Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Невинен до доказване на противното

Преводач: Чавдар Попов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: (трето)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-097-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5536

История

  1. — Добавяне

10.

— За теб ще направя каквото мога, Ръсти. Какво ти е необходимо?

Това го казва Лу Балистриери, началник на специалните служби към полицията. Седя в кабинета му в Макграт Хол, където се намират централните оперативни отдели. Не мога да ви кажа колко такива като Лу работят тук — петдесет и пет годишни мъже с посивели коси, с шкембета, провиснали като торби, и с дрезгави от пушенето гласове. Надарен бюрократ, безмилостен с подчинените си и безсрамен подмазвач спрямо всеки, който като мен има достатъчно власт, за да му навреди. В момента говори по телефона с лабораторията по криминология, която е под негово ръководство.

— Морис, Балистриери се обажда. Дай ми Дикърман. Да, веднага. Ако е в кенефа, измъкни го оттам. Да! — Балистриери ми намига. В продължение на двайсет години беше униформен полицай по улиците, но сега е цивилен. Под мишниците ризата му от изкуствена материя има петна от пот. — Дикърман, да. По въпроса за Полхимъс. Ръсти Сабич е при мен. Да, Сабич. Сабич, по дяволите! Точно така, човекът на Хорган. Първият му заместник. Имали сме някаква чаша. Да, знам, че има отпечатъци, затова ти се обаждам. Какво си мислиш? Да, аз съм разплут и гнусен тъпак. Точно така. И гледай да не го забравиш. Този разплут и гнусен тъпак може да ти разгони мамата. Да! Да! Слушай сега за какво ти се обаждам. Не можем ли да направим компютърна съпоставка с оная лазерната работа? Да, нали имаш три ясни отпечатъка? Така че вземи каквото ти трябва, пусни го през компютъра и да видим дали ще излезе някой стар познат. Чувам, че полицаят, който се занимава със случая, от десет дни те молел да направиш това. Мърфи ли? Кой от двамата? Лио или Хенри? Защото Хенри е говедо. Добре. Кажи му да го разтовари. Не ме будалкай с разни компютърни лафчета, че хич не ги чаткам. Не. Не. Не е достатъчно. Добре. Обади ми се. След десет минути. Десет. Да я уточним тая работа.

Проблемът, както постепенно се изяснява, е не машината, а фактът, че компютърът е зачислен на друг отдел. Полицията разполага само с един и счетоводството смята, че има изключителни права над него.

— Добре. Ще питам. Ще питам — казва Балистриери, когато му се обаждат след няколко минути. Той закрива с ръка телефонната слушалка. — Искат да знаят с какъв обхват да бъде съпоставката — всички престъпници или всички отпечатъци в окръга, с които разполагат. Нали разбираш, всеки, на когото са вземани отпечатъци. Окръжни служители и разни други.

Замислям се.

— На първо време престъпниците са достатъчни. Другите мога да ги проверя по-късно, ако е необходимо.

Балистриери се мръщи.

— Провери ги всичките. Бог знае дали ще мога отново да получа достъп до машината. — Маха с ръка, преди да отговоря. — Направи ги всичките. Да. Кога ще стане? Кое ще отнеме седмица? Човекът разследва най-голямото дело за убийство в града, а ти искаш да ти се кланя, така ли? Абе по дяволите статистическият анализ на Мърфи. Да! Кажи му го! Да! — Поставя слушалката на място. — Седмица, може би десет дни. Първо трябва да изкарат заплатите, след това началникът иска някакви статистически данни за Агенцията за съдействие на правозащитните органи. Ще натискам, но едва ли ще ги получиш по-рано. И кажи на твоя човек, полицая, да вземе чашата от хранилището и да я донесе в лабораторията, в случай че им потрябва за нещо.

Благодарих на Лу за помощта и се запътих надолу към лабораторията по патология. С лакираните дъбови каси на вратите и излъсканите си коридори сградата прилича, общо взето, на стара гимназия. Пълно е с полицаи — мъже, а тези дни и не малко жени — с тъмносини ризи и черни връзки; сноват напред-назад и си разменят шегички. Хората от моето поколение и социална прослойка не обичат полицаите. Те все ни удряха по главите и душеха за наркотици. Бяха елементарни, прости. Така че когато станах прокурор, между нас съществуваше известно разстояние, което и досега не съм успял да залича. От години работя с тях. Някои ми харесват, но голямата част — не. Повечето имат два недостатъка. Груби са и не са съвсем с всичкия си. Стават свидетели на прекалено много неща. Често завират носове в мръсотията, налага им се. Един петък, преди около месец, се застоях по-дълго в кръчмата и взехме да се черпим с един полицай на име Палучи. Той удари две-три бири с по чашка концентрат и отвори дума за едно сърце, което открил сутринта в найлонова торба. Това беше всичко — само кървящият орган, захвърлен до кофите за боклук в дъното на уличката. Вдигнал го, огледал го и си тръгнал с него. След това обаче се върнал, за да потърси и други части от тялото. „Нищо. Само сърце и толкоз. Изпълних дълга си. Оставих го в управлението и им казах да го пишат сърце от коза“.

