Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Заключително изявление

Когато Реймънд се обади, му заявих, че идеята е абсурдна.

— Незабавна реабилитация — отсече той.

— Не е възможно — отговорих.

— Ръсти — каза Реймънд, — дай една възможност на гузната съвест.

Не бях сигурен дали има предвид себе си или целия окръг Киндъл.

Но той настояваше и накрая му казах, че ако всичко може да се уреди, бих обсъдил сериозно въпроса.

В резултат на петиция през януари Градският съвет насрочи референдум за отзоваване. Болкаро можеше да го предотврати, но той демонстрира явна безпристрастност към Дела Гуардия. Нико поведе активна кампания, за да опази мястото си и без малко да успее. Уволни Томи Молто, когато оставаха само две седмици до референдума, но някои общественици, включително Реймънд, Ларън и съдията Мъмфри, се обявиха срещу него, така че Дела Гуардия бе отзован с разлика от около две хиляди гласа. Но не се е предал. Ще се кандидатира за градски съветник в Южния район и очаквам да спечели.

Болкаро създаде специална комисия, която да предложи нов главен прокурор. Реймънд беше неин член. Това го накара да ми се обади. Според слуховете първо предложили на Мак, но тя отказала да напусне съдийското си място. Той ме увери, че са се допитали до вестниците и че ще получа всеобща подкрепа. Не можах да измисля причина да откажа. На двайсет и осми март, четири дни преди годишнината от смъртта на Каролин Полхимъс, станах изпълняващ длъжността главен прокурор на окръг Киндъл.

Поех работата с мисълта, че няма да се кандидатирам на следващите избори. Два-три пъти кметът ми подметна, че според него ще бъда добър съдия, но още не ми е предложил черно на бяло. В момента съм се отдал на работата. Вестниците ме наричат „управляващ прокуратурата“. В отношенията ми с много хора има едно особено напрежение и острота, но в службата не се чувствам по-зле, отколкото в магазина, когато ида да си купя яйца например. Беше ми ясно, че ще е така, още когато взех решение да остана в окръг Киндъл. Не защото съм смел или упорствам. Просто не мисля, че проблемите на един нов живот, започнат другаде, ще бъдат по-малки от сегашните. Винаги ще бъда нещо като музеен експонат. Ръсти Сабич. Най-големият неудачник, когото сте виждали. Натопиха го, дума да няма, а след това Делла Гуардия прикри Молто. Цялата история е толкова жалка. След такова преживяване човек не може да остане същият.

Убийството на Каролин Полхимъс, разбира се, така и не се разкри. Никой не говори за разследването му, поне не на мен. На практика е невъзможно да бъдат съдени двама души за едно и също престъпление. Преди няколко месеца един откачен в затвора се опита да се изкара убиецът. Изпратих Липранзър да го „преслуша“. Той бързо изпрати доклад в полицията, че според него онзи говорел врели-некипели.

В събота и неделя често ходя до Детройт. Работата ми е по-натоварена, отколкото смятах, но когато не успявам да ида, Барбара изпраща Натаниъл. По време на второто ми пътуване тя предложи да остана при тях. И от дума на дума криво-ляво се сдобрихме. Но вероятно тя няма да се върне тук. Работата й се оказа хубава, а отдалечеността от мен и от спомените й действа добре. И двамата не очакваме сегашното положение да се закрепи за дълго. Рано или късно ще охладнеем и единият от нас ще срещне някого другиго. Когато си помисля за това, се надявам да имам малко по-млада жена, защото бих искал и друго дете. Но такива неща не се планират. Засега Нат се успокоява с факта, че майка му и аз сме все още женени.

На моменти, признавам си, пак мисля за Каролин. Вече не е останало нищо от онова лудешко желание, от непонятната страст. Тя просто е намерила своето спокойно кътче в мен. Но от време на време се чудя на преживяното. Какво беше то, продължавам да се питам. Какво търсех при нея? Какво ми липсваше? В крайна сметка чувството ми трябва да е било породено от моето усещане за терзанията и агониите, които я движеха. В нея бе наслоена болка — в закоравелия й характер, в меланхоличната й досада, в ревностната й защита на такива като Уендъл Макгафен, на преследваните и нещастните. Тя самата бе преживяла много и всячески искаше да покаже, че е надмогнала страданието. Ала това не беше вярно. Да захвърли ужасната тежест на миналото си, бе толкова невъзможно, колкото и древногръцките митически герои да приближат безнаказано слънцето. Но това означава ли, че е невъзможно за всички ни?

Посегнах към Каролин. Една част от мен разбираше, че този жест е обречен. Трябва да съм усещал нейната суета, оскъдността на чувствата, която смаляваше душата й. Сигурно съм съзнавал, че това, което ми предлага, е само красива илюзия. Но все пак се подведох по легендата, която бе създала за себе си. Славата. Очарованието. Смелостта. Несломимото й изящество. Да летиш над този мрачен свят, изпълнен със страдание, над тази черна вселена, обзета от болка! Стремежът й да избяга от тъмнината бе искрен. Посегнах към Каролин. Обожавах я, както хромите и болните обожават светците лечители. Жадувах тази дива, дива забрава с надигащо се, предизвикателно, смело желание и в един миг поисках всичко наведнъж — и опиянението, и страстта, и огъня, и светлината. Посегнах към Каролин. С упование. С надежда. Ах, тази всевечна надежда…

Край