Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

25.

Три часът през нощта. Събуждам се, сърцето ми бие учестено, а влажната от пот възглавница протрива врата ми, така че все още упоен от съня, понечвам да разхлабя въображаемата вратовръзка. Понадигам се, опипвам въздуха, сетне пак се отпускам назад. Задъхвам се, а ударите на сърцето ми туптят в ухото, прилепено на възглавницата. Съновидението е още пред очите ми — лицето на мама, разкривено от болка, изтерзано и мъртвешки бледо; такова, каквото бе в края на дните й. Най-мъчително беше, като срещнех погледа й, в който се четеше безпомощност и ням ужас.

Преди болестта, която я довърши бързо, майка ми изживяваше най-спокойния период от зрялата си възраст. Тя и баща ми вече се бяха разделили, въпреки че все още работеха заедно в пекарната. Той се беше преместил при една вдовица, госпожа Бова, чиято настоятелност помня още от времето, когато мъжът й бе жив, а тя идваше в дюкяна. За мама съвместният живот с баща ми бе владение на страха и раздялата им всъщност се оказа своего рода освобождение за нея. Интересът й към външния свят изведнъж се разпали. Тя се превърна в една от първите радиослушателки, които редовно се обаждаха по телефона, за да участват в различни предавания. Произнасяше се по въпроси като любов между момчета и момичета от различни раси, дали да се узакони употребата на марихуана, кой е убил Кенеди и тъй нататък. На масичката в хола трупаше стари вестници и списания, бележници и картончета, на които си водеше записки, докато се подготвяше за предаванията през следващия ден. Майка ми, която някога имаше фобия към излизането извън кооперацията или дюкяна и ако трябваше да иде някъде следобед, започваше приготовленията си рано сутрин, тя, която още осемгодишен ме изпращаше на пазар, за да не излиза от дома — изведнъж тази моя майка се превърна в известна местна личност заради прямотата на възгледите си по различни житейски въпроси. Трудно ми беше да я възприема толкова променена, след като отдавна се бях примирил с предишния й затворен живот и бях свикнал с крайните й чудатости.

Шеста поред дъщеря на еврейски профсъюзен деец от Ирландия, майка ми е била на двайсет и осем години, когато се е омъжила за баща ми, четири години по-млад от нея. Сигурен съм, че той се е оженил заради спестяванията й, които са му помогнали да отвори дюкяна. А пък и по нищо не личеше, че поне майка ми се е омъжила по любов. Била е стара мома, а предполагам, и тогава същата особнячка, тъй че едва ли е имала други кандидати. Поведението й, както аз го виждах, клонеше към лудост и често беше неуправляемо — люшкаше се маниакално от мигове на безгрижна веселост до часове на мрачно безмълвие. Понякога направо обезумяваше. Тогава непрестанно ровеше в натъпкания си скрин или търсеше нещо в кутията с шевните принадлежности и току пискаше възбудено. Тъй като рядко напускаше дома, на сестрите й им стана навик да я навестяват. Това беше смело начинание от тяхна страна. Когато лелите ми идваха, баща ми, който уж си говореше сам на глас, ги обвиняваше, че се месят в чужди работи, а ако беше пиян, не се посвеняваше да ги заплашва с побой. Две от тях, Фло и Сара, идваха най-често. Те бяха оперени, решителни жени, метнали се на баща си, и лесно го удържаха със строгите си погледи и храброст, като че ли насреща им се бе изпречило лаещо зло куче. Нищо не можеше да ги възпре, след като си бяха наумили, че ще закрилят нас, плахите души — майка ми Роузи и особено мен. Тези лели бдяха като орлици над племенника си — през цялото му детство. Те ми носеха бонбони, водеха ме на бръснар и ми купуваха дрехи. Грижеха се за възпитанието ми толкова методично, та чак когато станах на двайсет и няколко години, прозрях истинския размер на добрината им. И някак си, без да разбера как е станало, израснах със съзнанието, че съществуват два свята — майчиният и другият, в който живееха сестрите й и към който след време разбрах, че и аз принадлежа. През детството и младостта си приемах като безспорна даденост, че майка ми не е, както се казва, редовна; знаех, че обожанието ми към нея е мое съкровено чувство — другите не го разбираха, а и аз не можех да им го обясня.

