Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Невинен до доказване на противното

Преводач: Чавдар Попов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: (трето)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-097-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5536

История

  1. — Добавяне

8.

— В Хола, ако искаш да знаеш — казва Лип, като има предвид Макграт Хол, сградата на полицейското управление, — го наричат неизпълнимата задача. — Става дума за нашето разследване на убийството на Каролин. — Така му викат: „Какво ново по неизпълнимата задача?“. Сякаш никой няма да реши този случай. Или поне няма да е навреме за Хорган. Защо му трябваше да твърди пред пресата, че бързо ще открием нещо? По-скоро трябваше да омаловажи значението на случая, а не да дава интервю след интервю за това колко усилено работим.

Устата на Лип е пълна с хляб и доматен сос, но това не е пречка за бликащото му недоволство. Бесен е. Застанали сме пред незастроен парцел, на практика бунище, под виадукта на магистралата. По неравната земя са разпилени строшени късове железобетон, от които стърчат ръждясали змиеподобни железа, както и купища други отпадъци — бутилки, вестници и захвърлени авточасти. Към това се прибавят и преспите от смачкани на топка бели восъчни хартии и пластмасови чашки, захвърлени от множеството клиенти, яли преди нас сандвичи, купени от закусвалнята „Джакалоне“ от отсрещната страна на улицата. „Джакалоне“ е едно от любимите заведения на Лип — италианска барачка, където във виенско хлебче пъхат цяла телешка пържола, залята с доматен сос. Липранзър обича добре да си похапва на обяд, с което компенсира оскъдната ергенска вечеря. Чашите с безалкохолните напитки са върху някаква пейка със строшена облегалка, на която сме качили по един крак, а разни улични банди и млади любовни двойки са изписали имената си по нея.

Докато се връщаме към колата на Лип, обменяме сведения. Разказвам му за срещата си с момчето, която не донесе нищо съществено. Лип изброява какво ново е направил. Разпитал съседката, която казала, че доколкото си спомня, била видяла непознат човек.

— Госпожа Крапотник — казва Лип. — Страшна работа! Такава латерна, не можеш да си представиш! — Той клати глава. — Ще прегледа снимките на престъпници, с които разполагаме, но преди да се видя пак с нея, трябва да си намеря запушалки за ушите.

— А индексът? — Индексът е щатската картотека на извършителите на сексуални престъпления.

— Нищо — казва Лип.

— Няма ли някой случай с въжета?

— Служителката, с която разговарях, каза, че била чела нещо подобно в роман. Не й е известен действителен случай. Господи, представяш ли си да чете такива неща? Като че не й стига работата.

Лип е с неизменната си служебна кола, златист додж, който се отличава от другите само по специалните си гуми и номера, започващ с буквите ЗП (задължително за полицейските коли, а следователно добре известно и на гаменчетата дори), тръгва рязко и гумите изсвистяват. Полицаите, шофьорите на таксита и въобще хората, които „живеят“ в колите си, винаги карат бързо. Лип свива в една уличка уж напряко към центъра, но налита на отклонение и е принуден да мине по Кинбарк — най-неприятния булевард в стария ми квартал. Отбитият поток е гъст и ние се движим бавно като погребална процесия. Ето я, мисля си, ето я! Татковият братовчед Милош, който купи фурната, когато баща ми напусна, дори не смени табелата. Още си стоят натруфените морскосини букви „Сабич“.

