Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (6)

5.

Понеделник сутрин — обикновен работен ден. Автобусът изсипва сивото стадо на източния бряг на реката. Около площада на автогарата са засадени върби, чиито клони са започнали да се раззеленяват с настъпването на пролетта. В прокуратурата съм преди девет. От секретарката ми, Юджиния Мартинес, получавам обичайното: пощата, листчета с приетите за мен съобщения по телефона, мрачен поглед. Юджиния е възпълна стара мома на около четирийсет, твърдо решена да си връща за всичко. На машина пише с неохота, отказва да й се диктува и често през деня я заварвам как стои неподвижно, вторачила поглед в звънящия телефон с унило раздразнение. Разбира се, тя не може да бъде нито уволнена, нито понижена, тъй като администрацията, подобно на бетона, здраво се е втвърдила. Цели десет години вече Юджиния е проклятие за първите заместници, а назначението си дължи на Джон Уайт, чиято подбуда била да избегне роптаенето, което би последвало, ако я зачисли на друг.

Най-отгоре върху нещата, дадени ми от Юджиния, е бележката за отсъствието на Томи Молто, което си остава необяснено. От „Личен състав“ искат да му удържат от заплатата заради самоволно неявяване на работа. Отбелязвам си да поговоря с Мак за това и прехвърлям останалата кореспонденция. От съдебния архив са ми пратили компютърна разпечатка с имената на тринайсет лица, освободени през последните две години от щатски затвори, чиито дела са били водени от Каролин. На ръка е отбелязано, че посочените дела са й предадени в нейния кабинет. Поставям разпечатката насред бюрото си, за да не я забравя.

Тъй като Реймънд ще отсъства заради кампанията си почти целия ден, поемам повечето от преписките, които иначе са за главния прокурор. Разглеждам въпроси, свързани с предявяване на обвинения, имунитети, спогодби, и се занимавам със следствените органи. Тази сутрин ще водя съвещание във връзка с обвиненията, на което ще решаваме формулировките и състоятелността на всички обвинителни актове за седмицата. Следобед имам заседание относно провала от миналата седмица, в който полицай, представящ се за наркоман, купил наркотици от дегизиран агент на ДЕА^[1]. Двамата извадили пистолети, показали си полицейските значки и всеки настоял другият да се предаде. Подсигуряващите ги агенти също се намесили и в крайна сметка единайсет блюстители на реда се изправили един срещу друг на улицата, крещели неприлични думи и размахвали пистолети. А сега ние ще провеждаме заседания. Полицаите ще ме убеждават, че федералните служители вършат всичко тайно. Агентът на ДЕА, който е начело на операцията, ще ми намеква, че полицията научи ли тайна, обикновено я продава. А междувременно от мен се очаква, освен всичко друго да намеря и кого да обвиним в убийството на Каролин Полхимъс.

А може би и някой друг го търси. Около девет и половина ми се обажда Стю Дубински от вестник „Трибюн“. По време на кампания Реймънд отговаря сам на повечето обаждания от печата. Не иска да изтърве безплатната реклама, нито пък да предизвика критични бележки, че губи контрол върху прокуратурата. Но Стю може би е най-добрият съдебен репортер. Обикновено изнася верни факти и има чувство за мярка. С него мога да разговарям.

— Нещо ново за Каролин? — пита той. Начинът, по който свежда убийството само до името й, ме разстройва. Смъртта на Каролин вече отстъпва от категорията на трагедиите и започва да се превръща в поредния грозен инцидент.

Аз, разбира се, не мога да кажа на Стю, че нищо не е направено. Би могло да стигне до ушите на Нико, който ще използва повода да нанесе поредния удар.

— Главният прокурор Реймънд Хорган няма какво да каже — отвръщам.

— А той би ли коментирал едно друго сведение? — Независимо какво е то, Стю се обажда именно заради него. — Чувам, че някои по-високопоставени лица били зарязали отдел „Убийства“. Да знаеш нещо?

