Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Пролет

1.

— Би трябвало да ми е мъчно… — казва Реймънд Хорган.

Отначало се питам дали не говори за погребалното слово, което му предстои да произнесе. Току-що прегледа записките и сега пъха двете картончета в малкото джобче на синьото си шевиотено сако. Но по израза на лицето му разбирам, че думите му се отнасят за нещо лично. Седнал на задната седалка на служебния буик, той се взира през стъклото в уличното движение, което с приближаването ни към Южния квартал става все по-натоварено. Хорган се е унесъл в мислите си. Наблюдавам го и изведнъж ми хрумва, че тази поза би била много ефектна за официалния портрет на тазгодишната кампания — едрите черти на Реймънд, застинали в тържествено изражение, решително и леко меланхолично. От него, също както от мръсните тухли и покривите от катранени плоскости в квартала, през който минаваме, се излъчва някакъв стоицизъм, свойствен за този невинаги весел град.

Работещите с Реймънд често повтарят, че не изглежда добре. Преди около година и половина той се разведе с жена си Ан след трийсетгодишен брак. Понапълнял е, а вечно мрачното му напоследък лице говори, че е достигнал онзи момент в живота, когато те осенява мъдро прозрение: човек не може да се избави от болките и мъките. Преди година преобладаваше мнението, че Реймънд няма нито издръжливостта, нито желанието да се кандидатира отново, а той изчака да останат само четири месеца до предварителните избори[1] и едва тогава заяви, че ще участва в тях. Някои смятат, че го е направил, защото не може да се откаже от властта и обществения живот. Аз мисля, че основната причина е откритата му омраза към най-опасния му конкурент в предварителните избори, Нико дела Гуардия, който до миналата година беше прокурор. Независимо от мотивите кампанията се оказа доста тежка. Докато имаше пари, в нея активно участваха специализирани бюра и консултанти по средствата за масова информация. Трима млади мъже със съмнителни сексуални наклонности се произнесоха по въпроси, като например официалния портрет за предизборната кампания, и се погрижиха ликът на Реймънд да бъде разлепен на всеки четвърти автобус в града. Пресилената му усмивка на снимката цели да покаже непоколебимост, съчетана с благонамереност. Според мен обаче на нея той прилича на мухльо. Ето още едно доказателство, че вече не е много наясно с нещата. Изглежда това имаше предвид, когато каза, че би трябвало да му е мъчно. Намеква, че не е в крак със събитията.

Сега продължава да говори за убийството на Каролин Полхимъс, станало преди три вечери, на първи април.

— Като че ли нещо не мога да схвана. От една страна, Нико иска да изкара, че съм я убил аз. От друга страна, всяко нещастно журналистче иска да знае кога ще открием убиеца. Секретарките ронят сълзи в тоалетните. А в крайна сметка трябва да помислим и за тази нещастна жена. Господи, та аз я познавах като стажантка още преди да завърши право. Работеше при мен. Аз я назначих. Умна, приятна жена. И много способна. А като се замислиш за случилото се… смятах, че съм претръпнал, но мира нямам… Някакъв мръсник се вмъква в дома й с взлом… Да свърши по този начин! Така ли трябваше да си отиде от света? Някой побъркан да й спука черепа и после да се гаври с нея. Господи! — повтаря Реймънд. — Нямам думи.

— Не е имало взлом — прекъсвам го аз. Неочаквано резкият ми тон изненадва и мен самия. Реймънд, който отново бе насочил поглед към папката на коленете си, вдига глава и заковава в мен хитрите си сиви очи.

— Това пък откъде ти хрумна?

Не бързам да отговоря.

— Намираме жената изнасилена и вързана — продължава той. — При това положение не бих насочил следствието към нейните приятели и обожатели.

— Няма счупени стъкла, нито разбити врати — отбелязвам аз.

В този миг Коуди, полицай с трийсетгодишен стаж, който отбива последните си работни дни, като кара служебната кола на Реймънд, се намесва в разговора от шофьорското място. Коуди днес е мълчалив както никога и ни спестява обичайните си дрънканици за мошенически сделки и „големи удари“, каквито непрекъснато му се привиждат по улиците на града. За разлика от Реймънд, а и от мен, никак не му е трудно да се натъжи. Има недоспал вид, което придава на лицето му някак печално изражение. Забележката ми за състоянието на апартамента на Каролин явно го развълнува.