Откачени хора. Платени луди. Полицаят вижда заговор и в облачния ден, а кажеш ли му добро утро, те подозира в коварство. Те са едно сурово братство, отгледано от нас самите, което няма вяра никому.

Асансьорът ме отвежда в мазето.

— Здравейте, доктор Кумагаи — поздравявам.

Кабинетът му е непосредствено до моргата, която започва оттук с масите си от неръждаема стомана и с ужасните миризми на отворени перитонеални кухини. През стените чувам свистенето на хирургическия трион. На бюрото на Безболезнения цари пълна бъркотия — купчини вестници, медицински списания, препълнени догоре дървени кутии за входящи и изходящи документи. В ъгъла почти без звук работи малък телевизор, който предава следобеден бейзболен мач.

— Господин Савидж[1]! Делото трябва да е много важно, а? Дошъл ни е на крака първият заместник.

Безболезнения е странна личност във всяко отношение — японец, висок метър и шейсет, с надвиснали вежди и мустачки, разделени в средата над горната му устна. Енергично човече, което постоянно се движи, кълчи и ръкомаха. Въплъщение на смахнатия учен, само дето в характера му липсва всякаква доброта. Прав е бил онзи, който се е сетил, че Безболезнения ще се чувства най-добре, ако работи с трупове. Не мога да си представя как би се държал с болни. Той е от хората, които те замерят с предмети и те изхвърлят с псувни. И най-малката острота, загнездила се в мозъка му, ще бъде изразена гласно. Както по всичко личи, земното кълбо се е напълнило с такива като него. Не го разбирам. Ако много се напъна, да речем направя и аз опит за псевдотелепатия, на екрана ми излизат само снежинки. Не мога да си представя какво минава през съзнанието му, когато работи, гледа телевизия или ухажва жена. И десет пъти да ми дадат да позная какво е правил миналата събота вечер, ще загубя облога.

— Всъщност дойдох за заключението. Обадил си се на Липранзър.

— Да, да. Тук е някъде. Тоя идиот Липранзър. Иска веднага да си готов с всичко. — Докато търси заключението, Безболезнения действа с две ръце и прехвърля купчините хартия върху бюрото си от едно място на друго. — Значи няма още дълго да си първи заместник, а? Дела Гуардия май ще тегли голям шут на Реймънд Хорган. А? — Поглежда ме очаквателно и се усмихва както винаги, когато прави нещо, което е неприятно за другите.

— Ще видим — казвам. След това решавам и аз да го настъпя. — Докторе, Дилей приятел ли ти е?

— Нико е голяма работа, голяма работа. Нищо не знаеш ти. Работили сме заедно по какви ли не убийства. Бива го, много го бива. Като се изправи в съдебната зала и вземе да громи адвокатите… Ето го! — Хвърля към мен една папка и се навежда към телевизора. — Тоя простак Дейв Паркър! Смръкна кокаин с едната ноздра и взе да удря скапаната топка както трябва.

Връзката между Нико и Безболезнения досега ми е убягвала, а всъщност тя е естествена — прокурорът, който се занимава с големите убийства, и патологът на полицията. От време на време те неминуемо изпитват голяма необходимост един от друг. Питам Безболезнения дали мога да седна за малко.

— Разбира се, седни, седни.

Той премества купчина папки и отново се обръща към телевизора.

— Ние с Липранзър напоследък премисляме и тази версия. Е, нека я наречем просто идея. Може би завързването да е било някаква извратеност и там да са я оплескали. Може Каролин да е водила бурен живот и когато приятелят й помислил, че е умряла, да я е хлопнал по главата, за да изглежда като нещо друго. Това възможно ли е?

Безболезнения, в бялата си лабораторна престилка, подпира лакти върху купищата хартия.

— Изключено.

— Тъй ли мислиш?

