Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (17)

16.

— Така свърши всичко — казах на Робинсън. — И то зле. Една седмица се виждахме по-рядко, а следващата изобщо не се срещнахме. Не обядвахме заедно, не ми се обаждаше, не се отбиваше в моя кабинет. С една дума, беше ме напуснала.

Знаех, че държи на своята независимост. Отначало се стремях да потуша болката, като си казвах, че това е само демонстрация на свободолюбие и ще е най-добре да не проявявам настойчивост. Но с всеки изминал ден отсъствието й ми действаше и засилваше копнежа ми. Знаех, че е само един етаж по-долу. Не исках нищо друго така, както да бъда в една стая с нея. Три дни подред ходих в ресторанта, където обичаше да обядва. На третия ден тя се появи с Реймънд. Тогава не заподозрях нищо. Бях сляп. И през ум не ми минаваше, че имам съперник. Седях там самичък половин час, втренчен в масата на петдесетина метра от мен, и побутвах листата маруля в чинията. Цветът на кожата й! Косата! Седях сам в пълния ресторант и като си представих допира до плътта й, простенах.

На третата седмица не издържах. Нямаше защо да събирам сили — просто се подчиних на подтика си и една сутрин в единайсет часа влязох в кабинета й. Не носех нито дела, нито записки, изобщо нищо, с което да оправдая появата си.

Нямаше я.

Изгарящ от срам и мъка, стоях със затворени очи на прага и ми идеше да умра, задето съм изоставен.

Докато стоях там в тази поза, тя се върна.

Поздрави ме приветливо. Чуруликащ поздрав. Побутна ме, за да мине. Наблюдавах я как се навежда, за да извади една папка от чекмеджето си. Сърцето ми подскочи, когато вълнената й пола се изопна нагоре и зърнах прасците й. Изглеждаше вглъбена. Четеше описа на делото, застанала зад бюрото си, и почукваше с молив по бележника.

Искам да се срещнем отново, казах.

Тя вдигна поглед. Лицето й беше сериозно. Заобиколи бюрото и се пресегна през мен да затвори вратата. Заговори веднага.

Мисля, че не бива. Поне сега. Сега не бива, Ръсти. Сетне пак отвори вратата.

Седна на бюрото и се зае с работата си. Обърна се, за да включи радиото. Дори не ме удостои с поглед.

Никога не съм си въобразявал, че Каролин Полхимъс ме обича. Просто мислех, че й е приятно с мен. Моята страст, налудничавото ми влечение я ласкаеха, даваха й самочувствие. Така че аз не страдах, задето ме изостави, не бях смазан от мъка. Когато най-после се сетих, че може да се е появил друг мъж, не започнах да мечтая как ще го унищожа. Бях съгласен да я делим. Отказът й ме срази. Терзаеше ме и собствената ми страст. Просто исках онова, което бях имал. Копнеех за плътта на Каролин.

Тази жажда беше неутолима. Докато Каролин и навремето скланяше да бъде с мен от едното желание всичко да върви мирно и кротко. А аз исках да изживея ликуващи мигове, да изгоря в своето обожание, запленен, поробен. Да остана без нея, беше равносилно на смърт. Аз я желаех. Желаех я! Обзет от самосъжаление, по цели нощи седях в люлеещия се стол и я виждах пред очите си.

През онези седмици животът ми сякаш се беше взривил. Чувството за мярка ме напусна, разсъдъкът ми прие гротескните форми на жестока карикатура. Някакъв тип бе отвлякъл четиринайсетгодишно момиче — напъхал я в багажника си, сякаш е търговска стока. В продължение на три дни през час-два се гаврил с нея, а накрая я пребил, ослепил я (за да не го разпознае), захвърлил я и изчезнал. Четох материалите по това дело и присъствах на заседания, където обсъждаха доказателствата. През всичкото това време си мислех колко страдам по Каролин.

У дома, заронил сълзи, които капеха в чашата ми, направих нелепото си самопризнание пред Барбара. Как съм имал смелостта да го изрека? Просто търсех съчувствието й. Този миг на безумие и себичност, естествено, утежни страданието ми. Барбара не можеше да ме гледа как се измъчвам. Вече никъде нямаше убежище за мен. В службата не вършех нищо. Вечно надзъртах в коридорите, за да не пропусна Каролин, ако случайно мине. У дома жена ми се превърна в мой надзирател — държеше се предизвикателно, заплашваше ме с неизбежен край на семейния живот, чакаше да покажа с нещо, че имам нужда от помощ. Започнах да излизам на разходки. Декември мина, дойде януари. Температурата падна до минус петнайсет и седмици наред се задържа така. Преметнал шал през устата си, бродех с часове из малкото предградие, а вълнената подплата на качулката пареше челото и бузите ми. Моята собствена тундра. Моят Сибир. Кога щеше да свърши всичко това? Просто исках да имам малко спокойствие — ако не можех да го имам за дълго, поне за миг да го намеря.