Явно се отнася за Молто. След напускането на Нико първият му заместник Томи стана изпълняващ длъжността. Хорган отказа да го назначи като титуляр, защото подозираше, че рано или късно ще се случи нещо такова. За миг премислям факта, че печатът вече души. Не е добре. Дори никак. От начина, по който Дубински си е подредил въпросите, разбирам как ще излезе новината. Един високопоставен прокурор убит, а друг, който би трябвало да оглави разследването, напуска. Ще прозвучи така, сякаш прокуратурата е на ръба на пълната бъркотия.

— Получаваш същия отговор — казвам. — От името на главния прокурор.

Стю изръмжава. Яд го е.

— Ако искаш да разговаряме неофициално… — подхвърлям аз.

— Разбира се.

— Достоверна ли ти е информацията?

Искам да знам каква е вероятността да я прочетем във вечерния вестник.

— Горе-долу. От източник, който все си мисли, че знае повече, отколкото знае в действителност. Предполагам, че става дума за Томи Молто. Той и Нико са дупе и гащи, нали?

Стю явно не разполага с достатъчно сведения за публикуване. Отбягвам въпроса му и питам на свой ред:

— Дела Гуардия какво казва?

— Не желае да коментира. Хайде, Ръсти — настоява Дубински. — Какво става?

— Нещо само за лично твое сведение, Стю — нямам представа къде е Томи Молто. А ако е подал ръка на Нико, защо кандидатът сам не ти го каже?

— Искаш ли да чуеш личното ми мнение?

— Казвай.

— Може би Нико го използва, за да разследва самостоятелно случая. Помисли за нещо от рода на: „ДЕЛА ГУАРДИЯ ЗАЛАВЯ УБИЕЦА!“. Как ти звучи подобно заглавие?

Предположението е нелепо. Едно частно разследване на убийство лесно може да се превърне в пречка за полицията. А създаването на спънки за правосъдието не е добра политика. Но колкото и нелепо да звучи, в самата идея личи почеркът на Нико. А и Стю не е от тези, които говорят, колкото да се намират на приказка. Работи с точни сведения.

— Да разбирам ли — питам, — че и това е част от слуховете, които се носят?

— Без коментар — отвръща Сю.

И двамата се засмиваме, преди да затворя телефона. Незабавно провеждам няколко разговора. Оставям бележка при Лорета, секретарката на Реймънд, да му предаде, ако се обади отнякъде, че трябва да говоря с него. Опитвам се да открия Мак, заместника по административните въпроси, за да поговорим за Молто. Отговарят ми, че я няма. Оставям бележка и за нея.

След това, тъй като имам няколко свободни минути до заседанието по обвиненията, тръгвам по коридора към кабинета на Каролин. Тъжна гледка. Тежкото бюро, което бе измъкнала от домакина, е разчистено, а съдържанието на чекмеджетата — две стари пудриери, супа на прах, пакетче книжни кърпички, пуловер, половинлитрово шише ментовка шнапс — е преместено в картонена кутия заедно с дипломите и удостоверенията от Юридическата колегия, които преди бяха окачени по стените. Донесените от склада кашони са струпани на пирамида в средата на стаята и придават на кабинета подчертано необитаем вид, дори прахта, събрала се от седмицата бездействие, има едва доловим мирис на развала. Наливам чаша вода на съхнещите цветя и избърсвам прахта от няколко листенца.

Делата, които Каролин водеше, бяха предимно за сексуални престъпления. Според кодовете по кориците на папките, които намирам в горните чекмеджета на старата й дъбова кантонерка, по мои сметки двайсет и два случая очакват предявяване на обвинение или съдебен процес. Каролин твърдеше, че проявява особено съчувствие към жертвите на тези престъпления, и с течение на времето открих, че нейната пристрастност е по-истинска, отколкото смятах в началото. Когато говореше за непрестанно възобновяващия се в съзнанието ужас, изпитван от тези жени, лустрото й се смъкваше и оголваше ту нежност, ту ярост — настроения, които се редуваха у нея. Но сред тези дела се срещат и доста странни: един стажант в университетската болница, който преглеждал жени, за да им издаде медицинско свидетелство, завършвал прегледа с вкарване на собствения си инструмент — една от жертвите била „лекувана“ по този начин в три последователни случая, преди да се оплаче. А приятелката на един заподозрян си призна на втория ден от разпита, че се запознала с него, когато той изрязал дупка в мрежата на вътрешната врата на апартамента й и я изнасилил. Но като остави ножа, заяви тя, се оказа, че е много приятен младеж.