— Няма никакво съмнение. Полицаите са тъпи — заявява той, полицейският патолог. — Трудното правят лесно, а лесното — трудно. Прочети заключението. Поне си направи труда да прочетеш това, дето го пиша. Липранзър ме кара да бързам, а после не чете заключението.

— Това заключение ли имаш предвид?

— Не това. — Той отблъсква с ръка папката, която съм вдигнал към него. — Моето заключение. Аутопсията. Видя ли да пише нещо за белези по китките? Или по глезените? Или по коленете? Жената е умряла от удара, а не е удушена. Прочети го!

— Доста яко е била овързана. На снимките личи как въжето е протрило кожата на врата.

— То се знае. Здраво беше вързана, много стегнато. Приличаше на опънат лък и стрела, когато я внесоха. Но на врата има само един белег. Когато въжето се затяга постепенно, то се движи. Белегът ще е широк. А тя има едно никакво тъпичко протриване.

— Което означава какво? — питам аз.

Безболезнения се усмихва. Много обича да държи картите. Доближава лице досами телевизора, така че синкавата светлина се отразява върху веждите му.

— Играчи на първа и трета позиция — казва.

— Какво означава тесният белег? — настоявам аз.

Изчаквам. Коментаторът превъзнася нечий точен удар по линията.

— Призовка ли трябва, за да изкопча нещо от теб? — питам тихо.

Опитвам се да се усмихвам, но не мога да скрия раздразнението в гласа си.

— Какво? — пита Безболезнения.

— Какво означават белезите по врата й?

— Ами че въжето е било затегнато първо там. Ясно ли е?

Трябва ми време, за да осмисля казаното. Безболезнения много добре знае, че съм загубил нишката.

— Чакай малко! — казвам. — Нали работната теория беше, че е била ударена с цел усмиряване. Ударът е бил смъртоносен, но престъпникът не разбира това или му е все едно. Овързва я с тези странни възли и я изнасилва, така че едновременно я и задушава. Правилно ли съм схванал, или си променил своето мнение?

— Аз ли да го променя? Виж заключението! Нищо такова не се казва. Никога не съм твърдял подобно нещо. Може да изглежда така. Може полицаите да мислят така, но не и аз.

— Добре де, а ти какво мислиш?

Безболезнения се усмихва и свива рамене. Затварям за миг очи.

— Виж какво — казвам. — Вече десет дни разследваме това важно убийство и за пръв път чувам, че според теб въжето първо е минало през врата й. Щеше да е добре да ми го кажеш от самото начало.

— Ами че питайте. Липранзър се обажда: „Бързай, та бързай! Трябва ми заключение!“. На ви заключение. Никой не ме пита какво мисля аз.

— Току-що те попитах.

Безболезнения се обляга назад в стола.

— Може пък нищо да не мисля.

Той или е по-голям галфон, отколкото съм го имал, или съвсем не е наред. Прехвърлям в главата си онова, което чух от него.

— Искаш да кажеш, че според теб първо е била изнасилена, а след това вързана?

— Вързана накрая — да. Така мисля. Изнасилена? Сега си мисля, че не е била изнасилена.

— Сега ли?

— Сега — повтаря Безболезнения. Гледаме се втренчено. — Прочети заключението.

— Аутопсията ли?

— Това заключение. Това шибано заключение? — Той удря по папката, която държа.

Така че се налага да изчета заключението. То е от химическата лаборатория. Във влагалището на Каролин Полхимъс е идентифицирано още едно вещество. То е известно като „Ноноксинол 9“. От наличните концентрации химикът заключава, че произхожда от контрацептивно желе. Това е и причината за липсата на жизнени сперматозоиди.

Вдигам поглед и виждам, че Безболезнения се е разлял в широка, но далеч не добродушна усмивка.

— Твърдим, че жената е използвала противозачатъчни средства, така ли? — питам аз.

— Не твърдим, а е факт. Контрацептивно желе. Два процента концентрация. На базата на клей. Използва се с диафрагма[2].

— С диафрагма ли? — казвам съвсем бавно. — И ти не си видял диафрагмата при аутопсията?

— Как мога да не видя подобно нещо! — Безболезнения удря с юмрук по бюрото. Изсмива се силно. — Гледал си как се върши аутопсия, Савидж! Разпорихме я от горе до долу. Тя нямаше диафрагма.

Продължавам да мълча. Безболезнения се усмихва, а аз го наблюдавам и стискам зъби.

— Къде се е дянала тая диафрагма?

— Искаш ли да чуеш моето предположение?

— Моля.

