Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Невинен до доказване на противното

Преводач: Чавдар Попов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: (трето)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-097-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5536

История

  1. — Добавяне

9.

— Накрая — казах на Робинсън — трябваше да посочим Уендъл Макгафен за свидетел. — Само чрез неговите показания можехме да отговорим убедително на баща му. Каролин беше чудесна. Облечена в тъмносин костюм и бежова блуза с огромна копринена панделка. Застана до твърдия дъбов стол на свидетелското място, където седеше Уендъл. Краката му не стигаха пода. В залата цареше пълна тишина.

И какво направи майка ти тогава, Уендъл?

Той поиска вода.

Уендъл, какво направи майка ти, когато те заведе в мазето?

Беше лошо, каза той.

Това ли? Каролин се приближи до черното смазано менгеме, което изглеждаше огромно в сравнение с ръцете и краката на детето и зловещо се открояваше върху прокурорската маса.

Аха.

Тебе болеше ли те?

Аха.

Ти плака ли?

Аха. Уендъл отпи вода и добави: Много.

Разправи как се случи! — завърши меко Каролин и Уендъл разказа. Тя го карала да легне. Той пищял и плакал. Крещял: „Мамо, недей“. Молил я.

Но накрая легнал.

А тя му казала да не пищи.

Докато говореше, Уендъл клатеше крака и стискаше куклата си. И нито веднъж не погледна към майка си, както Каролин и Матингли го бяха инструктирали. Когато дойде ред Стърн да го разпитва, той направи малкото, което можеше — попита Уендъл колко пъти се е срещал с Каролин и дали обича майка си. Това накара Уендъл да поиска още вода. Всъщност нищо не можеше да се оспори. Всеки в залата знаеше, че момчето говори истината, и то не защото е обучено или прекалено чувствително, а защото някак си във всяка произнесена от него дума се долавяше тон, твърда мисъл, непоклатим инстинкт, че това, което описва, е зло. Уендъл убеждаваше със своята непоколебимост.

От името на обвинението произнесох заключителното слово. Аз самият бях толкова разстроен, че когато тръгнах към подиума, нямах представа какво ще кажа и за миг се уплаших да не остана безмълвен. Вместо това у мен се отприщи изворът на страстно вдъхновение и аз говорих пламенно за това момче, което, както казах, е живяло в постоянно отчаяние и несигурност и е търсело, като всички нас, обич, ала вместо това е получавало не просто безразличие или суровост, а мъчение.

След това чакахме. А да чакаш съдебните заседатели да се върнат в залата, е нещо подобно на това да изпаднеш в летаргия. Не мога да се концентрирам дори върху такива прости неща като прочистване на бюрото, телефонни обаждания, прочитане на обвинителни актове. И аз бродя нагоре-надолу по коридорите, обсъждам веществените доказателства и доводите си с всеки, който има неблагоразумието да ме попита как е минало делото. Около четири часа следобед Каролин дойде и каза, че трябва да върне нещо в универсалния магазин, та аз предложих да отида с нея. Когато излязохме от сградата, заваля силен дъжд — същински порой — а мразовит вятър шибаше лицата ни. Хората тичаха по улицата, покрили глави. Без да уточнява откъде я има, Каролин върна стоката — стъклена купа, и ние се запътихме обратно в дъжда. За да я чувам в силния вятър, тя почти крещеше. Аз обгърнах раменете й с ръка, за да я заслоня, а тя се притисна към мен, за да е под чадъра. Като че ли нещо се отприщи в нас и ние продължихме така няколко преки. Мълчахме, докато накрая се подчиних на порива си и заговорих.

— Слушай… — рекох. Запънах се и пак повторих: — Слушай…

На токове Каролин беше близо метър и осемдесет, два-три сантиметра по-висока от мен, затова като обърна лице към мен, изглеждахме прегърнати. На дневна светлина личеше онова, което тя се опитваше да прикрие самоотвержено с лосиони, гимнастически салони и ефектни дрехи — немладото вече лице, прехвърлило четирийсетте, грима, напластил се в бръчките около очите, както и повехналата кожа. Но това я правеше някак си по-достъпна. Тя бе моят живот и това беше реалност, а не фантазия.

Казах й, че не проумявам нещо, което неотдавна бе подхвърлила. Какво беше имала предвид онази вечер с думите „Не сега!“.

Тя ме погледна, поклати глава, като че ли не се сеща, но лицето й грееше закачливо. Стискаше устни да не прихне.

Вятърът отново ни връхлетя. Придърпах я на завет във входа на някакъв магазин. Бяхме на булевард „Грейсън“, в средната му алея, където витрините гледат към величествените брястове.

— Знаеш ли — заекнах аз, жалък и нищожен, — че… такова… май нещо става между нас. Искам да кажа… такова… нали не съм откачил и не си въобразявам, а?

— Не си.

— Не съм ли?

— Не.

— Аа… — казах аз.

Все тъй лъчезарно усмихната, тя ме хвана под ръка и ме поведе по улицата.