Като много други, и аз подозирах Каролин, че увлечението й по тази страна на работата не е мимолетно. Затова разглеждам папките с надеждата да намеря нишка, за която да се заловя — например че ще успеем да докажем наличието на култов обред, повторен преди шест дни в апартамента на Каролин, или пък зверско повторение на престъпление, към което тя по някакъв начин е показала твърде извратен интерес. Но няма нищо такова — тринайсетте имена не водят до никъде. И новите папки не изплюват никакви следи.

Вече е време за заседанието, но нещо ме гложди. Когато отново преглеждам компютърната разпечатка, виждам, че има един случай, който още не съм срещнал — едно дело „П“, което назоваваме така по алинеята от щатския наказателен кодекс, отнасяща се до подкуп на длъжностно лице от правораздавателната система. Каролин рядко излизаше извън своята сфера, а когато това дело е било разпределено към делата „П“ (случаи за специално разследване), те бяха под моето пряко наблюдение. Отначало приемам, че поради допълнително повдигнато обвинение обозначаването му като „П“ е грешка на компютъра. Но виждам, че липсва и основното. Това, което е заведено всъщност под параграфа „Неизвестен извършител“, обикновено означава разследване без последвал арест. Още веднъж преглеждам набързо чекмеджетата на бюрото, а сетне проверявам и в моя кабинет. Имам собствена разпечатка на делата „П“, но това не фигурира там. Изглежда, че след като Каролин го е поискала, то е било изтрито от другия списък. Отбелязвам в бележника си: дело „П“? Полхимъс? Юджиния стои на вратата.

— Хайде, къде ходите? Търсих ви. Големият се обади. — „Големият“, разбира се, е Реймънд Хорган. — Къде ли не ви търсих. Нареди да се срещнете в един и половина в клуб „Деланси“.

Двамата с Реймънд често общуваме по този начин по време на кампанията. Хващам го, след като се наобядва, преди някоя реч, за да го поставя в течение на това какво става в прокуратурата.

— А Мак? Обади ли се?

Юджиния чете бележката:

— Цяла сутрин ще бъде отсреща.

Явно ще наблюдава как някои от новите прокурори се справят по време на сутрешните дела в Съдебната палата.

Моля Юджиния да отложи с половин час заседанието по обвиненията и се запътвам към Съдебната палата, за да открия Мак. На втория етаж заседава Съдът на Централния район. Първоначално задържаните се явяват в районните съдилища, за да се определи мярката за неотклонение, да се разгледа делото, ако обвинението е за по-леко престъпление, или при по-тежки престъпления да се решат преюдициални въпроси. За начинаещия прокурор назначението в районен съд обикновено е второ или трето стъпало след отдел „Апелации“ или „Жалби и призовки“. Преди да ме изпратят в „Тежки престъпления“, работих в тази зала година и половина и сега гледам да стъпвам там колкото се може по-рядко. Тук престъплението винаги изглежда най-осезаемо, а въздухът трепти от сподавяната агония, която напира и аха-аха да закрещи.

В коридора пред двете големи зали, където заседава съдът на Централния район, стои развълнувана тълпа, подобна на мизерната сган, натъпкана в трюмовете на едновремешните големи презокеански кораби, както я виждам във въображението си. Майки, приятелки и братя реват и оплакват младите мъже, затворени в гранитните килии в съседство със съдебните зали. Нискоквалифицирани адвокати сноват напред-назад и преговарят с клиентите с приглушени гласове на черноборсаджии, докато служебно назначените защитници викат на висок глас имената на хора, които никога не са виждали и които след малко ще защитават. Прокурорите също викат, докато търсят едновременно десетината полицаи, извършили арести по съответните дела, с надеждата да увеличат минималните си знания по делото, които са получили от полицейските доклади, методично изготвяни по такъв неясен начин, че само затрудняват разпита в съда.