— Тя държеше всички врати и прозорци отключени — отбелязва той. — Така й харесваше. Живееше в свой си свят.

— Струва ми се, че някой ни разиграва — казвам и на двамата. — Опитва се да ни насочи по грешна следа.

— Я ги остави тия, Ръсти — възразява ми Реймънд. — В случая търсим побъркан тип и не ни трябва Шерлок Холмс. Не се опитвай да изпреварваш момчетата от следствието. Гледай си в краката и карай напред. Прав ли съм? Хвани ми виновника и ме избави от цялата тая работа. — После ми се усмихва подкупващо и лукаво. Иска да ми покаже, че не губи дух. А и не е нужно повече да набляга колко е необходимо да се залови убиецът на Каролин.

В коментарите си за печата по повод въпросното убийство Нико бе непочтен, пристрастен и неумолим. „Мекушавият подход на прокурора към прилагането на закона през последните дванайсет години го е направил съучастник на престъпните елементи в нашия град. Тази трагедия показа, че дори собствените му сътрудници вече не са в безопасност“. Но не си е дал труда да обясни как собствената му работа като прокурор под ръководството на същия този човек в продължение на повече от десет години е съжителствала с флирта на Реймънд с беззаконието. Ала политикът не е длъжен да дава обяснения. Пък и Нико винаги се е държал безочливо с обществеността. Това е едно от нещата, които го направиха годен за политическа кариера.

Годен или не, повечето хора очакват Нико да загуби предварителните избори, до които остават още осемнайсет дни. Реймънд Хорган вече над десет години успява да спечели на своя страна всичките милион и половина регистрирани избиратели на окръг Киндъл. Тази година още не е получил подкрепата на своята партия, но това се дължи главно на стар спор с кмета. Политическите приятели на Реймънд — група, към която никога не съм се числил — са убедени, че когато след десетина дни излязат първите резултати от допитванията до общественото мнение, останалите партийни големци ще наложат на кмета „да се обърне“ и Реймънд ще си подсигури още четири години. В този еднопартиен град победата в предварителните избори е равносилна на крайна победа.

Коуди се обръща назад и отбелязва, че наближава един часът. Реймънд кима разсеяно. Шофьорът приема това за съгласие и се пресяга под таблото, за да включи сирената. Пуска я два пъти накратко, като че иска да разсече потока. Колите и камионите прилежно се разделят и черният буик се придвижва напред. Тук кварталът е бедняшки, със стари дъсчени къщурки и скърцащи веранди пред тях. Деца с картофено жълтеникава кожа играят до бордюра с топки и въжета. Аз израснах на около три преки оттук, в квартира, разположена над бащината ми фурна. Спомням си тези черни години от моя живот. През деня майка ми и аз, когато не бях на училище, разбира се, помагахме в магазина. Вечерите прекарвахме заключени в едната стая, докато баща ми пиеше в другата. Нямах братя или сестри. Кварталът не се е променил много — все така е населен с хора като баща ми: сърби, какъвто беше той, украинци, италианци и поляци — етнически общности, които държат на работата си и на мрачния си мироглед.

Окончателно засядаме в тежкото движение на петъчния следобед. Коуди се е долепил плътно до задницата на някакъв автобус, който ръмжи и бълва отровни газове. На него е окачен рекламен плакат на Хорган и той ни съзерцава отгоре с нещастния израз на водещ на телевизионно предаване или рекламиращ котешка храна. Не мога да се сдържа. Реймънд Хорган е моето бъдеще и моето минало. С него съм вече дванайсет години — години, изпълнени с преданост и възхищение. Аз съм му пръв заместник и неговото падение ще бъде и мое. Ала гласът на недоволството не може да бъде заглушен, той си има собствени закони. И сега се обръща с внезапна откровеност към надвесения над нас образ. Дръвник с дръвник, казва той. Ти си един дръвник и нищо повече, не спира да реди този глас.

