Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

14.

Бейзбол за малчугани. В чезнещата светлина на пролетната вечер започва срещата от второкласната лига бащи — синове. Небето с надвиснало ниско над някогашното блато, превърнато сега в игрище, по което играчите от „Стингърс“ — отбора на госпожа Стронгмайер в закопчани догоре якета и бейзболни ръкавици, лениво заемат позициите си. Бащите подтичват край страничната линия и дават указания. Здрачава се. Над блокчето стои осемгодишен здравеняк на име Роки, който два-три пъти замахва във въздуха около парцалената кукла, поставена върху дългия гумен прът. В следващия миг с поразителна сила изпраща топката в небесата. Тя пада вляво от центъра, далеч зад разколебаната отбрана на „Стингърс“.

— Натаниъл! — крещя аз заедно с мнозина други. — Нат! — Едва сега той се събужда. Стига до топката с една крачка преднина пред Моли — пъргаво дребно момиченце, чиято опашка подскача под бейзболната й шапка. С едно движение Нат грабва топката, замахва и я хвърля. Тя прави голяма дъга и тупва глухо далеч от целта в момента, когато Роки завършва обиколката. По тукашния обичай само аз мога да се карам на сина си и затова изтичвам по страничната линия, пляскайки с ръце. — Събуди се! По-живо! — Не се страхувам за Нат. Той свива рамене, вдига ръката си в ръкавица и устните му се разтварят в щърбава като на тиквен фенер усмивка — неравните му зъби приличат на свещи, забити в торта.

— Татко, провалих играта — крещи той. — Адски я оплесках!

Групата бащи се разсмиват заедно с мен. Всички повтаряме израза помежду си. Оплесках я! Клиф Нуделман ме тупа по гърба. Момчето поне е научило жаргона.

Дали и другите мъже, преди да станат татковци, си мечтаят какви ще бъдат синовете им. Аз например имах големи надежди и амбиции. В моите мечти синът ми беше нежна и послушна душа. Той беше направо чудесен — много способен и надарен с добродетели.

Нат обаче не е такъв. Той не е лошо момче — все това си повтаряме вкъщи, и то откак детето стана на две години. Всъщност Нат не е лошо момче, редим ние. И аз вярвам в това пламенно. А сърцето ми прелива от любов към него. Той е чувствителен и мил, но също така буен и разсеян. Откакто се е родил, живее по собствено разписание. Когато му чета, отгръща страниците в ръката ми, за да види какво има напред. Не слуша или поне си дава вид, че не го интересува. В училище създава проблеми.

Спасяват го само чарът и външността му. Синът ми е красив. Става въпрос за нещо повече от нежното личице и свежите розови бузки, които са така привлекателни у децата. Момчето има тъмни, проницателни очи и предразполагащ поглед. Тези фини правилни черти не идват от мен. Аз съм по-едър и по-закръглен. Имам месест нос и неандерталски вежди. Роднините на Барбара са по-дребни, по-хубави и обикновено казваме, че Нат се е метнал на техния род. Лично аз обаче често съм се замислял с тревога за моя баща и неговата пронизваща, меланхолична славянска красота. И може би защото подозирам, че детето е наследило от него своята външност, непрекъснато се моля пред олтара в душата си този дар Божи да не тласне Нат към арогантността или дори към жестокостта, черти, които моите красиви познати считат за естествен недостатък или още по-лошо — за своя привилегия.

В края на бейзболната среща се пръскаме по двойки към стадото комбита, оставени на покрития с чакъл паркинг. През май, когато сменим часа и времето се позатопли, след срещата отборът ще си устройва тук пикник. Понякога се урежда доставката на пици. Бащите се редуват седмично да носят бира. След вечерята момчетата и момичетата отново започват да играят, а татковците се изтягат в тревата и си говорят за живота. С нетърпение очаквам тези излети. Сред тази група мъже, които не познавам добре, като че ли съществува тихо разбирателство, нещо като това, което сигурно чувстват един към друг богомолците, когато напускат църквата. Бащи заедно с децата си, избягали от седмичните грижи на работата си, от удоволствията и отговорностите на брака. Бащи, топло озарени в петъчната вечер, освободени от тези тежки задължения.

