Фридрих Незнански
Платинената карта (55)

4.

Както би трябвало да се очаква, Херсонски бе неоткриваем в Москва. Секретарките му единодушно твърдяха, че преди няколко дни той е заминал някъде по работа, но не можеха да се сетят закъде точно.

Паралелно с издирването на Херсонски Александър Борисович Турецки направи някои справки за митишчинските бандитски групировки. Той си даде сметка, че ако Акишин е бил отвлечен по поръчка на Херсонски и с тая работа са се заели корумпирани ченгета, то те трябва да са поръчали пряката работа на своите подчинени, както и на колегите си по „бизнес“ — бандитите.

През целия ден Александър Борисович се срещаше с необходимите хора и както се казва, наистина събираше информацията по трошички. Към края на вечерта вече бе в течение на криминалните истории, случили се в Митишчи.

По-късно той се срещна със стария си приятел, бившия началник на МУР, а в момента сътрудник на Главното управление за вътрешна сигурност в МВР Вячеслав Иванович Грязнов.

Срещата се състоя в бара „Златната рибка“ на Сушчевски вал, където Грязнов трябваше да бъде по някакви свои служебни дела (той никога не бе против да съчетае полезното с приятното). Турецки също се оказа недалеч оттам — точно това бе решаващо обстоятелство при избора на мястото за среща.

Забелязвайки пристигащия Турецки, Вячеслав Иванович се разтопи в усмивка.

— Здрасти, здрасти, „тежкарче“! — приветства той Турецки, подавайки му ръка.

— Здравей, Вячеслав! Откога не сме се виждали. — Турецки задържа ръката на Грязнов в дланта си и скептично огледа стария си приятел: — Оплешивял, напълнял!

Грязнов се поусмихна.

— Кой няма да оплешивее от такава работа?

Турецки седна на масата.

— Още ли се боричкаш с „таласъмите с пагони“? — шеговито попита той. — Колко кола им завря?

— Колове се използват срещу вампирите — назидателно изрече Грязнов. — Таласъмите ги трепем със сребро.

— Стига бе!

— Точно така! Как е Ирина? — попита Грязнов.

— Нормално. Непрекъснато те споменава.

Вячеслав Иванович отново се усмихна.

— И както винаги — с не особено добра дума?

— Стига де… — сви рамене Турецки. — Понякога се случва и да е добра. Вярно, че е доста рядко. Например пита ме защо вече не се отбиваш при нас. Аз й казвам: „Слава има много работа, бори се с корумпираните ченгета.“ А тя ми отвръща: „Е, в такъв случай — слава богу!“

— Пак добре, че не казва „по дяволите!“ — зарадва се Грязнов. — Искаш ли бира?

— Не.

— А водка?

— Май не ми се ще. Ще му пална една. Ти си пий, не ме гледай.

Грязнов тъжно погледна Турецки и въздъхна.

— Мда… Тя наближава винаги точно така — страшно, но незабележимо.

— Коя пък е тая? — не разбра Турецки.

— Старостта, Саня, старостта. Какво друго? Първо започваш да не пиеш бира, след това и водка, по-сетне си казваш „Ще запаля цигарка“. След което и цигарите загубват предишния си вкус.

— Виждам, че новата ти работа те е направила философ — отбеляза Турецки.

— Да, Саня. На доста неща започнах да гледам по нов начин. Добре, стига предисловия. Какъв е поводът да ме извикаш?

Турецки извади от джоба си цигари и запали. Размаха ръка пред лицето си, отпъждайки дима, и каза:

— Помниш ли, че говорихме по телефона за Плат и Акишин?

— Разбира се — кимна Грязнов. — Появи ли се някаква нова информация?

— Да. Опасенията ми се потвърдиха. Акишин е отвлечен по заповед на Херсонски. Жената на Акишин е била любовница на Херсонски и е знаела за предстоящото отвличане.

— Тя призна ли си?

— Да. Доста нервна госпожа. Наложи се да я попритисна малко. Неприятно ми е да си спомням, но какво да се прави… — разтвори ръце Турецки.

— Разбирам — въздъхна Вячеслав Иванович. — Какво има относно похитителите?