Завиваме по Трета улица и виждам, че погребението се е превърнало в цяло събитие за полицейското управление. Половината паркирани коли са техни, а из алеите по двама, по трима се разхождат полицаи. Убийството на прокурор е само на крачка от най-тежкото престъпление — убийството на полицай. Но дори и да не беше заради професионалното съпричастие, пак щяха да дойдат много от тях, защото Каролин имаше доста приятели в управлението — верноподаници, които прокурорът си създава, като цени добрата полицейска работа и се грижи да не я съсипят в съда. Да не забравяме, разбира се, и факта, че тя бе красива жена със съвременни схващания. Каролин, както знаем, не беше светица.

Близо до църквата движението е безнадеждно задръстено. Пропълзяваме метър-два, след което чакаме предните коли да изсипят пътниците си. Автомобилите на най-важните, лимузини със служебни номера, и на представителите на пресата, които търсят места за паркиране, най-безцеремонно препречват пътя. А телевизионните журналисти не спазват нито местните разпоредби, нито елементарните правила на благоприличие. Една от репортерските коли със сателитна антена на покрива е паркирана насред тротоара, точно пред разтворените дъбови врати на църквата, а няколко репортери вече обработват тълпата, сякаш са на боксов мач, и завират микрофоните си под носа на пристигащите официални лица.

— По-късно — казва Реймънд и си пробива път през ордата журналисти, обградила колата в мига, в който допираме бордюра. После обяснява, че ще каже няколко думи в памет на покойната и след това ще ги повтори отвън. Спира за момент, за да потупа по рамото Станли Розънбърг от Пети телевизионен канал. Станли както винаги ще получи интервю първи.

Пол Драй от кабинета на кмета ми прави знак. По всичко личи, че почитаемият кмет желае да размени няколко думи с Реймънд преди началото на службата. Предавам съобщението веднага щом Хорган се освобождава от репортерите. Той се мръщи — неразумно, тъй като Драй със сигурност го вижда — преди да тръгне с Пол и да изчезне в готическия мрак на църквата. Кметът, Огъстин Болкаро, е много злопаметен. Преди десет години, когато Хорган бе най-популярният човек в града, той за малко да измести Болкаро от поста му. За малко. Но откакто загуби предварителните избори, Реймънд не пропуска да демонстрира васална преданост. Болкаро обаче още го смъдят старите рани. Сега най-сетне дойде ред Хорган да се поти в предварителни избори и кметът заяви, че партийната му роля изисквала да остане неутрален, затова решил да изчака, преди да обяви кого ще подкрепи партията. Очевидно се забавлява, като гледа как Реймънд се мъчи сам да изплува до брега. Когато накрая успее, Оги пръв ще го поздрави и ще заяви, че изобщо не се е съмнявал в победата му.

Вътре почти всички скамейки са вече заети. Отпред е ковчегът, отрупан с цветя — лилии и бели хризантеми, чийто лек аромат успявам да доловя въпреки множеството хора. Пробивам си път напред, като кимам наляво-надясно и стискам ръце. Тълпата е от тежката категория — всички политици от града и окръга. Повечето съдии също са тук, както и мнозина от светилата на адвокатурата. Присъстват още част от левите и феминистките групи, с които Каролин някога беше свързана. Разговорите са подходящо минорни, а лицата изразяват покруса и печал.

Отстъпвам назад и се блъсвам в Дела Гуардия, който също снове из тълпата.

— Нико! — ръкувам се с него. Сложил е цвете в бутониерата — навик, който придоби, откакто стана кандидат. Пита за жена ми и сина ми, но не чака да му отговоря. Вместо това внезапно придобива покъртително скърбящо изражение и започва да говори за смъртта на Каролин.

— Тя беше просто… — прави жест с ръка, сякаш се мъчи да напипа най-точния израз. Виждам, че елегантният кандидат за главен прокурор търси нещо поетично, и бързо го прекъсвам:

— Беше прекрасна — казвам и в същия миг се учудвам на внезапния прилив на чувства у мен, на силата и бързината, с които те се изтръгват от някакво потайно кътче на душата ми.

— Прекрасна! Точно така! Хубаво казано! — кима Нико. След това през лицето му преминава по-ведър лъч. Познавам го достатъчно добре и ми става ясно, че се е сетил за нещо, което според него ще му е от полза. — Предполагам, Реймънд натиска да се реши случаят.

— Реймънд Хорган натиска за решаването на всеки случай. Много добре го знаеш.