Но тъй като все още е хладно и мрачно, обещах на Барбара, че ще се срещнем в местното ресторантче за палачинки, за да вечеряме набързо. Когато пристигаме, тя вече ни чака на червената пластмасова пейка и дори докато целува Нат и слуша доклада за почти осъществения триумф на стингърите, ме гледа със студен укор. Отношенията ни са в поредния мрачен период. Ядът на Барбара срещу мен за ролята ми в разследването на убийството на Каролин не е стихнал, а тази вечер веднага усещам, че още нещо е предизвикало недоволството й. Първата ми мисъл е, че сигурно много сме закъснели, но когато поглеждам часовника на стената, виждам, че сме подранили с цяла минута. Мога само да се догаждам с какво пак съм я ядосал.

С годините обаче за Барбара стана лесно да потъва в тъмните дълбини на настроенията си. Нещата от заобикалящия ни свят, които някога биха я задържали на повърхността, са останали в миналото. Шестте години работа като учителка в Северния район се отразиха върху вярата й в социалните реформи. Когато Нат се роди, тя престана да се вълнува от проблемите на другите. Животът в предградията, с неговите строги ограничения и своеобразни ценности, я укроти и задълбочи желанието й да бъде сама. Смъртта на баща й — преди три години — бе възприета като предателство, като част от неговото вечно пренебрежително отношение към нуждите на Барбара и майка й и изостри нейното чувство за онеправданост. А нашите периоди на охладняване и отчуждение отнеха ведростта й, която някога служеше като контрапункт на тези мрачни настроения. Сега разочарованието й, буквално от всичко и всички, е демонстрирано така открито, че на моменти си мисля дали ако близна кожата на ръката й, няма наистина да усетя горчив вкус.

Но буреносните облаци се разнасят. Както е било винаги в миналото. Въпреки че сегашната криза, предизвикана от моята изневяра, е най-дългата в брачния ни живот, все още тая някаква надежда за подобрение. Барбара дори престана да говори за адвокати и развод, както в края на ноември. Тя е до мен. И този простичък факт в известна степен ме успокоява. Аз съм като корабокрушенец, вкопчил се здраво в плаващите отломки в очакване да мине презокеански кораб. Вярвам, че рано или късно ще видя пред себе си жена с жизнерадостен характер, изумителен интелект, интуитивна проницателност и съобразителност, която ревностно ме желае. Ето така продължава да живее в мислите ми моята съпруга.

Сега, докато си чакаме реда, за да ни посочат маса, същата тази жена има поглед с диамантена твърдост. Нат се е измъкнал встрани и разглежда с блеснали очи витрината с бонбони и шоколади. Той стои с две ръце, опрени в стъкления шкаф, вторачен с благоговение в забранените редици дъвка със захар и шоколади, а панталоните от бейзболната му униформа са се смъкнали и опират върха на обувките. Той леко се поклаща — обект в движение. Както винаги двамата с Барбара го наблюдаваме.

— Е, и? — внезапно ме пита тя. Това е предизвикателство. Трябва да я забавлявам.

— Е, и какво?

— Е, как върви работата? Голямото разследване все още ли се води така енергично?

— Нямаме нито следи, нито резултати — признавам аз. — Объркването е пълно. Честно казано, из прокуратурата цари униние. Като че ли са изпуснали въздуха от балона. Нали разбираш… след като Болкаро вече подкрепи Дилей.

При споменаването на това събитие Барбара потрепва, а след това отново ме поглежда с отровен поглед. Изведнъж разбирам какво е последното безчинство, което съм извършил. Вчера се прибрах много късно и останах долу, като мислех, че тя спи. Барбара се показа на стълбите по нощница и попита какво правя. Когато й казах, че си пиша автобиография, тя веднага се обърна и се прибра нагоре.

— Реймънд не ти ли предложи да те направи съдия? — пита тя.

Аз самият трепвам, прободен от съжаление срещу глупавата суетност, която ме накара да спомена тази възможност. Сега шансовете ми са слаби. Преди два дни Болкаро показа колко го интересува дали Реймънд Хорган ще е щастлив.

— Какво искаш да направя, Барбара?

— Нищо не искам да правиш, Ръсти. Престанала съм да искам да направиш каквото и да е. Нали това желаеш?

