Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

40.

В хола на дома, където живях повече от осем години, цари пълен безпорядък. Задръстено е с отворени кашони, а извадената от шкафове и етажерки покъщнина е нахвърляна безразборно. Мебелите вече са изнесени. Никога не съм обичал канапето и креслата и Барбара ги взе за жилището си край Детройт. На втори януари ще се пренеса в апартамент в града. Не е лош. Посредникът по недвижимите имоти каза, че съм извадил голям късмет. Къщата ще дам под наем, пуснал съм обява. Реших да не избързвам да я продавам.

Сега, след като и Нат замина, подготовката за преместването ми се струва безкрайна и досадна. Минавам от стая в стая. Всеки предмет ми навява спомени. Всяко кътче е пропито с болка и меланхолия. Когато нервите ми не издържат в една стая, запътвам се към друга. Често мисля за сцената, която разказах на Марти Полхимъс — как през седмицата след смъртта на мама заварих баща ми да събира покъщнината от апартамента, който бе напуснал преди няколко години. Беше се съблякъл по потник и най-безцеремонно хвърляше останките от съзнателния си живот в сандъци и кутии. Докато обикаляше стаите, риташе кашоните, които му се изпречваха на пътя.

Миналата седмица получих коледна картичка от Марти. „Радвам се, че всичко свърши добре за Вас“. Засмях се на глас, когато я прочетох. Господи, това момче е толкова трогателно. Изхвърлих я, но самотата е по-тягостна, отколкото си представях. Преди час-два отидох да се ровя из кутиите с боклуци в хола, за да търся адреса му — искам да му отговоря.

А на баща ми така и не писах навремето. След като замина за Аризона, не го видях повече. Понякога му се обаждах, но то беше само защото Барбара набираше номера и пъхваше слушалката в ръката ми. Но тъй като трябваше да му вадя думите с ченгел от устата, не си струваше да го търся. Разбрах единствено, че живее с някаква жена и работи три дни в седмицата в местната пекарна. Аризона му се виждала гореща.

Тази жена — наричаше се Уанда — позвъни да ми каже, че е починал. Това се случи преди повече от осем години, но още не мога да преодолея изненадата. Той беше здрав и як. Бях сигурен, че ще доживее до сто години, ще съществува като далечен, но непрестанен извор на моята горчивина. Вече бил кремиран. Уанда открила номера ми, докато почиствала фургона, и настояваше да отида там, за да уредя някои формалности. Барбара беше бременна в осмия месец и двамата приехме това пътуване към западните щати като последното наказание, наложено ни от баща ми. Оказа се, че Уанда е висока и приятна нюйоркчанка, наближаваща шейсетте. Не се поколеба да ми наговори сума ти неща за покойния. Всъщност, когато пристигнах, ми каза, че го е напуснала още преди шест месеца. Обадили й се от фурната, където получил инфаркта, защото нямало кого другиго да известят. „Не знам защо върша всичко това. Трябва да ти кажа — заяви тя след две чашки, — че той беше една отрепка“.

Моето предложение това да се издълбае върху надгробния му камък не й се стори толкова смешно.

Остави ме да прегледам фургона сам. На леглото имаше червени чорапи. В джоба на шифонения му халат намерих още шест-седем чифта. Червени и жълти. На райета, на точки, на ромбове. През последните години баща ми беше открил някакво дребно удоволствие от живота.

Звъни се. Усещам лек трепет на очакване. Предстои ми кратък разговор с пощальона.

— Лип — възкликвам, щом отварям вратата. Той влиза и отупва снега от краката си.

— Приятно и уютно — отбелязва, като оглежда хаоса в хола.

Докато стои върху изтривалката, ми подава малко пакетче, увито в луксозна хартия и украсено с панделка.

— Коледен подарък — казва той.

— Много ти благодаря — отвръщам аз. Никога не сме си правили подаръци.

— Реших, че може да имаш нужда от нещо, което да ти повдигне духа. Нат добре ли е пътувал?

Кимам. Вчера го заведох на летището. Пуснаха го да се качи пръв. Исках да го изпратя до самолета, но той не ми позволи. От изхода го гледах как върви по ръкава в тъмносиньото си яке с инициалите на Националната футболна лига, вече погълнат от своите детски мечти. Той е син на баща си. Не се обърна да ми помаха. Искам, отчетливо си казвам наум, искам си живота, който имах.