Наистина ли се интересувам какво би си помислила тя сега? Предполагам, че да. Кое дете не би се интересувало? Едва ли не се радвам, че не доживя да види всичко това. През последните си месеци беше у нас. Още живеехме в едностаен апартамент в града, но Барбара не позволи майка ми да отиде другаде. Спеше на канапето в хола и рядко ставаше от него. Барбара почти неотклонно седеше до нея на твърд дървен стол. Към края майка ми постоянно й говореше — отпуснала глава върху възглавницата, с лице, смалено до неузнаваемост от болестта, и втренчен гаснещ поглед. Барбара държеше ръката й. Шепнеха си тихо. Не различавах думите, но звукът бе неспирен като шуртене на чешма. Барбара Бърнстейн, дъщерята на изискана дама от богатите предградия, и майка ми — с помътено съзнание, но все тъй благ нрав, пътуваха една към друга, като пресичаха проливите на самотата, докато аз както винаги бях изпълнен с покруса и не потърсих собствен път към умиращата старица. Наблюдавах ги от вратата — за Барбара тя беше майката, която не я тормози с изискванията си; за Роузи жена ми беше детето, което няма да я пренебрегне. Когато заемах мястото на Барбара, майка ми ме хващаше за ръката. Сещах се ако не друго, поне да й повтарям често, че я обичам. Тя се усмихваше немощно, но рядко ми проговаряше. Към края й не аз, а Барбара й поставяше инжекциите демерол. Тя още пази кутия с вещи на майка ми — старо вретено, картончета от картотеката, писалка „Паркър“ със златен писец, която използваше за бележките преди участието си в предаванията. В тази кутия са останали и няколко спринцовки.

Намирам чехлите си в мрака и вземам халата от гардероба. Сгушвам се на люлеещия се стол в хола и опирам стъпала на ръба на седалката. Напоследък се каня да пропуша отново. Не чувствам необходимост, но поне нещо да правя в тези окаяни часове на нощта, през които напоследък често съм буден.

Измислил съм си една игра, която наричам „Кое е най-страшното“. Много от нещата, с които се сблъсквам сега, изглеждат по-скоро досадни, отколкото страшни. Не ме интересува как ме зяпат жените, когато се разхождам из центъра на предградието. Не се вълнувам за репутацията си или задето до края на живота ми много хора неволно ще се отдръпват при споменаване на името ми, дори ако обвиненията бъдат оттеглени още утре. Не се тревожа за това колко трудно ще бъде да си намеря работа като юрист, ако бъда оправдан. Но емоционалното износване, безсънието, маниакалната тревога — за всичко това не мога да се преструвам или да го омаловажавам. Най-лошото е това среднощно събуждане и миговете, преди да се осъзная, когато решавам, че ужасът няма да свърши. Все едно че в тъмното търся ключа за лампата и никога не съм сигурен (тук ужасът е най-голям), никога не съм сигурен дали ще го открия. И колкото повече търся, толкова повече здравият разум, останал в мен, се руши, изчезва, превръща се в мехурчета — като таблетка, разтваряща се във вода, и започва да ме поглъща дивият мрак на някаква безкрайна и вечна паника.

Това е най-лошото, това и тревогите ми за Нат. В неделя ще го качим на влака за лагера „Окауака“, недалеч от Скейджън — там ще прекара трите седмици, през които се предвижда да продължи процесът. Като си спомням това, тихичко се качвам по стълбите и заставам в тъмния коридор пред вратата му. Напрягам слух, докато уловя ритъма на дишането му, а след това се мъча да дишам в същия ритъм. Докато го наблюдавам как спи, ме завладяват странни мисли — представям си човека като сбор от атоми и молекули, кожа и вени, мускули и кости. За миг се опитвам да погледна и на сина си като сбор от тези компоненти. Но не успявам. Никога не можем да надскочим способностите си за възприемане на околния свят. За мен Натаниъл представлява врящият котел от чувства, които изпитвам към него. За мен той е нещо огромно, вечно и безгранично, каквато е обичта ми. Нат не подлежи на разчленение или съединение. Той е моето момче, кротко и красиво в съня си, и аз съм благодарен, че в този суров живот съм способен на такава нежност.