— Барбара, той се справи добре.

— А какво направи за теб? На трийсет и девет години си. Имаш семейство, а сега ще получаваш помощ като безработен. Той те използва за черната работа и неприятностите, а когато трябваше да се откаже, те повлече със себе си надолу.

— С него свършихме добри неща.

— Той те използваше. Тебе всички винаги са те използвали. А ти не само че им разрешаваш, но и ти харесва. Наистина ти харесва. Предпочиташ тези, дето те обиждат, вместо хората, които наистина са загрижени за теб.

— Себе си ли имаш предвид?

— Себе си. Майка ти. Нат. Така е било цял живот. Безнадеждно е.

Не Нат, искам да отговоря аз, но чувството ми за такт или за самосъхранение, се намесва. Сервитьорката, дребна млада жена със стегната фигура, такава се постига в гимнастически клуб, ни завежда до масата. Нат се пазари с майка си какво ще яде — пържени картофи може, но вместо кока-кола — мляко. Трябва да хапне и малко салата. Момчето хленчи и се върти. Потупвам го леко и му правя забележка да се изправи. Барбара е вдигнала менюто си като бариера между нас.

Беше ли по-щастлива, когато се запознах с нея? Трябва да е била, въпреки че не си спомням много добре. Тя ми даваше уроци, когато поради университетското изискване за изпит по точна наука най-безразсъдно избрах висшата математика. Така и не си получи заплащането. Хлътна по мен. И аз по нея. Обожавах огромния й интелект, красотата й, скъпите й дрехи на човек от заможните квартали, привличаше ме това, че бе дъщеря на лекар и следователно, както си мислех аз, „нормален“ човек. Харесваха ми дори подводните течения на нейния характер, способността й да дава израз на толкова неща, които за мен оставаха далечни. Но най-много от всичко обичах всепоглъщащата й страст към моята особа. Никой преди нея не бе желал тъй настойчиво моята компания и не бе проявявал такава безрезервна преданост към мен. Познавах поне петима-шестима, които лудееха по Барбара. Но тя искаше само мен и дори така ме преследваше, че отначало се смущавах. Предполагам, че духът на епохата я е подтиквал да приласкае това мрачно, непохватно и злочесто момче, което според родителите й бе недостойно за нея.

И тя като мен и Нат беше единствено дете и се чувстваше потисната от възпитанието си. Вниманието на родителите й я е задушавало и е усещала, че то донякъде е фалшиво. Твърди, че винаги била насочвана и използвана като оръдие на техните желания, а не на своите собствени. Често ми е казвала, че аз съм единственият подобен на нея човек, когото познава — не само самотен, но и буквално сам. Дали тъжното в любовта не се състои в това, че винаги искаш да получиш същото, което според теб даваш? Барбара се надяваше, че аз ще бъда нейният герой от приказките — жаба, превърната от милувките й в принц, който ще влезе в мрачните гори, ще изведе нея, пленницата, и ще я избави от обкръжилите я демони. През всичките тези години толкова често съм се провалял в изпълнението на тази задача.

Отделните молекули живот на ресторанта продължават да се въртят около нас. По масите разговарят двойки, работници от късните смени вечерят сами, сервитьорки наливат кафе. И тук седи Ръсти Сабич, трийсет и девет годишен мъж, натежал от бремето на изминалите години и делничната умора. Подканям сина ми да си пие млякото. Отхапвам от сандвича. Само на метър от мен жената, на която близо двайсет години все повтарям колко я обичам, се прави, че не ме забелязва. Разбирам, че на моменти се чувства разочарована. Разбирам, че понякога е лишена от надежда. Разбирам. Аз имам поне този дар да разбирам хората. Но не мога да направя нищо повече за нея. И това, което изсмуква силите ми, не е просто ежедневието. В мен липсва някакво човешко качество. А хората трудно се променят. Аз имам своя история и спомени и бродя из сложния лабиринт на собственото си „аз“, в който толкова често се лутам. Чувам вика, който се надига в Барбара. Разбирам нуждата й. Но мога да й отвърна само с мълчание и тъга. Твърде много от мен — прекалено много — трябва да запазя, за да изпълня грандиозната задача да бъда Ръсти Сабич.