Известно време Лип и аз се гледаме мълчаливо. Все още не съм му взел палтото. Господи, колко е неловко, а така е с всеки — и със случайни хора на улицата, и със старите познати. Толкова много ми се струпа неочаквано. А хората как да реагират? Не е прието да се говори за такива неща. Какво да ми кажат? Не е приятно, че се разделихте с жена ти, но поне не ти натресоха убийството.

Накрая му предлагам бира.

— Ако и ти пиеш една — отговаря той и тръгва след мен към кухнята. И тук половината сервизи и съдове са в кашони.

Докато вадя чаша от шкафа, Липранзър ми посочва своя пакет, който съм оставил на масата.

— Искам да го отвориш. От доста време ти го пазя.

Грижливо го е опаковал.

— Досега не съм виждал толкова прилежно увит подарък.

Сгънат в малка бяла кутия, намирам жълт плик с червено-бял етикет за обозначаване на веществено доказателство. Скъсвам го и вътре намирам чашата от бара на Каролин, която така и не се откри по време на процеса. Поставям я на масата и отстъпвам крачка назад. Е, не, за това никога не бих се сетил.

Лип рови из джоба си и вади запалка. Хваща плика за единия край и го държи, докато пламне хубаво, след което го хвърля в мивката. Чашата подава на мен. Посипана е със син прах и трите частични отпечатъка изпъкват като сюрреалистична шарка върху холандски фаянс. Разглеждам я, застанал до прозореца, и чудно защо се опитвам да разбера кое от замрежените кръгчета е останало от десния ми палец и кое от средния ми пръст. Както се взирам в издайническите знаци, се обръщам към Липранзър:

— Тук възниква въпросът дали трябва да се чувствам трогнат — казвам, като най-после го поглеждам — или страшно разочарован.

— Защо?

— В този щат укриването на доказателства е престъпление. Лип, с това нещо си си сложил главата в торбата.

— Само че никой няма да узнае. — Лип си налива от бирата, която току-що му отворих. — Пък и аз нищо не съм направил. Те сами се прецакаха. Помниш ли, че пратиха Шмид да прибере всичките веществени доказателства? Чашата я нямаше. Бях я занесъл долу на Дикърман. На следващия ден ми се обадиха от лабораторията, че са направили изследването и мога да ида да си я взема. Като слязох, видях, че някой вече е подписал разписката: „Предадена в хранилището“. Трябваше да я върна на мястото й. Само че аз не си направих тоя труд, тъй като проклетото дело вече не влизаше в моите задължения. Бутнах я в едно чекмедже. Реших, че рано или късно някой ще ме попита за нея, но нищо подобно. Междувременно Молто направи това, което всички тъпи прокурори правят. Подписа се на всички разписки, без да ги сравни със самите веществени доказателства. След три месеца загази яко. Но това си е негов проблем. — Лип вдига чашата си и я изпразва почти до дъно. — Никой от тях нямаше представа къде може да е отишла. Разправят как Нико преобърнал целия си кабинет. Чак наредил да вдигнат закования мокет.

И двамата се смеем, тъй като познаваме добре Нико. Когато се развълнува, олисялото му теме се зачервява, а луничките на лицето му изпъкват по-ясно. След като смехът ни затихва, и двамата млъкваме.

— Знаеш защо съм ядосан, нали? — питам накрая.

Лип повдига рамене и отпива от чашата си.

— Реши, че аз съм я убил — казвам.

Подготвен е за това и дори не трепва. Оригва се, преди да отговори:

— Дамата беше зловеща.

— И си заслужаваше убийството, което съм извършил, така ли?

— Ти ли беше? — пита Лип.

Затова, разбира се, е дошъл. Ако е искал само да ми помогне, е щял да вземе чашата със себе си, като отиде на риболов, и да я хвърли във водопада, който се излива буйно недалеч от Скейджън. Но сигурно нещо го гложди непрестанно. Затова ми носи чашата — да знам, че и двамата сме вътре.

— Мислиш, че съм аз, нали?

Отпива от бирата си.

— Възможно е.