Въпреки че работех там всеки ден, помня само някои подробности от вътрешността — лятната мрежеста врата, която изкривяваше движещите се по улицата фигури, рафтовете със синкави метални табли зад тезгяха, тежката стоманена каса с мелодичния звън. Бях на шест години, когато баща ми настоя да работя. Имах две ръце и те можеха да бъдат използвани, без да ми се заплаща. Научих се да сгъвам и подреждам гладките бели кутии за торти. Приготвях дванайсет и ги качвах наведнъж от пълното с паяжини мазе горе в магазина. Понеже кутиите бяха от хлъзгав плътен картон, под определен ъгъл ръбовете им режеха като бръснач, така че пръстите ми често носеха следи от тях. Изпитвах ужас от това, тъй като баща ми се възмущаваше, ако откриеше кръв по външната част на кутията: „Това да не ти е касапница!“. Тази забележка се придружаваше от зловещ поглед, в който се съчетаваха омраза и погнуса. В сънищата ми за онова време винаги е лято, когато въздухът в равнината ставаше зловонен като блато, а сухата жега от фурните превръщаше дори ходенето в тежък труд. Сънувам, че кожата ми лъщи от пот, баща ми крещи, една торта е паднала, а страхът като киселина разяжда вените и костите ми.

Ако трябва да нарисувам баща си, той ще има лице на каменно чудовище и сърце на люспеста ламя. Каналите, проводници на неговата душевност, омотани в сложна плетеница, бяха покрити, направо задръстени с отложената по тях ненавист и не можеха да допуснат нито капка любов към детето. За мен никога не е стоял въпросът кого от двамата си родители да избирам. Беше ясно, че за баща ми апартаментът, стените със снимките по тях, мебелите, които трошеше, и аз сме собственост на майка ми. Израснах с простото наглед схващане — майка ми ме обича, а баща ми — не.

Той изпитваше удоволствие — ако въобще подобно чувство може да се нарече така — от отварянето на магазина, запалването на пещта, вдигането на кепенците и изхвърлянето на купчината пепел в края на деня. Четири поколения наред в неговия род бяха все пекари и той просто вършеше онова, на което беше научен. Критериите му бяха непоклатими, а действията — отмерени. Не правеше опити да очарова клиентите си — нямаше чувство за хумор, а и прекалено затворен беше за тази работа. За него във всеки клиент се криеше потенциален враг, който ще се оплаква, ще се опита да го изиграе, да го измами и накрая ще купи вчерашен хляб. Въпреки това доходите му бяха стабилни — известно бе, че на него може да се разчита. Нямаше доверие на подчинените си и сам вършеше работа поне на двама. Повече от двайсет години не беше плащал данъци.

Пристигнал в тази страна през 1946 година. Селото, където израснал, било на триста километра от Белград. Там почти всички били партизани. Когато през 1941 година дошли германците, възрастните били изправени до стената на училището и разстреляни. Децата били зарязани на произвола на съдбата. Баща ми, тогава едва осемнайсетгодишен и достатъчно младолик, за да бъде пощаден, скитал почти шест месеца с една група из планините, докато ги заловили. Остатъкът от войната прекарал по лагери — първо в нацистки трудови, а после в съюзнически разселнически. Прехвърлянето му тук било уредено от роднини в Америка, които изтормозили своя представител в Конгреса и сътрудниците му, докато постигнат желаното. Баща ми бил едно от първите разселени лица, на които разрешили да влезе в САЩ, но след една година вече не говорел на лелята и братовчедите, които положили толкова усилия, за да го спасят.

Чувам нетърпеливия хор от автомобилни клаксони и поглеждам назад, за да разбера какво става. Човекът в колата зад нас блъска по волана и ми прави войнствени знаци. В крайна сметка осъзнавам, че Лип е спрял насред движението. Предполагам, че е проследил погледа ми и пуска другите коли да минат, но когато го поглеждам, за да разбера какво става, виждам, че вече е извърнал очи и се старае да се оправи в потока от коли.

— Дойде заключението от „Косми и влакна“ — казва накрая.

Сивите му очи и набразденото от бръчки скулесто лице не потрепват, не издават нищо.