В сводестата зала с червени мраморни колони, дъбови подпори и пейки с прави облегалки глъчката не спира, а се превръща в грохот. Застанали напред от страх да не пропуснат извикването на делата им, прокурори и адвокати се пазарят дружелюбно за възможни спогодби. До съдийската маса около секретаря на съда са се струпали шест-седем адвокати и прокурори и го увещават да изтегли делото им напред, за да бъде извикано веднага. Полицаите, повечето наредени по двойки край мръсните стени, мнозина току-що изкарали смяната от полунощ до осем и явили се за заседанието, определящо мярката за неотклонение на задържаните от тях през нощта, сърбат кафе и се полюляват от пети на пръсти, за да не заспят. В далечния край на залата се чува несекваща врява. Там е арестантската стая, където задържаните очакват да ги извикат. Един-двама от тях ругаят цинично пред разсилните или адвокатите си и се оплакват от теснотията и непоносимата смрад край тоалетната. Останалите току простенват или удрят по решетките.

Сега, в самия край на сутрешните дела, проститутките, облечени в шорти и блузки с гол гръб, са призовавани, съдени, глобявани и изхвърляни обратно на улицата, за да могат да поспят преди трудовата си нощ. Обикновено се явяват пред съда на групи и ги представляват двама-трима адвокати, но от време на време някой сутеньор, за да спести пари, сам се нагърбва с тази задача. Точно такъв е случаят в момента — един глупак в яркооранжев костюм плещи нещо срещу полицейската жестокост.

Мак ме отвежда в гардеробната, където няма закачено нито едно палто. Никой посетител не е толкова смел, че да остави скъпа дреха без надзор в тази компания. Стаята е съвършено празна, ако изключим стенографската машина и огромния полилей, сложен в найлонова торба, който явно е веществено доказателство по някое от предстоящите дела.

Тя ме пита какво има.

— Кажи ми, защо Каролин Полхимъс се е занимавала с „П“ дело? — задавам й аз въпрос.

— Не знаех, че се е интересувала от престъпления над кръста — отбелязва Мак. Стара нейна реплика. Известна с цапнатата си уста, безсрамност и цинизъм, тя ми се хили от инвалидната си количка. Изказва няколко предположения относно делото „П“, всички, от които вече съм прехвърлил в ума си. — Не се връзва — признава накрая.

Като главен административен заместник, Лидия Макдугъл отговаря за кадрите, снабдяването и разпределението на служителите. Работата й, независимо от благозвучната титла, е неприятна и неблагодарна, но Лидия е свикнала и се справя. Двата й крака се парализираха преди близо дванайсет години, скоро след като започнахме заедно работа в прокуратурата. Беше една от онези вечери в началото на зимата, когато ситният ръмеж преминава в сняг. Лидия шофирала, колата им отхвръкнала в реката и първият й съпруг Том загинал.

Като цяло бих казал, че Мак е може би най-добрият юрист между нас — дисциплинирана, проницателна, талантлива. С течение на времето тя се научи да извлича полза дори от инвалидния си стол пред съдебните заседатели. Има трагедии, които са толкова дълбоки, че ние в най-добрия случай ги схващаме постепенно. Докато два дни слушат тази хубава, убедителна и добродушна жена, членовете на съдебния състав имат възможност да си помислят как биха се чувствали те, ако краката им се веят като отпуснати знамена, и да схванат значението на брачната й халка, както и на случайно изпуснатите думи за нейното бебе. През цялото време те усещат, че тя е невероятно жизнена въпреки всичко, и това ги изпълва с възхищение и още нещо, което би трябвало да крепи всички нас — надежда.

През септември Мак ще стане съдия. Вече е включена в листата и в предварителните избори ще се състезава без противник, което означава, че автоматично ще спечели общите избори. Явно малцина смятат, че могат да се преборят с юрист, подкрепян от женските групи, инвалидите, радетелите на реда и законността и трите главни юридически колегии на града.

— Защо не попиташ Реймънд за това дело? — предлага накрая тя.

Изсумтявам. Хорган не се занимава с подробности. Едва ли ще знае нещо за конкретния случай, а и тези дни не ми се ще да го занимавам с проблеми. Той и без това търси кого да вини.