Ако ме осъдят, ще ме отделят от него. Дори Ларън Литъл ще ме изпрати в затвора за дълги години. А мисълта да изтърва остатъка от детския му живот ме съсипва, разнебитва ме. Странно, но изпитвам много малко осъзнат страх от самия затвор. Боя се от изгнаничеството и раздялата. Животът в килията също ме тревожи. Но дори когато си налагам да мисля за крайните последствия, които вероятно ме чакат, за физическите ужаси, които ще изпитам, рядко успявам да ги извикам в съзнанието ми.

Все пак имам представа какво е там. Прекарал съм доста дни в Ръдиард, щатския затвор, където изпращат всички убийци. Обикновено отивах, за да разпитам свидетел. Гледката е потресаваща. Решетките, боядисани в черно, са от дебели железни пръти, а зад тях са всички тези типове, които… сега изведнъж ме осенява мисълта… са толкова еднакви. Черните си бръщолевят своите маниакални шеги и приказки. Белите са нахлупили ниско плетени шапки. Латиноамериканците те гледат злобно. Сред тях е може би човекът, когото сте отбягвали в коридора или на автобусната спирка, и детето, за което още в гимназията сте се убедили, че ще стане нехранимайко. Това са хората, чиито недостатъци са като белези, и те са се насочили към затвора със същата неотклонност, с която изстреляната нагоре стрела се връща на земята.

Не е възможно да изпитваш някакво съчувствие към това съсловие. Чувал съм всякакви истории. Тези зловещи анекдоти са част от невидимото мастило, което почерня сънищата ми. Да бъда сред тях ще е жестоко изтезание. Зная, че нощем споровете се решават с ножове, че баните са свърталища на извратените типове. Зная какво се случи с Маркъс Уитли, един от онези, които разпитвах по делото „Нощните светии“. След като преметнал някого в сделка с наркотици, го завели в гимнастическия салон, проснали го по гръб, вдигнали му ръцете и го накарали да държи щанга с по сто и двайсет килограма от всеки край, която се стоварила върху него като гилотина. Известна ми е демографията на „квартала“ — шестнайсет процента убийци, петдесет процента с присъди за насилствено престъпление. Чувал съм за блудкажите, които ядат, за наблъсканите килии, за клозетната воня в някои крила. Наясно съм, че всеки месец в различни части на затвора се установяват законите на някоя банда и надзирателите с дни отказват да ходят там. Знам какво представляват и самите надзиратели; осмина бяха осъдени от федералния съд, задето по време на новогодишното тържество с насочено оръжие наредили до стената дванайсет чернокожи затворници и се редували да ги замерят с камъни и тухли.

Представям си какво се случва с такива като мен, защото ми е известно какво се случи с някои, на които съм помогнал да бъдат изпратени там. Ето например случая с Марси Лупино, който винаги изплува пръв в съзнанието ми, когато се сетя за затвора. Марчело беше от обичайно срещания тип — обикновен предприемчив американец, счетоводител, който в началото на кариерата си се занимавал с изготвяне на шансовете при конните състезания за момчетата от квартала, където израснал. След време счетоводната фирма на Марси процъфтяла и той решил, че не му е необходим допълнителният труд. Тогава Джон Конти, един от „момчетата“, го уведомил, че не ще може да ги зареже току-тъй. И Марси Лупино, уважаван счетоводител, председател на родителско — учителската асоциация и член на съвета на директорите на две банки, човек, който не би си позволил никакво шикалкавене със сметките на важните си клиенти, всеки следобед точно в три и трийсет напускал кантората си, за да изготви списъците с шансовете за залагане за мачовете и конните надбягвания. Всичко било добре, докато един ден някакво ченге от федералните служби издало местонахождението на помещенията за незаконно залагане. Агентите от данъчната служба нахълтали там ненадейно и намерили Марси Лупино заедно с още пет-шест души и три милиона долара под формата на фишове за залагане, федералните служби искали да изкопчат от Марси всичко, което знае, но той можел добре да смята. Двете години затвор, които можеха да му лепнат за комар, използване на пощата и телефонните линии за незаконни залагания и участие в организираната престъпност бяха като десет минути в сравнение с това, което можеха да му сторят Джон Конти и „момчетата“. Щяха да му отрежат тестисите, да му ги напъхат в устата и да го накарат да ги сдъвче. При това Марси добре знаеше, че това не е метафора.