— Я кажи — моля аз и Лип чинно повтаря съдържанието на заключението. По дрехите и тялото на Каролин са открити миниатюрни влакънца от килим, какъвто в нейния апартамент не е намерен. Влакънцата били тип „Зорак“ — това е фабричното им име — и се произвеждат в страната. Цветът — шотландски малц — бил най-разпространеният. Партидата на боята не може да се установи, а килимът е тъкан или промишлено, или ръчно. Общо взето, в окръг Киндъл вероятно има поне петдесет хиляди къщи и канцеларии, от които може да са дошли влакната. Остатъци от косми или кожа под ноктите на Каролин не са открити, което потвърждава предположението, че не е имало борба, преди да бъде вързана. А единствената човешка коса, намерена около трупа, различна от нейната, е определена като женска и следователно не е от значение. Въжето, с което е била вързана, е най-обикновено, за простиране, произведено в САЩ и продавано във всеки универсален магазин.

— Голяма помощ ни оказват, няма що — казвам му аз.

— Прав си — съгласява се той. — Поне знаем, че не е имало боричкане.

— Чудна работа. Мисля си за това, което говорихме миналата седмица — че може да е някой, когото е познавала. Спомням си, докато следвах, имаше един случай — застрахователната компания отказала да изплати застраховка „смърт“. Вдовицата завела дело, но се оказало, че покойникът се гътнал, както онанирал, докато си се бесел — имал си този навик. В буквалния смисъл. С глава в примката и всичко останало. Застрахователното събитие настъпило, когато, без да иска, катурнал табуретката, предназначена за приземяване.

— Ами! — Липранзър се смее на глас. — Кой спечели делото?

— Доколкото си спомням, застрахователната компания. Съдът реши, че застрахователната полица не включва подобен риск. Както и да е, може би и тук става въпрос за нещо подобно. Нали разбираш, крайна перверзия. Все по-склонен съм да го допусна. Очевидно съществува такова нещо като зловещ транс — да изпитваш някакъв върховен оргазъм в мига, когато изпускаш душата си.

— Тогава как е умряла от удар по главата?

— Може любовникът й да се е уплашил. Да е помислил, че я е убил, и да се е опитал да го нагласи като нещо различно.

Лип клати глава. Не е съгласен.

— Пресилваш нещата — казва той. — Заключението на патолога не подкрепя такава версия.

— Все пак ще се допитам до Безболезнения.

Липранзър се сеща за още нещо.

— Той ми се обади преди два дни. Получил заключението от химическата лаборатория. От тона му разбрах, че няма кой знае какво, но по-добре го вземи, като отидеш там. Аз ще ходя днес по западните квартали. При госпожа Крапотник, да й покажа снимки.

Затваря очи и клати глава, с което иска да каже, че ако много се старае, все ще изтърпи някак си дъртата.

Вече сме в центъра. Лип спира на първото свободно място в полицейския паркинг и си проправяме път през обедната тълпа, за да стигнем общинската сграда. На улицата пролетта, както често се случва, бързо преминава в лято. Вече се усеща топлият полъх, който след месец-два ще ни обгърне изцяло. Той е насърчил някои от жените, с които се разминаваме по булеварда, да се издокарат в летни дрехи, фланелки без ръкави и леки, прилепващи тъкани, модерни през този сезон.

— Братко — обръщам се към Лип, — доникъде не сме стигнали!

Той изсумтява.

— Пита ли лабораторията за отпечатъците от пръстите?

— Знаех си, че съм забравил нещо.

— Голям си дръвник. За мен няма да си мръднат пръста. Вече два пъти ги молих.

Обещавам да се срещна с Безболезнения днес или утре.

Докато влизаме в моя кабинет, моля Юджиния да не ме свързва с никого и затварям вратата. Вадя от чекмеджето делото „П“, което ми даде Хорган.

Лип го преглежда набързо.