— Акишина е чула как Херсонски е поръчал отвличането на нейния мъж на ченгета. Или поне така й се струва.

— По-подробно — настоя Грязнов.

Турецки се намръщи и погледна втренчено приятеля си.

— Подробностите, Слава, ще ги откриеш сам. А като ги намериш, ще ги разкажеш и на мене.

— Все така става. Чул си някъде нещо, а после аз сърбам цялата попара.

— Добре де, добре, страдалецо. — Турецки забеляза натъженото лице на приятеля си и се усмихна. — Разбирам, че ще имаш доста проблеми покрай всичко това, но какво да се прави? Между другото бих могъл донякъде да облекча твоята задача.

— По какъв начин?

— Възможно е убийството на Плат и Кожухин, както и отвличането на Акишина да са дело на един и същи човек.

— Е, и? — подозрително попита Грязнов. — Да не би да имаш някакви новини относно Плат?

Турецки пусна облаче дим и лукаво се усмихна.

— Мутрата ти е хитровата — констатира Грязнов. — Значи има нещо. Давай, изповядай се.

— Два дни преди смъртта на Плат двама души са се отбили при готвача Марат Соколов. И двамата били снажни и яки. При появата им Соколов явно се изнервил. След това те седнали на една отдалечена маса и дълго обсъждали нещо. След като си заминали, Соколов станал замислен и мълчалив. Да, и най-главното: един от тези мъже се наричал Сергей Сергеевич, а другият — нещо като Юра, Гера, може би Сергей. Някакво име, което съдържа буквата „р“.

— Това кой ти го каза?

— Сервитьорът, Константин Никишин. Той минал няколко пъти близо до масата, на която седели Соколов и неговите гости. Същия ден Никишин си взел отпуск и аз успях да го намеря едва днес.

— Да не би да се е укривал? — намръщено попита Грязнов.

— Защо да се крие? Нищо подобно. Просто тръгнал на пътешествие по Волга със стари приятелчета от казармата. Няма близки тук, затова и никой не е знаел за заминаването му. Щях да го издирвам до края на отпуската му, ако той сам не се беше обадил в ресторанта. Искал да вземе още няколко дни неплатена.

— Аха — кимна Грязнов. — И ти си го закачил точно тогава. И какво? Някой друг, освен сервитьора не е ли забелязал ония двамата?

— Видели са ги. Но Никишин е единственият, който е чул имената им и е запомнил техните лица.

Очите на Грязнов заблестяха от любопитство.

— Разговаря ли с него по телефона?

— Разбира се. Десетина минути преди срещата ни. Ще дойде утре сутринта в Москва и тогава можем да помислим и за снимки, които да му покажем. И изобщо да научим нещо повече.

— Ще се опитам. Добре, изпуши още една цигара, а аз ще се обадя на когото трябва. Как казваш, че се наричат? Сергей Сергеевич и Юра?

— Юра, Гера, Сергей.

— Добре, ще се опитам да разбера нещо повече.

Вячеслав Иванович извади телефона си и се обади няколко пъти, като направи нужните разпореждания. След това вдигна гарафката и каза:

— Завъртяхме работата. Е, какво, тежкарче, сега няма ли да пийнеш с мен по петдесет грама?

Турецки отрицателно завъртя глава и твърдо отговори:

— За мен щеше да е удоволствие, но съм с колата. По-добре пийни ти за мое здраве. Няма да ми е излишно.

Вячеслав Иванович сви рамене и изпразни чашата си.

5.

Същата вечер Турецки се срещна с още един човек — следователя от Митишчи Василий Орлов. Той беше нисък, плешив и пълен човек, повече приличащ на мутра, отколкото на ченге.

Срещата се състоя в кабинета на Орлов. Турецки бе изморен от пътя и не отказа чашка кафе.

— Кафето е великолепно — одобри той.

— Всички казват така — отговори Орлов. — А тайната е елементарна: не се опитвам да пестя и винаги купувам най-скъпата марка.

Турецки отпи още една малка глътка и остави чашката върху масата. Погледна Орлов и не сдържа усмивката си.