— Охо, винаги съм мислил, че ти, Ръсти, си аполитичният, а сега заимстваш реплики от писачите на Реймънд.

— По-добри са от твоите, Дилей[2].

Нико си спечели този прякор, след като ни назначиха като прокурори и работехме в апелативния отдел. Той никога не си подготвяше делата навреме. Джон Уайт, тогавашният първи заместник, го наричаше Непоправимия Дилей Гуардия.

— А, не! — възразява той. — Нали не ми се сърдите за това, което говоря? Защото искрено го вярвам. Вярвам, че ефективното приложение на закона започва най-отгоре. Убеден съм в това. Реймънд е много снизходителен. И е уморен. Вече няма онзи дух и издръжливост.

С Нико се запознахме преди дванайсет години, в първия ми ден като прокурор, когато ни дадоха един и същи кабинет. След единайсет години бях първи заместник, а той завеждаше отдел „Убийства“ и аз го уволних. По онова време той вече бе започнал открито да се опитва да измести Реймънд. Имаше един чернокож лекар, който правеше аборти, и Нико искаше да го подведе под отговорност за убийство. Позицията му беше безсмислена от гледна точка на закона, но тя възбуди страстите на групи с различни интереси, чиято подкрепа търсеше той. Нико направи публично достояние разногласията си с Реймънд; държеше обвинителни речи — винаги широко отразени в печата, които на практика бяха част от предизборната му кампания. Реймънд предостави последната дума на мен. Една сутрин отидох в универсалния магазин, купих най-евтините маратонки и ги сложих насред Никовото бюро с бележка: „Сбогом! На добър час! Ръсти“.

Знаех си, че ще му приляга да участва в кампания. Нико дела Гуардия изглежда добре. Сега е на около четирийсет години, среден на ръст, с добре поддържана фигура. Откакто го познавам, се грижи за теглото си, яде само телешко месо и други подобни диетични продукти. Въпреки лошата кожа и странното съчетание на цветове — рижа коса, матов тен и светли очи — той има лице, чиито недостатъци са неуловими за камерата, а дори и от разстояние в съдебната зала го смятат за красавец. И разбира се, винаги е облечен така, че да поддържа това мнение. Шиеше си костюми по поръчка дори в годините, когато за целта отиваше половината му заплата.

Но зад тази приятна външност прозира най-впечатляващата му черта — наглата и безцеремонна прямота, която той проявява и сега, като изрежда пред мен, главния помощник на неговия противник, основните моменти от политическата си платформа, и то насред погребалната церемония. След дванайсет години съвместна работа — включително двете, през които деляхме една стая — вече знам, че Дилей умее да внуши на хората пламенно и безрезервно доверие в себе си. Онази сутрин преди девет месеца, когато го уволних, той мина бавно покрай кабинета ми, грейнал в радостна усмивка, и простичко рече: „Ще се върна!“.

Опитвам се да не бъда рязък с него.

— Много е късно, Дилей. Вече обещах гласа си на Реймънд Хорган.

Той бавно проумява шегата, но дори и след като я схваща, не сменя темата. Продължаваме да си играем на нещо като адвокатска рулетка[3] и наблягаме главно на слабостите. Нико признава, че не му достигат средства за кампанията, но твърди, че негласната подкрепа на архиепископа му носи „морален капитал“.

— Там сме силни — казва. — Наистина. Там ще наберем гласове. Хората са забравили защо някога са гласували за „Реймънд — Гражданските права“. В тяхното съзнание той вече е с размити очертания. А аз имам какво да кажа по въпроса — гръмко и недвусмислено. — Самоувереността просто струи от него, както винаги, когато говори за себе си. — Знаеш ли какво ме тревожеше? Знаеш ли кого щеше да ми е трудно да победя? — Доближава се към мен и снижава глас. — Теб!

Разсмивам се гръмогласно, но Нико продължава:

— Успокоих се вече. Вярно ти казвам. Успокоих се, когато Реймънд обяви кандидатурата си. Преди това просто се ужасявах при мисълта как Хорган свиква голяма пресконференция и заявява, че се отказва, но е помолил първия си помощник да го наследи. Журналистите си умират за човек като Ръста Сабич. Момче без политически пристрастия. Професионален прокурор. Стабилен. Зрял. На него може да се разчита. Същият, който разби „Нощните светни“. Те пускат в действие всичко това, а Реймънд ти подсигурява Болкаро. Щеше да си опасен противник, много опасен.