Така както го получих от Реймънд, делото се състои от разпечатка, направена при въвеждането му в компютърната ни система, един-единствен лист с нахвърляни бележки на Каролин и фотокопие на дълго писмо. По нищо не личи дали е получен оригинал или само това копие. Написано е на машина, без правописни грешки, но въпреки това не изглежда професионално. Полетата са тесни и се състои само от един параграф. Авторът му може да пише на машина, но явно не го прави често — прилича ми на домакиня или чиновник. Вече съм го чел четири-пет пъти, но го правя още веднъж, като вземам от Лип страниците една по една, щом той свърши с тях.

Уважаеми господин Хорган,

Пиша Ви, защото съм Ваш почитател от дълги години. Сигурен съм, че сте в неведение за нещата, които ме карат да пиша това писмо. Дори смятам, че ще искате да сторите нещо. В действителност обаче едва ли ще можете, тъй като от тогава измина много време. Но си помислих, че ще искате да знаете. То се случи, докато бяхте главен прокурор, и засяга Ваш подчинен, също прокурор, за когото смятам, че вземаше подкупи. Преди девет години, през лятото, бе арестувано едно лице, което ще нарека Ноел. Ноел не е истинското му име, но ако Ви го кажа, ще се обърнете първо към него, за да го разпитате за много от нещата в това писмо, и той, като поразмисли, ще се сети, че аз съм го издал. След това ще ми стори зло, за да ми го върне. Повярвайте, познавам го много добре и знам какво говоря. Ще ме накара да съжалявам. Както и да е, Ноел беше арестуван. Смятам, че поводът не беше много съществен, но той доста се срамуваше, защото си е такъв човек. Мислеше, че ако хората, с които работи и общува, научат за това, няма да искат да го погледнат. Големи приятели, няма що! Но Ноел си е такъв. Адвокатът му рече просто да си признае в съда и нито нещо ще му направят, нито някой ще разбере. Ама Ноел е много притеснителен, щураше се из къщи напред-назад и все се тревожеше какво ще стане, ако някой научи. Скоро взе да разправя, че ще подкупи някого. Отначало мислех, че се шегува. Ноел не би се спрял пред нищо, но това просто не беше в стила му. Ако го познавахте, щяхте да разберете защо. Той обаче все ми казваше, че ще го направи и че ще му струва хиляда и петстотин долара. Знам всичко това, защото, с две думи, аз му дадох парите. Понеже си познавам Ноел, реших да съм сигурен, че ще ги занесе, където казва. Отидохме чак в съда на Северния район на ъгъла на улица Раниън и 111-а. Не чакахме и минута, когато дойде една секретарка, която изглежда познаваше Ноел и ни заведе в кабинета на прокурора. Спомням си, че на вратата бе написано Вашето име, РЕЙМЪНД ХОРГАН. Ноел ми каза да чакам отвън. Вече бях твърде уплашен, за да споря с него, което беше глупаво от моя страна, тъй като отидох дотам, за да видя дали ще даде някому парите. Но както и да е, той стоя вътре не повече от две минути и излезе. Беше сложил всичките пари в един чорап (не се шегувам!) и като излезе, ми показа, че чорапът е празен. Щеше ми се да хукна от страх, но Ноел беше много спокоен. По-късно го питах какво е станало, но той не обичаше да говори за това. Каза, че по този начин ме пази, което е смешно. Според мен просто си мислеше, че ако не забравя за случая, рано или късно ще си искам парите обратно. Така или иначе, само ми каза, че момичето го вкарало в един кабинет и му казало да чака до бюрото. След това зад гърба му се чул мъжки глас. Казал на Ноел да остави това, което носи, в средното чекмедже на бюрото и да си върви. Ноел въобще не се обърнал назад да погледне. След десет дни се яви пред съда. Отново се беше побъркал. Все повтаряше, че ще го прекарат, но когато се изправи там, прокурорът рече на съдията, че оттегля обвинението. Много пъти съм опитвал да си спомня името на този прокурор, но все не мога. Един-два пъти питах Ноел как се казва човекът, когото подкупи, но както Ви обясних, той не искаше да говори за това и просто ми викаше да си гледам работата. Затова Ви пиша това писмо. Не съм виждал Ноел от близо две години. Честно казано, това не е най-лошото, което е сторил, далеч не е, ако може да му се вярва, но е единственото, на което съм свидетел. Не че се опитвам да натопя Ноел, но си мисля, че не беше редно този прокурор така да взема пари и да използва по този начин хората, та реших да Ви пиша, за да направите нещо. Няколкото човека, на които, без да споменаваме имена, съм разправял тази история, казаха, че нищо не можете да направите по толкова стар случай, защото има давност, но аз си мисля, че това не ще да е бил единственият път, когато нещо такова е станало, и може би те още го вършат. Всъщност иска ми се да мисля, че това, което току-що написах, не е вярно. Надявам се, че ще хванете и Ноел. Но не искам той да знае, че е станало чрез мен. А ако го хванете чрез някой друг, умолявам Ви (умолявам Ви!) да не му показвате това писмо.