Каролин ме отбягваше. Правеше го изкусно, както много други неща. Изпращаше ми бележки или се обаждаше по телефона на Юджиния да ми предаде каквото трябва. Не ходеше на заседанията, на които трябваше да присъствам. Сигурен съм, че аз бях причината за това, защото в миговете, когато се срещахме, тя съзираше тъжния ми копнеещ поглед.

През март на няколко пъти й се обадих от вкъщи. Беше подготвила обвинителен акт срещу един рецидивист, многократно осъждан още от началото на шейсетте години. Казвах си, че в службата все някой ме безпокои, затова от вкъщи по-лесно мога да обсъждам сложни юридически проблеми. Изчаквах Нат да заспи, а Барбара да се затвори в утробата на кабинета си — не можеше да ме чуе, ако се обаждам отдолу. След това вземах отпечатаното от Мак циклостилно указателче с домашните номера на всички прокурори и го отгръщах на страницата с телефона на Каролин. Не ми беше нужно да го поглеждам, за да си го припомня, но сигурно в онези импулсивни мигове изпитвах странно удоволствие да видя името й отпечатано. Това по своеобразен начин удължаваше контакта с нея. Свързваше фантазията ми с действителността. Щом чуех Каролин, разбирах колко е фалшиво оправданието ми. Не можех да произнеса нито звук. „Ало? Ало?…“ Целият се разтапях, когато чувах гласа й, който сега не звучеше укорно. Кого ли всъщност очакваше?

Всеки път набирах номера с убеждението, че гордостта ми ще ме принуди да изрека поне две-три думи. Предварително обмислях подробно разговора. Шеговити подмятания, които да я изтръгнат от безразличието или разочарованието. Искрени признания в мига, в който усетя дори най-малко просветление. Но в крайна сметка, нищо. Тя отговаряше, а аз чаках в огнения пъкъл на срама. Очите ми се насълзяваха, сърцето ми се свиваше. „Ало? Ало?…“ Изпитвах облекчение, когато затръшваше телефона, а аз бързо пъхах служебното указателче в чекмеджето.

Тя, разбира се, знаеше, че съм аз. В дишането ми имаше нещо отчаяно и умолително. Един петък към края на март седях привечер в бар „Джил“ и си допивах чашата, която бях наченал в компанията на Липранзър, преди той да се запъти към лома си. Видях я в дългото скосено огледало зад бара, втренчила поглед в мен. Лицето й беше там — над бутилките с уиски. Косата й беше лъскава и твърда от лака — току-що бе излязла от фризьор. Гневът в погледа й бе унищожителен.

Когато се преструваше, беше много по-лесно. Отместих поглед от нея и казах на бармана да й налее уиски с битер. Каролин се възпротиви, но той не я чу и тя изчака да й подаде чашата. Стоеше права, а аз седях. Развеселената петъчна тълпа в бара бъбреше шумно около нас. Музикалният автомат гърмеше, лееше се смях. Наоколо лъхаше тежката миризма на петъчна вечер, когато мускусът на сексуалността се освобождава от седмичните задръжки. Най-сетне допих бирата си и слава богу, намерих сили да проговоря.

Същинско дете съм, казах. Говорех, без да гледам към нея. Чувствам се толкова неловко, като седя ей тъй. Иде ми да стана и да си отида. А инак почти през цялото време ми се струва, че единственото, което искам от живота, е да говоря с теб.

Вдигнах поглед, за да видя как приема всичко това, и забелязах, че е разсеяна.

Месеци наред само едно правя — разминавам се с теб. Ужасно е, нали?

Но пък безопасно, каза тя.

Ужасно е, повторих аз. Чудя се какво да правя. Каролин, бих искал да гледам на всичко, което се случи, с пренебрежение, невъзмутимо, а не мога. Сгодих се, когато бях на двайсет и две години. Но точно преди сватбата ме взеха запас, там се напих и зад кръчмата, в едно комби, спах с някаква жена. Това е всичко, казах аз, това е историята на моите изневери и бурния ми любовен живот. А сега загивам, просто умирам. Сега, в този миг. Докато седя тук, пред бара, все едно съм мъртвец. Доволна ли си? Треперя. Сърцето ми блъска в гърдите. Чувствам, че се задушавам. Ужасно, нали?

Но какво искаш от мен, Ръсти, попита тя на свой ред, загледана безжизнено в огледалото.

Нещо, казах.

Съвет ли?

Щом само това мога да получа…

Тя остави чашата си на бара, сложи ръка на рамото ми и за пръв път ме погледна право в очите.

Вземи да пораснеш, рече и си отиде.

— И за миг — признах на Робинсън — усетих безумно желание да я видя мъртва.