Докато вървим по коридора към съседната зала, където по график Мак трябва да бъде наблюдател, аз й говоря за Томи Молто и неизясненото му положение. Ако го уволним, Нико ще направи от това капитал, като заяви, че Хорган е излязъл на „лов за вещици“ срещу приятелите му. Ако продължим да го държим на щат, Нико още повече ще се възползва от бягството. Накрая решаваме да го поставим в категория „Неразрешена отпуска“, каквато до момента не съществува. Казвам на Мак, че бих се чувствал по-спокоен, ако някой, комуто имам доверие, беше видял Молто жив.

— Да започнем да го издирваме! Вече имаме един мъртъв прокурор. Ако някоя домакиня намери утре сутринта парчета от Молто в боклукчийската си кофа, поне да можем да кажем, че сме го търсили навсякъде.

Сега е ред на Мак да си вземе бележка.

 

 

Почитаемият съдия Ларън Литъл, чието едро тъмно лице излъчва едновременно лукавство и величавост, пръв ме забелязва. Чернокож член на клуб, в който допреди три години допускаха само бели, съдията не показва признаци на смут сред тежкарската атмосфера. Той се чувства удобно между кожените кресла и сервитьорите в зелени ливреи.

Ларън е бившият партньор на Реймънд в адвокатската фирма. Тогава били бунтари, защитаващи бягащите от военна служба, притежателите на марихуана, местните войнствени чернокожи активисти, но също така и платежоспособна клиентела. Водих едно дело, по което Ларън беше адвокат, преди да стане съдия. Обвиняемият беше непълнолетен — богато момче от предградията от западния бряг на реката, което обичаше да влиза с взлом в домовете на приятелите на своите родители. Ларън бе внушителна фигура — висок, проницателен, неумолим към свидетелите, с риторичен диапазон в оперни размери. Можеше да започне с изискани обноски, сетне без предупреждение да премине в касапско красноречие или в писклив чернокож говор. Появеше ли се той, съдебните заседатели забравяха, че в залата има и прокурор.

Реймънд пръв се втурна в политиката. Ларън съвсем неприкрито ръководеше кампанията му и му осигури доста черни гласове. Две години по-късно, когато Реймънд реши, че може да стане кмет, Ларън се включи в листата като кандидат за съдия. Ларън спечели, а Реймънд загуби и съдията Литъл трябваше да страда заради връзките си с него. Болкаро го държа под карантина в Северния район, където Ларън се занимаваше с дела за автотранспортни произшествия и по-леки престъпления, които обикновено се гледат от назначени магистрати^[2], докато Реймънд го „откупи“ след четири години със своята навременна и възторжена подкрепа на кампанията за преизбиране на Болкаро. Оттогава Ларън гледа сериозни дела в Централния съд. Той е безмилостен властелин в съдебната зала и въпреки дружбата си с Реймънд — заклет враг на прокурорите. Твърди се, че при делата, които той гледа, има двама защитници, като по-трудният за побеждаване е онзи със съдийската тога.

Независимо от това Ларън си остава действена сила в кампаниите на Реймънд. Сега кодексът за поведението на съдиите му забранява да поема официална роля. Но той все още е член на затворения кръг на Реймънд — хора от годините в Юридическия факултет и началото на адвокатската практика на Хорган, чиято близост с него на моменти ме е изпълвала с младежка тъга. Ларън, Майк Дюк, управляващ партньор на огромна фирма в центъра, и Джо Райли — това са хората, на които Реймънд се опира сега.

Майк Дюк води финансите на кампанията. Тази година задачата се оказа по-обезсърчаваща, отколкото в миналото, когато Реймънд нямаше сериозни противници. Тогава Хорган не вземаше участие в набирането на средствата от страх да не компрометира независимостта си. Но тази година подобни угризения са захвърлени настрана. Напоследък Реймънд присъства на голям брой срещи за набиране на средства, перчи се пред състоятелните либерали — елегантни господа като събраните днес тук — и им показва, че е все още същият съвършен инструмент на справедливостта, както преди десет години. Реймънд започва да произнася предизборната си реч с безгрижен тон в очакване на момента, когато първо той, а след това и съдията ще бъдат повикани вън от залата, така че Майк да упражни натиск в тяхно отсъствие.