ВЯРВАМ във Вас.

Писмото, то се знае, е без подпис. В прокуратурата всеки ден получаваме такива писма. Имаме две щатни служителки, които само това вършат — отговарят на такава кореспонденция и разговарят с разни перковци, които се явяват лично в приемната. По-сериозните жалби се придвижват нагоре — вероятно и тази така е стигнала до Реймънд, но дори тогава много от оплакванията се оказват празна работа. Тази обаче, въпреки необичайните обрати в нея, звучеше неподправено. Напълно е възможно, разбира се, приятелят Ноел чисто и просто да е скроил номер на нашия осведомител. Но авторът на писмото най-добре е можел да прецени и изглежда не мислеше, че онзи е прибрал парите в джоба си.

Номер или не, лесно може да се проумее защо Реймънд Хорган не би искал това дело да изплува на бял свят през изборната година. Нико много би се зарадвал, ако има доказателства за неразкрити престъпления, извършени по време на мандата на Реймънд. А и както авторът на писмото предполага, едва ли историята с приятеля му Ноел е изолиран случай. Налице беше първокласен скандал: незабелязана, дори по-лошо — неразкрита организация за вземане на подкупи в едно от районните съдилища.

Липранзър е запалил цигара. Дълго мълчи.

— Мислиш ли, че е празна работа? — питам.

— Не. Има нещо. Може да не е точно каквото си го мисли тоя, но има нещо.

— Заслужава ли според теб да се провери?

— Няма да е зле. Не сме дотам затрупани със следи, че да пренебрегнем тази.

— И аз си рекох същото. Каролин е смятала, че тези са хомосексуалисти. Мисля, че се е била насочила по правилна следа. — Посочвам бележките й. Записала е номерата на някои текстове от глава „Морал“ на щатския наказателен кодекс, а до тях е сложила въпросителна. — Помниш ли хайките срещу педерастите в общинската гора? Бяха по същото време, за което става дума в писмото. Тогава ги прибирахме на купища. Делата се гледаха в съда на Северния район, нали?

Лип кима с глава. Всичко съвпада — срамният характер на престъплението, стремежът да се прикрие, а и времето, по което се е случило. Тенденцията по време на първия мандат на Реймънд беше да не се обръща внимание на сексуалните престъпления между пълнолетни, дали съгласието си. Полицаите ги арестуваха, а ние ги пускахме. Когато Реймънд започна кампанията си за преизбиране, определени групи, и особено по-изявените проститутки и педерасти направо го бяха ударили през просото. С педерастите проблемът беше особено остър в обществените гори, които опасват града. Семейства не смееха да стъпят там през почивните дни дори денем от страх какво могат да видят децата им. Получаваха се оплаквания с най-тънки подробности за това какво става посред бял ден на масите за пикник, които, както майките не пропускаха да отбележат, са направени за ядене. Когато до изборите оставаха девет месеца, ние направихме голямо шоу — организирано прочистване на обществените места от тези типове. Всяка вечер арестувахме десетки мъже, повечето на местопрестъплението. Делата им обикновено приключваха със съдебен надзор — самопризнание, което сетне веднага се заличаваше — и подсъдимите изчезваха.