Съдебните заседатели приключиха малко преди седем вечерта. Решението им беше: по всички предявени обвинения — виновна. Реймънд също бе останал в прокуратурата да изчака крайната дума на съда и тъй като внасянето на фотоапарати по-нагоре от партера на общината не е разрешено, слезе с нас за разговора с журналистите. След това ни заведе да пийнем по нещо. Имаше среща и затова към осем и половина ни остави в едно закътано сепаре в ресторант „Кабалерос“, където ние с Каролин си приказвахме — пийнали и замечтани. Казах й, че е била великолепна. Великолепна! Не знам колко пъти го повторих.

Телевизията и филмите развалиха най-интимните мигове от нашия живот. Те ни натрапиха условности, които властват над очакванията ни в мигове, чиято сила иначе би ги направила спонтанни и неповторими. Имаме стереотипи за тъга, които възприехме от семейство Кенеди; жестове, отредени за победа, с които подражаваме на спортисти от екрана, а те на свой ред са ги научили от други състезатели, също гледани по телевизията. И прелъстяването се подчинява на определени шаблони — продължителни погледи и светкавична размяна на остроумия.

Така че накрая, вероятно защото нямахме представа как иначе да се държим, и двамата заговорихме с плавния, леко ироничен и приповдигнат тон на бляскавите и изискани двойки от филмите. Но дори и така във въздуха се усещаше заряд. Някакво наелектризиране, което ми пречеше да седя на едно място, да движа устни или да поднасям чаша към тях. Не помня дали поръчахме вечеря, но държахме по един лист с менюто като кокетки с копринени ветрила, за да има къде да приковем поглед. Ръката на Каролин бе отпусната непринудено под масата, до крака ми.

— Не те познавах, преди да започнем.

— Моля? — попита тя.

Седяхме един до друг на плюшената седалка, но тя трябваше да се наведе към мен, защото говорех доста тихо. Усещам алкохола в дъха й.

— Не те познавах преди това дело, преди да започнем. Това ме учудва.

— Защо?

— Защото сега просто не мога да повярвам… че не съм те познавал.

— Сега познаваш ли ме?

— По-добре. Поне така си мисля. Не смяташ ли?

— Може би — каза тя. — Може би сега разбираш, че искаш да ме опознаеш по-добре.

— Възможно е — отговорих аз, а тя повтори:

— Възможно е.

— А ще те опозная ли?

— И това е възможно. Ако наистина желаеш.

— Мисля, че да.

— Май това е само едно от нещата, които желаеш.

— Едно от нещата ли?

— Едно от нещата — повтори тя. Отпи от чашата си, без да сваля поглед от мен. Лицата ни бяха едно до друго. Когато остави чашата си, голямата панделка на блузата й почти докосна брадичката ми. Лицето й изглеждаше вулгарно от прекалено силния грим, но очите й бяха дълбоки и вълнуващо ярки, а въздухът ме опияняваше с козметичните ухания, парфюма и миризмата на долепените ни тела. Разговорът ни се рееше като ястреб, кръжащ унесено с часове над планините.

— Какво още искам? — попитах аз.

— Мисля, че знаеш.

— Така ли?

— Да.

— Май си права — казах аз. — Но едно нещо не знам.

— Какво именно?

— Не знам как да постигна… това, което искам.

— Не знаеш ли?

— Не съвсем.

— Не съвсем?

— Изобщо не знам.

Усмивката й, лукава и сдържана, става по-широка и тя казва:

— Пресегни се.

— Да се пресегна?

— Просто се пресегни.

— В момента ли?

— Просто се пресегни.

Въздухът около нас беше така наситен с чувства, че трептеше като мараня. Бавно протегнах ръка и без да докосвам гърдите й, напипах гладкия ръб на ярката копринена панделка. След това, вторачил поглед в очите й, подръпнах широката лента. Тя се плъзна без усилие, възелът се развърза и видях копчето на блузата й, а в същия миг усетих как ръката на Каролин пърха под масата като птичка и дългият й нокът драсна за миг възбуденото ми тяло. Идеше ми да изкрещя, но само потръпнах, а Каролин прошепна, че е време да вземем такси.

— И — казвам на Робинсън — така започна нашата връзка. Заведох я в нейния модерно обзаведен апартамент и там се любихме на меките гръцки килими. Сграбчих я в мига, в който секретът на входната врата щракна. С една ръка вдигнах полата й, а другата пъхнах в блузата. Много изискано! Свърших веднага. След това лежах върху нея, оглеждах стаята, мебелите от тиково дърво и орех и статуетките от кристал, мислех си колко много ми напомнят на витрината на някой елегантен магазин в центъра и се чудех какво правя с живота си, или по-точно с живот, в който връхната точка на дълго сподавяни страсти отмина в един тъй кратък миг, че се питах дали въобще се е случило. Но нямах много време да мисля за това, защото пийнахме по нещо и отидохме в спалнята й, за да видим как е отразено нашето дело в късните новини.

След това отново бях готов да се любя с нея и този път, когато я съборих под себе си, знаех, че с мен е свършено.