Тогава ми се обади Майк Таунсенд от отдела за организирана престъпност. Искаше да предостави на Марси по-големи „стимули“, че да проговори. Предявихме обвинение срещу него от името на щата и когато беше осъден, замина за щатския затвор Ръдиард вместо за федералния „туристически лагер“, на който беше разчитал, тъй като в него има „шведска маса“ и тенис кортове, щеше да преподава счетоводство на затворници, учещи задочно, и на всеки три месеца да преспива с госпожа Лупино според съществуващия график за отпуски. Вместо това го отведоха, завързан с вериги за човек, който беше извадил с ключ очите на малката си дъщеричка.

След шест месеца Таунсенд ми се обади и отидохме до щатския затвор да видим дали на Лупино му е дошъл умът в главата. Открихме го да копае в градината. Отново се представихме, което едва ли бе нужно. Марси Лупино се подпря на мотиката си и заплака. За пръв път виждах мъж така да ридае — целият се тресеше, лицето му доби виолетов цвят, а сълзите се изливаха от очите му като от чешма. Ниският, пълничък, оплешивял четирийсет и осем годишен мъж ревеше, та се късаше. Но не искаше да говори. Каза ни само едно нещо: „Ня’ам съби“. Нищо друго.

Докато се връщахме, надзирателят ни обясни какво се е случило.

Огромен негър на име Дроувър хвърлил око на Лупино. Той бил такъв човек, че никой в затвора не смеел да му каже „не“, дори и италианците. Влиза една нощ в килията на Лупино, вади си члена и кара Лупино да го смуче. Лупино не ще, Дроувър го хваща за косата и започва да блъска лицето му в рамката на кревата, докато не оставя здрав зъб в устата му — само бодящи корени и парчета, но нито един цял зъб.

Директорът си има принцип, казва надзирателят. Ще ти превържем раните, ще те закърпим, но докато не проговориш, никакво специално лечение. И този смотан Лупино няма да си получи изкуственото чене, докато не каже кой му е избил зъбите. А Лупино не казва, защото знае какво го чака после, никой тук не е глупав. Не, казва надзирателят, не продумва. А старият Дроувър се смее и се хвали, че е свършил чудесна работа. Сега големият му член влизал добре в беззъбата уста. Твърди, че имало много жени, с които не се чувствал така добре. Надзирателят, истински познавач на човешката природа, се облегна на пушката и се засмя. От престъплението, заяви той на Таунсенд и за мен, няма печалба.

Бягай, мисля си аз, докато седя в тъмното и си спомням за Марси Лупино. Бягай! Мисълта ме осенява внезапно — бягай. Като прокурор никога не ми беше ясно защо обвиняемите изчакват до края, за да бъдат изправени пред съд, присъда и затвор. Но факт е, че повечето изчакват, както правя и аз сега. Имам хиляда и шестстотин долара в банковата си сметка и нито цент повече. Ако успея да изтегля парите от сметката на Барбара, ще ми стигнат да се устроя, но тогава вероятно ще загубя единственото, което ме подтиква към свободата — възможността да виждам Нат. А дори да можех да прекарвам с него лятото в Рио де Жанейро, Уругвай или другаде, откъдето не могат да ме екстрадират за убийство, отчаяната ми фантазия не е достатъчна да си представя как ще оцелея, без да знам езика или да имам способности, които тамошните култури биха признали. Мога просто да изчезна в центъра на Кливланд или Детройт, да заживея под чуждо име и никога да не видя отново сина си. Но какъв живот ще е това? Дори в тези мрачни часове искам същото, което желаех, когато вечер слизах от автобуса и се потапях в китната зеленина на Ниъринг. Понякога искаме от света толкова малко, тъй дребни неща ни дават сили. Седя в тъмното, свит на стола, и докато треперя, си представям миризмата на цигарения дим.