Там е проблемът. На двамата с Лип ни е ясно, че трудно ще открием Ноел. Онова лято сигурно бяха разгледани поне четиристотин такива дела, а ние не знаем дори истинското му име. От папката не личи Каролин да е постигнала някакъв напредък. Датата на корицата показва, че я е получила приблизително пет месеца преди да я убият. От бележките й става ясно, че не е работила много по делото. В горния ъгъл на листа е написано „Ноел“, подчертано безброй пъти. Малко по-долу е написала „Леон“. Значението на това отначало ми убягваше, но изведнъж схванах: тя е допуснала, че избраното от автора на писмото име е резултат от някаква асоциация — както често става при псевдонимите. Може името да е анаграма. Каролин е приела, че истинското име е Леон. Накрая, в долната част на страницата, е написала още едно име — „Канили“, и длъжността му. Става дума за Лайънел Канили, добър полицай, който сега има доста висок чин. Заедно работихме по делото на „Нощните светии“. Ръководи смяна в трийсет и второ полицейско управление, чиито дела се гледат от съда на Северния район.

— Не ми е ясно защо нищо не съм чул за това дело — казвам на Лип.

Не мога да си представя защо не са ме уведомили по канален ред, а делото се е оказало в ръцете на Каролин, която не се числеше към нашата група по обществена корупция. Поблъсках си главата над тази загадка, навяваща тъжни изводи за моя залязващ роман с Реймънд Хорган. Лип свива рамене.

— Хорган какво ти каза?

— Нямаше кога да го притисна в ъгъла. До изборите остават само дванайсет дни. Вече са заети, кажи-речи, денонощно.

— А Канили какво каза?

— В отпуска е.

— По-добре поговори с него. На мен нищо няма да каже. Много-много не се обичаме.

Полицейското управление е пълно с хора, с които Липранзър не се разбира, но Канили, като добър полицай, би трябвало да му допадне. Явно има нещо помежду им. И друг път е намеквал за това.

Лип си тръгва, но внезапно пак се връща. Вече съм се запътил към Юджиния, но той ме хваща за лакътя. Затваря току-що отворената врата към секретарката.

— Щях да забравя — казва той, като ме поглежда право в очите. — Дойде справката за телефонните й разговори.

— Е, и?

— Нищо особено. Само дето искахме справка за всеки номер, на който се е обаждала повече от три пъти през последните шест месеца.

— И какво?

— Докато ги преглеждах, забелязах, че един от отбелязаните номера е твоят.

— Служебният ли? — питам аз. Лип ме поглежда много изпитателно и тясното му славянско лице като че ли става още по-тясно.

— Домашният — казва той. — През октомври, там някъде.

Понечвам да му кажа, че това е изключено. Каролин никога не ме е търсила у дома. Но изведнъж се сещам за какво става дума. Аз съм този, който се е обаждал от нейния телефон — за да лъжа жена си. Пак ще закъснея, мила. Това дело много се запече. Ще хапна тук на крак. Лип ме наблюдава как пресмятам. Очите му са безизразни, сиви.

— Бих предпочел да не се занимаваш с този въпрос — казвам накрая. — Предвид обстоятелствата Барбара ще скочи до тавана, ако види искането за справка от телефонната компания. Ако нямаш нищо против, Лип, много ще съм ти благодарен.

Той кима, но виждам, че не е напълно убеден. Ако не друго, поне винаги сме разчитали един на друг да стоим над някои непочтени глупости. И Дан Липранзър би нарушил това негласно споразумение, ако още няколко секунди бе задържал погледа ми със суровите си сиви очи, та да ми стане ясно, че съм го подвел.