— Я не ми ги разправяй! Ще си заложиш главата само защото съществувала мъничка вероятност да съм аз, не по-голяма от вероятността да има живот на Марс?!

Лип заковава в мен ясните си сиви очи.

— Нямам на себе си микрофон.

— Все ми е едно дали имаш. Съден съм и съм оправдан. Конституцията забранява да ме съдят два пъти за едно и също деяние. Мога утре да публикувам самопризнания във вестника и никой не може да ме пипне повече. Само че аз и ти знаем — отпивам глътка от бирата, която съм отворил за себе си, — че никой никога не признава, нали?

Лип е вперил безжизнен поглед в една точка.

— Забрави, че съм те питал — казва той.

— Няма да забравя. Само ми кажи ти какво мислиш? Смяташ, че аз съм я пречукал, нали? Един полицай с петнайсетгодишен стаж не отмъква току-тъй веществено доказателство от най-голямото дело в града просто заради спорта.

— Да. Не просто заради спорта. — Приятелят ми Липранзър ме поглежда право в очите. — Мисля, че ти си я убил.

— Как? Сигурно имаш някаква версия.

Той не се колебае дълго.

— Предполагам, че си я треснал, като си се ядосал. Останалото е било само за заблуда. Каква полза да кажеш, че съжаляваш, след като е умряла?

— А защо съм бил така ядосан?

— Знам ли? Тя те заряза, нали? И то заради Реймънд. Това не стига ли, за да те разгневи?

Полека вземам чашата от ръката на Липранзър, при което зървам уплаха в очите му. Бои се, че мога да я хвърля по него. Но аз я поставям на масата до тази, която той донесе — с моите отпечатъци, намерената у Каролин. Съвсем еднакви са. След това свалям от шкафа другите чаши от сервиза, докато стават дванайсет, подредени в две редици, първата отляво с бирена пяна по нея, а следващата — със син прах. Не се случва често Липранзър да загубва ума и дума.

Оставям водата в мивката да тече, докато пепелта от жълтия плик изчезне, и сипвам препарат за миене на съдове. Междувременно започвам да говоря.

— Лип, представи си една жена, странна жена с много точен математически ум. Вглъбена в себе си. Гневна и потисната. През повечето време сърдита на живота. Ядосва се на съпруга си. Не може да преглътне жалката му безрадостна връзка, в която е отдал всичко, което тя самата е искала. Старала се е да го обсеби, а той хлътнал по някаква си ловка мръсница, която според всички, освен него го използва най-безскрупулно. Тази жена, Лип, съпругата, е с повредени душа и сърце, а може би и ум, ако ще сваляме всички карти на масата. Объркана е. Има сериозни резерви по отношение на своя брак. Веднъж решава да го разтрогне. Друг път иска да го запази. И в двата случая трябва да направи нещо. Любовната му история я разяжда отвътре и я унищожава. И едничката й мечта е, че жената, с която той спи, ще умре. Когато яростта й се развихря, тя е готова да зареже мъжа си и да тръгне по свой път. Но от това няма да получи никакво удовлетворение, ако другата е жива, тъй като съпругът, беззащитен мухльо, ще допълзи при онази кучка и в крайна сметка ще получи това, което според съпругата той търси. Тя самата може да го върне при себе си само ако съперничката не съществува. Все пак го обича, а хората винаги нараняват тези, които обичат. Има моменти, когато копнее да се върне онова, което е било между тях, тъгува по някогашния семеен живот. Но и тогава й се струва, че ще е по-добре, ако другата е мъртва. Оставен без избор, той най-после ще се раздели с налудничавата си страст. И току-виж могли да започнат отначало и да изградят нов живот върху разрушенията.

Мивката вече е пълна с пяна. Синият прах лесно пада от чашата, въпреки че разтворен във вода, изпуска мирис на сяра. Като свършвам, вземам кутия и започвам да увивам сервиза. Лип ми помага. Подава ми късчета хартия, която ми дадоха от транспортната фирма. Продължава да мълчи.