— Глупости! — казвам, като мъжествено прикривам, че подобни сценарии са се мяркали и в моето въображение стотици пъти през последната година. — Голяма работа си, Дилей! Разделяй и владей! Неуморим си в това отношение.

— Слушай, приятелю! Аз съм един от твоите най-искрени поклонници. Наистина! Тук не тая лоши чувства. — Той се потупва по гърдите. — Едно от малкото неща, които няма да се променят, след като спечеля, е, че ти ще си останеш в кабинета на първия заместник.

Вежливо му казвам, че дрънка глупости.

— Никога няма да бъдеш главен прокурор. А дори да станеш, Томи Молто ще е твоят човек. Всички са наясно, че го криеш някъде.

Томи Молто е най-добрият приятел на Нико, бившият му първи заместник в отдел „Убийства“. Молто не се е показвал в службата от три дни, не се е обаждал и бюрото му е чисто. Всички смятат, че когато през следващата седмица шумът около смъртта на Каролин позатихне, Нико ще свика поредната пресконференция и ще обяви, че Томи се е присъединил към неговата кампания. Това ще предизвика нови вестникарски заглавия като „Разочарован сътрудник на Хорган подкрепя Нико“. Дилей ги умее тези неща. Реймънд изпада в нервна криза всеки път, щом чуе името на Томи.

— Молто ли? — пита Нико.

Невинният му израз е съвсем неубедителен, но аз не успявам да отговоря. От олтара свещеникът моли опечалените да заемат местата си. Усмихвам се на Дела Гуардия — всъщност се ухилвам лицемерно, докато се разделяме, и започвам да си пробивам път към предната част на църквата, където ние с Реймънд би трябвало да седим като служебни лица. Вървя и кимам сдържано на познатите си, но все още съм впечатлен от пламенната самоувереност на Нико. Чувствам се като човек, който дълго е бил изложен на слънчевите лъчи и макар вече да се е скрил от жарещото слънце, кожата му пари и при допир боли. В мига, в който за пръв път виждам ясно оловносивия ковчег, внезапно ме пронизва мисълта, че Нико дела Гуардия всъщност може и да спечели. Това пророчество е изказано от един уж неуверен глас някъде дълбоко в мен, който като стенеща съвест ми шепне онова, което не искам да чуя. Колкото и Нико да не заслужава победата, колкото и да е неподходящ за нея, какъвто и духовен пигмей да е, нещо може би го тласка към тази победа. Тук, в света на мъртвите, не мога да не призная физическата привлекателност на неговата жизненост и това, че тя ще го отведе далеч.

В тон с характера на днешното събитие до ковчега на Каролин са поставени два реда сгъваеми столове. Повечето са заети от големците, които човек очаква да види тук. Единственият непознат е осемнайсет-деветнайсет годишно момче, седнало до кмета, точно пред ковчега. Невчесаната му русолява коса е офъкана нескопосано, а вратовръзката му е стегната така, че яката на найлоновата риза е щръкнала нагоре. Братовчед, решавам аз, или може би племенник, но явно — макар и твърде изненадващо — някой от рода. Близките на Каролин, доколкото ми е известно, още са си на Източния бряг, където са живеели и преди много години, когато тя е решила да ги напусне. Най-отпред до младежа, макар да не е редно, са седнали все хора на кмета, та за мен няма място. Настанявам се зад Реймънд Хорган и той се извръща към мен. Изглежда е наблюдавал разговора ми с Дела Гуардия.

— Какво каза Дилей?

— Нищо, глупости. Закъсал бил с парите.

— Че кой не е? — отбелязва Реймънд.

Питам го за срещата му с кмета и той подбелва очи.

— Искаше да ми даде съвет насаме, на четири очи, та да не изглеждал пристрастен. Смята, че ако заловим убиеца на Каролин преди деня на изборите, шансовете ми рязко ще нараснат. Представяш ли си? И го каза с такава безизразна маска на лицето, че не можех да го зарежа насред изречението. Сега страшно се забавлява. Погледни го! — сочи Реймънд. — Главният оплаквач.