Такава е и моята задача днес. Извинението на Реймънд, за да излезе от клуба, ще бъда аз. Той ме представя и обяснява, че трябва да е в течение на служебните въпроси. В тази обстановка аз съм обикновен слуга — на никого и през ум не му минава да ме покани да седна, само съдията Литъл си прави труда да стане, за да се ръкува с мен. Оставам зад масата и дима от пури, докато отмине последният кръг ръкостискания и безцеремонни шеги, и излизам след Реймънд, който грабва от купата до вратата ментово бонбонче за освежаване на дъха.

— Какво става? — пита той веднага щом портиерът и зеленият навес на клуба остават зад нас.

Усеща се още от сутринта, че времето омеква. Иде пролетта. Казвам му за обаждането на Дубински и той дори не си прави труда да скрие раздразнението си.

— Само да ги пипна в нарушение. — Има предвид Нико и Молто. Вървим забързано надолу по улицата към сградата на общината. — Какви са тия глупости? Независимо разследване!

— Реймънд, в случая журналистът просто разсъждаваше на глас. Вероятно няма нищо такова.

— Дано да няма — казва той.

Започвам да му разправям за инцидента между полицията и ДЕА, но той не ме оставя да довърша.

— А ние самите докъде сме с Каролин?

Виждам, че разсъжденията относно действията на Молто наново са възбудили желанието на Реймънд да постигне резултати в нашето собствено разследване. Започва да ме обстрелва с въпроси. Имаме ли заключение от „Косми и влакна“? Кога ще го получим? Имаме ли новини за отпечатъците от пръсти? Какво става с информацията от щатската картотека за сексуалните престъпления, разследвани от Каролин?

Когато му обяснявам, че предстои да получим всичко това, но съм прекарал последните три часа на заседанието във връзка с обвиненията, Реймънд замръзва на място вбесен.

— По дяволите, Ръсти! — пламва той, а веждите му се присвиват гневно над очите. — Казах ти онзи ден — това е най-важното следствие в момента. И си е така. Дела Гуардия ще ме изяде жив заради него, пък и дължим това на Каролин. Нека Мак ръководи прокуратурата. Ще се справи. Тя може да наблюдава как ДЕА и полицаите се плюят едни други и да взема решения по обвиненията. Ти се занимавай само с делото! Искам да отработиш всички възможни теории, и то най-методично. Това искам от теб! Действай като професионалист!

Оглеждам улицата в двете посоки. Не виждам нито един познат. Мисля си, че съм на трийсет и девет години, от които тринайсет работя като прокурор.

Реймънд продължава мълчаливо напред. Накрая се извръща към мен и клати глава. Очаквам по-нататъшно недоволство към поведението ми, но вместо това той казва:

— Тия бяха големи говеда.

Обядът, както виждам, не е бил приятен.

В сградата на общината дребният белокос оператор на асансьора — Голди, който по цял ден седи в празната кабина в очакване да вози Реймънд и общинските съветници, отмества столчето си настрани и сгъва вестника. Тъкмо съм подхванал въпроса за липсващото дело „П“, но в асансьора млъквам. Голди и Нико бяха много гъсти. Дори веднъж-дваж видях Голди да нарушава правилата и да вози Нико. Това е привилегия, която Нико обожава — служебен асансьор. Неговата съдба. Докато Голди оглеждаше фоайето, за да се убеди, че няма да ги видят, Нико с достойнство запази безизразния вид на лицето си.

Стигаме прокуратурата и аз изоставам. Приближават се прокурори, за да разменят по някоя и друга дума с Реймънд — някои с проблеми, а други просто искат да чуят новини от кампанията. Един-два пъти обяснявам, че съм прегледал архива на Каролин. Правя го несвързано, тъй като нямам желание да признавам по-нататъшни неуспехи, и докато минава от един разговор на друг, Реймънд губи нишката на това, което му говоря.

— Едно дело липсва — повтарям аз. — Водила е някакво дело, което не можем да открием.

Това накрая привлича вниманието му. Влезли сме в кабинета му през страничната врата.