— Така че идеята се е родила. Единственото, за което съпругата мисли ден след ден, е убийството на другата. Независимо дали е на гребена на яростна вълна или на дъното на самосъжалението, чувства това трепетно желание. И разбира се, докато идеята я обсебва, се появява и още една: съпругът трябва да узнае всичко. Когато тя беснее, когато е готова веднага да го зареже, се успокоява с блажената мисъл за отмъщението: представя си неговата безутешност, когато му покаже кой го е довел дотук. А в по-кротките си моменти, обмисляйки как да спаси брака си, тя иска той да оцени този голям жест на саможертва и преданост, нейното усилие да открие вълшебен цяр. Ще бъде безсмислено, ако той смята, че е просто случайност. Така че новото хрумване става част от натрапчивия й подтик. Да убие. Той да разбере, че тя го е направила. Но как ще бъде постигнато това? Великолепно предизвикателство за жена, тренирала ума си със сложни математически загадки. Очевидно не може ей тъй просто да му признае. Още повече, нали често му повтаря, че ще се махне. А разбира се, съществува и рискът, че съпругът й може да застане против нея, да се разприказва. Трябва да му отнеме тази възможност. А как най-умело да го стори? За щастие най-вероятно е самият той да разследва това престъпление. Завеждащият отдел „Убийства“ се е чупил. Никой няма доверие на изпълняващия длъжността. А съпругът е любимецът на главния прокурор. Той ще събира доказателствата, той и приятелят му, прочутият полицай Липранзър. И докато стъпка по стъпка разследва престъплението, ще открие, че всички следи водят към него. Ще разбере, естествено, че е нарочно. И ще се досети кой е, защото само един човек на света има достъп до чашите му или до семето му. Но никога не ще може да убеди, когото и да е другиго в това и ще страда в самотно безмълвие, когато тя го напусне. Или ще целува кървавата й ръка с възродена преданост, ако остане при него. Така ще се пречистят от греха и ще се открият един за друг. Когато съперницата вече я няма, тя ще реши какво точно иска от живота. Но това трябва да бъде престъпление, което останалата част от света логично ще приеме за неразгадаемо, щом съпругът заяви, че е такова. Тя ще го извърши тъй, че само той да разбере какво се е случило. Затова решава да го наподоби на изнасилване. И планът се разраства. Нещо, което трябва да се използва, е една от тези чаши.

Показвам на Лип чашата, която увивам. Той вече е седнал на един от кухненските столове и ме слуша, вперил в мен поглед, който е някъде по средата между дивия ужас и любопитството.

— Съпругът й взел една от тези чаши и плакал върху нея вечерта, когато й разказал за връзката си. Този самовлюбен мухльо, който я съсипва с истината, отгоре на всичко реве, защото чашите им били същите като на другата жена. Ето това ще бъде идеалният знак, безусловният начин да му каже: „Знаеш кой го е направил“. Една вечер, докато гледа мач, той пие бира. Тя скрива чашата. Вече има отпечатъците му. А след това в продължение на няколко дни запазва лепкавото желе, което излиза с диафрагмата й. Предполагам, че го е държала в найлоново пликче в камерата за дълбоко замразяване. И ето как го е извършила. Първи април е. Ха-ха-ха. Това е, за да му помогне да се досети. Тя се обажда от вкъщи на съперницата около един час преди да отиде при нея. Съпругът си е у дома, за да гледа детето, но както би заявил Нико, ако Стърн изтъкнеше, че Барбара може да е била тук, когато съм се обадил, защо да не използва телефона в кабинета, без да се чува долу.

— Ооу! — възкликва Лип. — Я пак! Кой се е обадил? Нима? Значи не е както Дилей смяташе. Тя ли е била?

— Тя — отговарям аз. — Този път.

— Този път ли?

— Този, не предишните.

— А предишните ти ли?

— Тогава аз.

— Хм — казва Лип и очите му се замъгляват, докато явно си спомня онзи ден през април, когато го помолих за нещо като безобидна услуга — да си затвори очите и да не иска справка за домашния ми телефон. — Хм — повтаря той отново и дори се засмива на глас. Отначало не схващам защо, но когато виждам веселия му поглед, разбирам, че е доволен. Такива сме всички, непоправими. Детектив Липранзър е щастлив, че не е сгрешил напълно, когато ме е обвинил в някаква, макар и малка недобросъвестност. — Значи тя се е обадила тогава?

— Да.

— Като е знаела, че преди това ти си го правел.

