от самотата, с която Марат изобщо не можеше да свикне.

„Да, солени ми излязоха тия пари“ — помисли си Марат. Споменът за това, което бе извършил, предизвика болезнен спазъм в сърцето му, но не след дълго това парещо усещане изчезна.

„Какво толкова? — мислеше си Марат. — А колко човека е претрепал този мръсник? Още Балзак е казал, че зад всяко голямо състояние се крие престъпление. Зад милиардите на Плат съществуват стотици, ако не и хиляди погубени животи и строшени глави. Иначе не би могло и да бъде.“

Както винаги, тази мисъл веднага го успокои. От моралните му терзания не остана и следа.

— Извинете, имате ли огънче? — чу се близо до ухото на Марат тих мъжки глас.

Марат вдигна поглед към човека, застанал пред него. Мъжът бе висок, възслаб и светлокос.

— Да, разбира се — отговори Марат. Извади от джоба си запалка.

Мъжът пъхна цигара между устните си и се наведе. Марат щракна със запалката, натъкмявайки пламъка под цигарата, като с другата си ръка го прикриваше от вятъра. В същия миг върху слабите му мургави китки щракнаха белезници.

— Благодаря — ухилено изрече русолявият непознат и хвърли цигарата в урната.

Марат трепна, но почти не се изплаши. Очевидно беше, че вътрешно отдавна се е подготвил за нещо подобно. Само хрипливо въздъхна и затвори очи.

Още същия ден Марат Соколов бе изпратен в Москва. А вечерта с разпита му се зае следователят със странната фамилия Турецки.

Отначало Марат се опитваше да се измъкне, но следователят бързо го притисна до стената. Бяха му достатъчни само няколко думи:

— Въобще няма да ви лъжа — чака ви сурово наказание. Имате късмет, че в страната ни е обявен мораториум върху смъртното наказание. Обаче никой още не е отменил доживотния затвор. — Следователят зловещо дръпна от цигарата си и изпусна струйка дим. Турецки не сваляше погледа си от лицето на Марат. И от тези сиви, втренчено жестоки очи и както на Марат му се струваше, пронизващи го целия, изведнъж му се прииска да заплаче.

Изведнъж той разбра, че повече няма да види нито майка си, нито Янка, нито… Господи, та той повече нямаше да види нито една жена на този свят! През целия си останал живот щеше да гледа само сивите бетонни стени, оплетени с бодлива тел. Ще яде шчи^[1] или някакъв друг затворнически буламач и ще спи в ужасната казарма, пълна със страшни и груби мъжища, които вонят на пот и мръсни чорапи и които ще го бъхтят по лицето всеки ден. И така до самата му смърт!

— Имате само един шанс — сухо каза Турецки, сякаш бе прочел мислите на Марат. — И ако не го използвате, няма да ви помогне нито дяволът, нито Аллах.

— Добре — с треперещ глас отвърна Марат. — А ако… ако ви разкажа всичко, то ще ме… — Марат направи мъчително усилие, за да не се разплаче. — Нали тогава няма да ме затворят за цял живот?

— Това зависи от съда. Но, разбира се, заседателите ще го вземат предвид. Мисля, че няма да е за цял живот.

Марат облекчено въздъхна.

— Тогава ще ви разкажа — изрече той с поукрепнал глас. — Някакви милиционери ме накараха да сложа отрова в рибата. Единият се казваше Сергей Сергеевич, а другият — Георгий Иванович. Караше ме да го наричам Гера. Платиха ми шестдесет хиляди, за да… е, за да направя онова, което направих.

— Какви са фамилните им имена?

Марат замислено намръщи чело.

— Ами… Не им знам фамилиите. Но имам номера на мобилния телефон на Сергей Сергеевич, на който се обаждах.

— Можете ли да го разпознаете по снимка?

— Разбира се! — кимна с готовност Марат. — Спомням си ги прекрасно.

— В такъв случай тръгвате с мен.

Марат се смути и попита с тих и вял глас:

— Александър Борисович, може ли един въпрос?

— Слушам ви.

— Кажете ми, вие… как ме намерихте?

— Приятелката ви Яна Поповкина ни донесе вашата картичка от Сочи — каза Турецки. — Тя каза, че ви обича, но не иска да се омъжва за човек, върху чиято душа тегне камък. Тя смята, че този камък може да отрови съвместния ви живот.

— Каква глупачка… — прошепна Марат, свивайки юмруци. — Господи, колко е глупава.

Турецки се усмихна.

— Защо? Просто много ви обича. Между другото Яна каза, ще ви чака да се върнете от затвора толкова, колкото се наложи. Помислете за това през свободното си време, Соколов. От днес нататък ще го имате предостатъчно.