— Какво дело? Знаем ли нещо за него?

— Знаем, че е заведено под алинея „П“ като подкуп. Изглежда никой не знае какво е станало с него. Питах Мак. Проверих и моя архив.

Реймънд ме гледа изпитателно секунда-две, след което очите му се отместват.

— Къде трябва да съм в два часа? — пита той.

Когато му казвам, че нямам представа, той изкрещява името на секретарката си Лорета и продължава да я вика, докато тя се появява. Излиза, че Реймънд трябва да бъде на среща в Юридическата колегия, посветена на въпроси от наказателния процес. Трябва да очертае различните реформи, свързани с щатската система за изпълнение на наказанията, които е предложил, и предизборната си платформа. Вече е отпечатано съобщение, ще има репортери и телевизионни екипи, а той закъснява.

— По дяволите! — реве Реймънд. — По дяволите! — Крачи нервно из кабинета си и крещи. — По дяволите!

Опитвам отново.

— Както и да е, делото е още в компютърната система.

— Тя обади ли се на Коуди? — пита.

— Каролин ли?

— Не, Лорета.

— Не знам, Реймънд.

Отново вика гръмогласно Лорета.

— Обади се на Коуди! Обади ли му се? За бога, обади му се! Намери някого да отиде там! — Реймънд ме поглежда. — Тоя мухльо уж все седи до телефона в колата, а никога не можеш да се свържеш с него. С кого, по дяволите, приказва?

— Мислех си, че може да си чул за това дело. Може би си спомняш нещо.

Реймънд не слуша. Тръшнал се е в едно кресло, опряно до това, което прокурорите подигравателно наричат „Стената на гордостта“ — част от стена, отрупана с грамоти, снимки и други сувенири от велики победи или почести: награди от юридически асоциации, скици на художници^[3] от съдебни процеси, политически карикатури. Реймънд отново е придобил вид на блуждаещ, умислен човек, който си представя развоя на събитията.

— Господи, какво нещастие! При всяка кампания Ларън ме съветваше да помоля някой прокурор да си вземе отпуск, та да има кой да движи всичко, но все някак си успявахме да се справим и без това. А сега му изтървахме края. Прекалено много има да се върши, а няма кой да ръководи. Знаеш ли, че вече два месеца не сме направили нито едно допитване? Две седмици до изборите, а нямаме представа какви са шансовете ни и кой ще гласува за нас. — Поставя ръка на устата си и клати глава. Не е загрижен, ами направо отчаян. Реймънд Хорган, главният прокурор на окръг Киндъл, е загубил способността да се справя.

Стоим в пълно мълчание. Но след като ми се накара на улицата, не съм склонен да се държа почтително. След тринайсет години държавна служба все съм се научил какъв трябва да бъде един чиновник и искам да съм сигурен, че съм се застраховал и с думата на Реймънд по отношение на липсващото дело.

— Така или иначе — казвам за пореден път, — не знам какво значение да му придам. Мога само да гадая дали грешно е заведено като такова, или става дума за нещо по-страшно.

Реймънд е вторачил поглед в мен.

— Пак за онова дело ли говориш?

Не успявам да отвърна. Лорета извиква, че го търсят, и Реймънд грабва слушалката. Обажда се Алехандро Стърн, адвокатът, който е председател на Съвета на Юридическата колегия. Реймънд моли за извинение, бил много зает със странния епизод между ДЕА и местната полиция, но веднага тръгва. Когато оставя слушалката, отново изкрещява името на Коуди.

— Тук съм! — обажда се Коуди, който е влязъл през страничната врата.

— Чудесно! — Реймънд тръгва в една посока, а после в друга. — Къде, по дяволите, ми е палтото?

Коуди вече го е взел.

Пожелавам на Реймънд успех.

Коуди отваря вратата. Реймънд излиза и веднага пак се връща.

— Лорета! Къде ми е изказването?

Оказва се, че и то е у Коуди. Въпреки това Реймънд продължава към бюрото си. Отваря някакво чекмедже и докато излиза, ми подава една папка.

Това е делото „П“.

— Ще поговорим — обещава ми той и двамата с Коуди, който го следва по петите, хукват по коридора.