— Не съм сигурен. Не е могла да подслуша нещо, защото не е имало какво. Но ако искаш да изкажа предположение, мисля, че е знаела. Такова чувство имах. Вероятно някой път, когато съм се обаждал на Каролин, съм оставил указателчето от прокуратурата отворено на страницата с телефона й. Барбара забелязваше точно такива неща. Знаеш колко е вманиачена в подробностите, особено из вкъщи. Може би това я е тласнало в пропастта. Но не знам със сигурност. Може да е било съвпадение. Трябвало е по някакъв начин да се свърже с Каролин. Не е могла просто да се появи там.

— Какво й е казала по телефона?

— Кой знае? Все нещо е измислила. Поискала е да намине.

— И я е убила — казва Лип.

— И я е убила — повтарям аз, — но не преди да се отбие в университета да се отметне в компютъра. Никой не е правил проверка, но съм сигурен, че е натоварила някоя умопомрачаваща програма. Убеден съм, че принтерът е плюел хартия в продължение на два часа. Всеки умен убиец се нуждае от алиби, а Барбара е обмислила добре подробностите.

След това отива до апартамента на Каролин, която вече я очаква. Каролин й отваря вратата и когато се обръща с гръб към нея, Барбара спокойно я удря с онзи малък безименен инструмент, който влиза в дамска чанта. Носела е въже и започва да я овързва. Оставя уличаващата чаша на бара, после изважда спринцовка и със знанията, които е придобила от четива за изкуствено осеменяване, инжектира семенната течност от найлоновото пликче. Преди да излезе, отключва вратите и прозорците. Разбира се, разкриването на престъпления е малко по-сложно, отколкото Барбара е предполагала. Съществуват цели области на разследване, които са й неизвестни. Като анализа на власинките. Тя оставя следи, които не са й влизали в сметките. Власинките от килимите у дома, които са се закачили за ръба на полата. Както и няколко свои косъма. Спомняш ли си как в лабораторията не се занимаваха с женските косми, които се намериха на местопрестъплението? Сигурно не е предполагала, че ще се извърши толкова подробен анализ на спермата. А и съм убеден, че не е имала представа за телефонните справки и е била удивена, когато е разбрала, че нейното обаждане е засечено. Начертала е по-голяма стрелка, сочеща към нея, отколкото е възнамерявала. Същото важи и за третия отпечатък на чашата, който се дължи може би на миг невнимание. И разбира се, никой от нас не знаеше, че Каролин е прекъснала тръбите си. А точно там е трудността. Животът не следва неизменните правила на математиката. Нещата не излизат така, както ги е запланувала. Молто дублира разследването и открива онова, което вероятно е смятала, че мога да прикрия. Облаците се сгъстяват над съпруга. Почвата под краката му се клати. Изглежда съвсем объркан. Може би дори и не подозира кой го е нагласил. И тогава съпругата вече открива, че изпитва това, което никога не е смятала, че ще изпита: съжалява го. Той се разкъсва от страдания, които никога не е възнамерявала да му причини, и в студената светлина на реалността тя изгаря от срам. Грижи се за него през дните на изпитанието. Готова е всеки момент да го спаси с истината, но за щастие това се оказва ненужно. Ала, разбира се, щастлив край не съществува. Тази история се превръща в трагедия. Сега нещата между съпрузите са се пооправили. Страстта и чувствата са се възродили. Но деянието е застанало между тях. Има неща, които той не може да й каже. Неща, които тя не може да му каже. А най-лошото е, че съпругата не може да понесе нито собствената си вина, нито спомена за безумието си.

Когато свършвам, поглеждам Лип, а той — мен. Питам го дали иска още една бира.

— Не — казва. — Искам уиски.

Изправя се да измие чашата си, след което я пъхва при останалите единайсет в кутията. Придържа капака, докато аз го залепвам. Сипвам му уиски и той го глътва на крак.

— Кога разбра всичко това? — пита Лип.

— Цялостната картина ли? Мисля, че постепенно откривах отделни части. Имало е дни, докато Нат бе на училище, когато не правех нищо, освен да лежа в тъмната стая и отново и отново да си повтарям подробностите.

— Но кога всъщност разбра какво се е случило?