Както винаги, когато говори за Болкаро, не може да се сдържа. Оглеждам се с надеждата, че не са ни чули. Кимам с глава към младежа, седнал до кмета.

— Кое е това момче?

Стори ми се, че не съм чул добре отговора на Хорган, та се навеждам по-близо до него. Той допира уста до ухото ми.

— Синът й — повтаря.

Изправям се.

— Отгледал го баща му в Ню Джърси — продължава Реймънд. — След това дошъл тук да следва. Студент е в университета.

Изненадата като че ли ме блъсва назад. Промърморвам нещо на Реймънд и си пробивам път към моето място, което е в края на реда между две големи саксии цветя, сложени на постаменти. За миг съм убеден, че първоначалното смайване е преминало, но когато органът неочаквано еква гръмко точно зад мен и свещеникът произнася първите прощални думи, изумлението ми нараства, завладява ме и се превръща в изгаряща болка и истинска мъка. Не знаех. Усещам как в мен трепти недоумение. Нима е възможно да запази в тайна подобен факт? За съпруга отдавна се бях досетил, но никога не бе споменала, че има дете, при това толкова наблизо. Трябва да задуша внезапния си порив да напусна тази тъмна зала, да се махна оттук и да усетя отрезвителния ефект на ярката светлина. С усилие на волята успявам да насоча отново вниманието си към настоящето.

Реймънд се е качил на подиума, без да бъде представен официално. Други — свещеникът Хилър и Рита Уърт от колегията на жените юристи — са произнесли кратки слова, но сега въздухът се изпълва с нова тържественост, която успява да покори дори мен и да ме отвлече от обзелата ме скръб. Тълпата затаява дъх. Реймънд Хорган има недостатъци като политик, но е ненадминат като обществен деец и оратор. Оплешивяващ, понапълнял, изправен там в елегантния си син костюм, той излъчва болка и сила като фар в нощта.

Словото му е наситено със случки от живота на покойната. Спомня си назначаването на Каролин въпреки възраженията на по-закостенелите прокурори, които смятали инспекторите по условно осъдените и предсрочно освободени престъпници за нещо като обществени активисти. Възхвалява нейната твърдост и непреклонност. Спомня си дела, които е спечелила, съдии, на които се е противопоставяла, допотопни правила, които с удоволствие е нарушавала. В устата на Реймънд тези истории звучат изразително и остроумно. Те навяват тиха скръб по Каролин, по цялата й навеки загубена сърцатост. Той наистина няма равен на себе си, когато просто споделя със слушателите си онова, което мисли и чувства.

Аз обаче не мога да се възстановя така бързо от хаоса в душата си. Намирам, че всичко — болката, шокът, завладяващата сила на думите на Реймънд, дълбоката ми неизразима тъга — се надига и прелива отвъд границите на издръжливостта и спокойствието, което на всяка цена трябва да запазя. Пазаря се със себе си. Няма да отида на самото погребение. Имам работа, а прокуратурата и без това ще е представена. Секретарките и чиновничките, по-възрастни жени, които все критикуваха поведението на Каролин, сега хлипат на първите редове, а по-късно ще се притискат плътно край гроба и ще оплакват поредното нещастие. Ще оставя на тях да я видят как изчезва в черната земя.

Реймънд млъква. Въздействащият стил на неговото слово пред погледите на толкова хора, които вече го мислят за победен, предизвиква осезаемо раздвижване в залата, докато той крачи към мястото си. Свещеникът изброява някои подробности по погребението, но аз ги пропускам край ушите си. Решил съм: ще се върна в службата. Нали Реймънд пожела да продължа издирването на убиеца. Никой няма да има нищо против, най-малко пък самата Каролин. Вече съм й засвидетелствал своята почит. Дори прекалено, би рекла тя. И твърде често. Тя знае — сигурен съм в това — че вече не тъгувам за Каролин Полхимъс.

Бележки

[1] Преки вътрешнопартийни избори за посочване кандидата на дадена партия за определена длъжност. На предварителните избори гласуват само регистрирани членове на партията. — Б.пр.

[2] Дилей (delay). — Закъснение (англ.). — Б.пр.

[3] Алюзия за руската рулетка. — Б.пр.