— Някой я е взел.

— Полицаите ли?

— Полицаите не са толкова глупави.

— Тогава кой?

— Виж какво, господин Савидж, не са полицаите, не съм аз, значи е оня.

— Убиецът ли?

— Точно така.

Отново се зачитам в заключението. Изведнъж забелязвам нещо друго. Целият разговор ми става ясен. Опитвам се да се стегна, но ядът ми се надига. Чувствам, че съм се зачервил до ушите. Може би Безболезнения вижда това, понеже след като ме е мотал в продължение на десет минути, накрая изплюва камъчето. Вероятно смята, че рано или късно ще се сетя сам.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че е нагласено. Убиецът е любовникът й. Идва, пийва. Имат полово сношение — дотук всичко е наред. Но той е ядосан. Хваща нещо, удря я и после се опитва да представи всичко като изнасилване. Връзва я и изважда диафрагмата. Така поне си мисля аз.

— А Томи Молто какво мисли?

Безболезнения Кумагаи, това садистично лайно, най-после е притиснат в ъгъла. Усмихва се тъпо и дори прави опит да се засмее. „Засмее“ не е най-точната дума. Той хрипти. Устните му се движат, без да издават звук.

Подавам му заключението, като отбелязвам между другото, че датата е отпреди пет дни. Посочвам му бележката в горния ъгъл, която е с неговия почерк: „Молто 762-22-25“.

— Защо не го препишеш, та да си сигурен, че ще намериш Молто, когато ти потрябва?

Безболезнения отново набира инерция:

— А, Томи! — Този път успява да си придаде по-добродушен вид. — Свестен мъж, много свестен.

— Как е?

— Добре е, добре.

— Кажи му да се обади някой път. Може би ще науча какво става със собственото ми следствие. — Изправям се. Соча към Кумагаи. Наричам го с името, което знам, че ненавижда. — Безболезнени, кажи на Молто, а също и на Нико, че всичко това е долно. Долно политиканстване и долнопробни полицейски номера. Молете се на Господа, и ти, и те, да не събера материал срещу вас, че създавате пречки на следствието.

Грабвам заключението от ръцете на Безболезнения и излизам, без да дочакам отговор. Сърцето ми тупти, а ръцете ми треперят от ярост. Когато се връщам в общинската сграда, Реймънд, разбира се, го няма, но казвам на Лорета да ми се обади веднага щом се появи. Търся Мак, но и нея я няма. Сядам в кабинета си и се замислям. Ах, колко умно! Дават ни каквото сме поискали. Но нищо повече. Дай им резултатите, но не и мнение. Като дойде заключението от химическата лаборатория, обади им се, но нито дума какво гласи то. Остави ги да тичат колкото се може по-дълго по грешна следа, а междувременно всичко, което научиш, пусни на Молто. Това най-много ме възмути. Господи, мислех, че политиката е мръсно нещо, но полицията е още по-мръсна. Дори в света на Медичите не е имало толкова интригантство. Връзките тук играят голяма роля. Задължението ти към общинския съветник, посредника с облозите за конни надбягвания, приятелката ти, сватовете, брат ти — пройдохата, продавача от железарския магазин, който ще ти продаде изгодно бурми, новоназначения колега, от когото трябва да се пазиш, наркомана, чиято вулгарна искреност неволно ти въздейства, или крадеца, когото не бива да изпускаш от очи. Не можеш да откажеш и на инспектора по жилищното строителство, който е помогнал на вуйчо ти, или на лейтенанта, за когото смяташ, че е гъст с Болкаро и скоро ще стане капитан, ако не и повече, на брата масон, съседа или патрулиращия полицай, който е просто добро момче. Всеки от тях се нуждае от нещо. И ти му го даваш. В полицията на големия град, поне така е в окръг Киндъл, законът не се спазва строго. Изхвърлили са го на бунището преди много години. Вместо това всичките две хиляди служители, облечени в сини униформи, умело го заобикалят в полза на своя отбор. Безболезнения играе като всички останали. Може би Нико му е обещал, че ще го направи коронер[3].

Телефонът ми звъни. Мак. Минавам през свързващата врата.

— Най-после разбрахме какви ги върши Томи Молто — казвам й аз.

Бележки

[1] Така изопачено, името означава дивак. — Б.пр.

[2] Механично средство за предпазване от забременяване. — Б.пр.

[3] Длъжностно лице, което в ръководено от него особено съдебно производство се произнася за причината на смъртта, когато тя очевидно не е естествена. — Б.пр.