— Кога разбрах, че тя е убила Каролин ли? Мина ми през главата, щом чух, че някой се е обадил оттук вечерта на първи април. Тогава обаче реших, че Томи сигурно е фалшифицирал справката. Не бях сигурен, докато не видях отново чашите в апартамента на Каролин и не се убедих, че нейните са там до една.

Лип издава някакъв звук, който е прекалено ироничен, за да бъде наречен пъшкане.

— А това как те накара да се почувстваш?

— Странно. — Клатя глава. — Знаеш ли, наблюдавах я. Ето я, готви вечеря за мен. За Нат. Докосва ме. А след това решавах, че аз не съм наред. Не можех да повярвам. Изобщо не можех. Понякога бях убеден, че Томи ми е погодил номер, така ме е нагласил, че да смятам Барбара като част от цялата измама. Много мислих. Щях да съм страшно щастлив, ако Леон беше хвърлил вина върху Молто. Но накрая, когато вече знаех истината със сигурност, въобще не бях учуден.

— Не искаш ли да я видиш как се мъчи?

Намръщвам се. Бавно поклащам глава.

— Не бих могъл да го направя, Лип. Не бих могъл да причиня това на Нат. Всички преживяхме повече, отколкото беше нужно. Няма да го понеса. На никого не дължа толкова много.

— А не се ли тревожиш за детето? С нея?

— Не — отговарям аз. — Не. Това е едно от нещата, за които не се тревожа. Тя се чувства по-добре с него. Той я успокоява. Барбара се нуждае от някого, който наистина я обича. А Нат я обича. Винаги съм знаел, че не мога да ги разделя. То би било най-страшната злина, която мога да причиня и на двамата.

— Поне да не се чудя защо си я изхвърлил. — Лип отново издава същия звук, нещо като „пфуу“.

Седнал съм на кухненския стол, на който седеше Лип. По този начин, докато говоря, съм сам в средата на кухнята.

— Ще ти кажа нещо, което ще те изуми — тя си вдигна багажа. Не съм я накарал аз да напусне. Предполагам, че след шест месеца можех да се събудя и да я удуша, докато спи. Но бях готов да опитаме наново. Наистина исках да опитаме. Колкото и да е луда, колкото и да е откачена, колкото и да го въртиш оттук и оттам, все пак трябва да признаеш, че го направи заради мен. Разбира се, не от любов, но в името на любовта. Не бих казал, че сме квит, но и двамата щяхме да имаме причина да се сдобряваме.

Лип се смее.

— Ама и ти имаш един подход към жените!

— Щях ли да ти изглеждам ненормален, ако бях останал с нея?

— Мнението ми ли искаш?

— Може и да съм.

— По-добре си без нея. Доста неща й прощаваш. Вярваш в прекалено много случайности.

— Какво имаш предвид?

— Начинът, по който гледаш на цялото това нещо.

— Например?

— Отпечатъците ти. Те бяха върху чашата, нали?

— Да.

— И единствено ти ли ще знаеш, че са твои? Нима така е смятала? Сам не можеш да ги идентифицираш. Трябва да се отнесеш към лабораторията. Това означава, че никой друг ще открие чии са.

— Да, но аз съм много загубен. Според нея е трябвало да позная чашата, а не да искам експертиза.

— Важно дело за убийство, а ти няма да поискаш експертиза?

Замислям се за момент.

— Може би тя не е знаела, че могат да направят лазерно сравнение. Отпечатъците ми са там само за да не мога да я докосна с пръст.

— Да — казва Лип. — А междувременно лабораторията проверява твоята сперма и нещата започват да й се изясняват. Имат и власинките от твоя мокет.

— Мислела, е, че никой няма да свърже тези неща с мен.

— А справката от телефона ти, ако някой се сети? Както сам каза, тя вероятно е знаела, че от този телефон си се обаждал на Каролин. Защо тогава върти оттук, когато и ти си вкъщи? Защо рискува, вместо да отиде да се обади от автомат? Мислиш, че тя не е знаела за телефонните справки? Или за власинките? Или за това чии отпечатъци са картотекирани? След като дванайсет години ти е слушала историите. — Лип глътва останалото уиски. — Мой човек, тая работа не си я схванал както трябва.

— Така ли, а ти как мислиш?