— Зная, зная — усмихна се и Орлов, уловил ироничния поглед на Турецки. — Когато отида на някое местопрестъпление, бабичките веднага се разбягват в различни посоки. Имам муцуна на квалифициран бандюга. Но какво да се прави — понеже си нямам друга, налага ми се да живея и с тая.

— Лицето не е икона, че да го окачиш на стената — посъчувства му Турецки.

— Точно така — поклати плешивата си глава Орлов. — Само че не всички го разбират. Някои си мислят, че ако имаш мутра на Квазимодо, то и душата ти е черна. А всъщност моята душа е чиста и нежна. Направо детска. Че аз съм стрелял по живи хора само пет-шест пъти. Наистина, винаги улучвах.

— Както забелязвам, не само кафето, което правите, е много добро, но и чувството ви за хумор не му отстъпва — одобри Турецки.

— Това е единственото, което ме кара да продължа да живея — подсмихна се Орлов. — Та какво ви води при мен, Александър Борцсович?

— Преди месец във вашия град бяха убити известните предприемачи братя Корольови.

— Имаше такова нещо.

— Доколкото знам, не сте успели да откриете убийците?

Орлов поклати глава.

— Не. Висящо е.

— Разкажете ми по-подробно за това дело.

— Разбира се, защо не. Братята Корольови, Борис и Матвей, бяха добре известни като първите хора на най-големия винзавод в Подмосковието — „Данила“. По-възрастният ръководеше предприятието, а младшият бе началник на охраната.

— Семейна задруга?

— Нещо такова. Естествено, местните бандити не даваха на братята нито минута спокойствие. Няколко пъти им устройваха атентати. А преди три седмици Борис Корольов се натъкна на засада. Корольов и шофьорът му загинаха на място, а бодигардът им бе тежко ранен. Три дни по-късно по същата схема бе разстрелян и Матвей.

— Яко! — каза Турецки.

— Аха! — потвърди Орлов. — Също като в Чикаго.

— И какво — престъпниците не оставиха ли някакви следи?

— Практически никакви. Всичко е било изработено изключително професионално.

— Някакви подозрения?

Орлов въздъхна и почеса плешивината си.

— Абе имахме предвид един местен криминален авторитет. Григорий Вашкин.

— Какъв е той? С какво се прехранва?

— Държи заводите за спирт край Москва.

Турецки направо подсвирна.

— Не е зле!

— И още как! Освен в алкохолния бизнес Вашкин беше известен и с това, че поддържа групировка от няколко десетки души. Предимно бивши десантници и спортисти. На самия Вашкин даже прякорът му е Десантника.

— Това официални данни ли са? — попита Турецки.

— Не, разбира се. Официално той си е бизнесмен. Държи няколко павилиона за хранителни продукти близо до гарата.

— Ас какво се занимава групировката?

— С каквото се занимават всички подобни. Разбойничат по пътищата, ограбват фирми и магазини. И рекет, разбира се. Но самият Григорий Вашкин предпочита да е в сянка.

— И какво, успява ли?

Орлов криво се усмихна.

— Успява. При това успява доста добре. Знаете ли, Александър Борисович, този Вашкин е голям приятел на кмета на нашия град — Михаил Демченко.

— Ясно. Мога ли да се запозная с документацията по делото?

— Да, разбира се. Сега ще я донеса. Ще ме почакате ли пет минути?

— Колко му е.

След като смачка угарката в пепелника, Орлов стана от бюрото си и излезе от кабинета. Върна се след малко с папка в ръка.

— Ето — каза той. — Това е всичко, което успяхме да изровим. Както сам забелязвате, не е кой знае колко много.

— Така си е — издума Турецки, прелиствайки страниците на делото.

— Жал ли ви е, че сте пътували до края на света за такива дреболии?

— Ако не бях дошъл, щеше да се наложи вие да идвате.

— Със сигурност.

След като се върна вкъщи, Турецки прекара още два часа над папката с делото за убийството на братя Корольови, размишлявайки и прехвърляйки наум различни сценарии за развитието на събитията.

— Мда — замислено изрече той, затваряйки папката. Явно тук нямаше да мине без помощта на Денис Грязнов и неговите архангели. В крайна сметка той също търсеше Акишин.

И както пише в романите, Турецки си легна да спи „уморен, но доволен“.