— Мисля, че е искала Каролин да умре, а ти да идеш в пандиза за убийството. Бих казал, че единственото, което не е очаквала, е било, че ти успя да се отървеш. Може би и още нещо.

Липранзър хваща един стол и сяда с облегалката напред. Гледаме се лице в лице.

— Хващам се на бас, че е побесняла, като е разбрала, че ти ще водиш делото. Никога не би могла да предположи това предварително. Ти си първият заместник. Не се занимаваш с дела за убийства, защото нямаш време. Трябва да ръководиш прокуратурата, докато Хорган си върти игрите. Знаела е единствено, че Реймънд ще иска делото да се води под негов надзор, вътре в прокуратурата. На всекиго би било ясно, че той ще направи така, та от страна на полицията разследването да бъде възложено на специалния отряд. Предполагам, че е разчитала някой хитър полицай да те олепи. Някой, комуто ще направи впечатление, че много врати и прозорци са отворени. Който ще види заключението за спермата и ще разбере, че всичко е нагласено, някой, който ще търси умен човек, знаещ как точно да го направи. На това е разчитала. На някой, който те познава чудесно. С когото сте ходили заедно да давате кръв в Червения кръст и помни кръвната ти група. Може би дори те познава достатъчно добре, за да знае, че си се виждал с покойната. Да си спомни цвета на мокета у вас. — Лип внезапно и неуместно се прозява, докато поглежда към хола. — Да, ако бях дошъл да ти щракна белезниците на ръцете, това би забило ножа доста надълбоко. Така си мисля аз.

Липранзър ме поглежда като древен мислител. След това кима, убеждавайки сам себе си.

— Възможно е — казвам след кратка пауза. — Мислил съм по въпроса. Но тя каза, че нещата не са вървели така, както е очаквала.

— Като иска да каже какво? — пита той. — Че не са те опандизили? Та какво друго ще чуеш от нея, освен гальовни думи: скъпи, щях да те спася, ако трябваше. А ти какво можеше да направиш? Да й кажеш: „Хайде, предай се!“.

— Не знам, Лип. — Поглеждам го и след това го тупвам леко по рамото. — Преди петнайсет минути мислеше, че аз съм убиецът.

В отговор той отново изпухтява.

— Не знам — повтарям аз. — В две неща съм сигурен: че тя го е извършила и че съжалява. Винаги ще вярвам, че съжалява. — Изправям се. — Както и да е, не би ми помогнало, ако я бях издал.

— Като стана дума за това, уведоми ли поне адвокатите си?

— Не. Нито единия, нито другия. Вече накрая реших, че Санди може би е разбрал. Една вечер ми предложи да призовем Барбара за свидетел и аз съвсем ясно почувствах, че ни най-малко не иска наистина да го направи. А младият, Кемп, също имаше някакви подозрения. Знаеше, че нещо не е наред с телефонната справка. Но щях да поставя и двама им в положение да избират между мен и жена ми. Не исках да се защитавам по този начин. Както казах, не можех да отнема майката на сина си. А пък и кой щеше да ми повярва в съда? Ако Барбара наистина е изпипала всичко, тогава и това би й било ясно. Нико имаше чудесен аргумент, ако станех да я обвиня. Щеше да каже, че това е идеалното престъпление. Нещастен брак. Прокурор, който изтънко познава системата. Един човек, който е станал женомразец. Ненавижда Каролин. Мрази жена си. Не обича и сина си. Ако се раздели с нея, никога няма да му присъдят детето. Щеше да каже, че съм го планирал по този начин. Докарал съм го добре, да изглежда като нагласено убийство. С всичките му подробности до отпечатъка й върху чашата и инжектирането на спермата и желето. Може би щеше да каже, че използвам варианта с Барбара като подсигуряващ, тоест че тя е лицето, което бих искал да видя уличено, в случай че цялата къща, изградена от карти, се срути отгоре ми. Това би впечатлило много съдебни заседатели.

— Но нали не е вярно — казва Лип.

Поглеждам го. Виждам, че отново съм го пуснал да плава несигурно по коварните води на подозрителността.

— Не — отговарям му аз. — Не е вярно.

Но съзирам искрицата, моментната светлинна на блуждаещото съмнение. Кое е по-трудно? Да знаеш истината или да я откриеш, да я признаеш или да ти повярват?