Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (18)

17.

Прякорът на Томи Молто в прокуратурата бе Лудия монах. Той е бивш семинарист, на ръст има-няма метър и шейсет, надминал нормалното тегло с двайсетина килограма; лицето му е надупчено от шарка, ноктите — изгризани. Работи като вол. Не спи по цели нощи, за да подготви някое дело, кара по три месеца без нито ден отдих. Способен юрист, но в преценките си ограничен и фанатичен. Като прокурор винаги имах чувството, че се стреми по-скоро да се сдобие с много факти, отколкото да ги разбере. Гори при прекалено висока температура, за да има стойност пред журито, но е добър помощник на Дела Гуардия — притежава качества, като например дисциплина, които липсват на Нико. Той и Дилей са съученици още от основното католическо училище. Членуват в италианската общност. Молто е от онези, които бяха включени в нея, преди да са достатъчно пораснали, за да ги е грижа къде членуват. Личният живот на Томи е загадка. Ерген е, но никога не съм го виждал с жена, а това предизвиква обичайните предположения, но ако някой ме пита, бих казал, че още е девствен. Необикновената работна напрегнатост сигурно има своите дълбоки причини.

Когато влизам в приемната. Томи както обикновено шепне разгорещено на Нико. В прокуратурата има доста любопитни — към прозорчето на приемната тичаха деловодителки и секретарки да видят как изглежда новият шеф. Като че ли за девет месеца са забравили. Телевизионните екипи бяха следвали Нико дотук и бяха заснели как двамата с Томи седят на твърди дървени столове и чакат срещата с Хорган. Но това е приключило. Репортерите са се разпръснали, а когато влизам, двамата имат едва ли не нещастен вид. Нико дори е без цветето си. Не мога да се стърпя да не подкача Молто.

— Томи Молто! — казвам. — Тук навремето работеше един със същото име, но взехме да мислим, че е умрял. Дано пак се раздвижат нещата, Том.

Тази добронамерено подхвърлена закачка не само не предизвиква смях, но и поражда ужас в погледите им. Надвисналите вежди на Молто се сключват и той се дръпва, когато му подавам ръка. Опитвам се да разсея напрежението, като се обръщам към Дилей. Той поема ръката ми, въпреки че също изслушва поздравленията ми с известна неохота.

— Прав беше, като каза, че ще спечелите — признавам аз.

Нико не се усмихва и дори поглежда настрани. Явно му е доста неловко. Не зная дали кампанията е оставила у Дилей мъничко озлобление, или и той като повечето от нас просто е уплашен до смърт, след като най-сетне е постигнал това, за което е жадувал толкова дълго.

След това посрещане съм сигурен в едно — Нико няма да поиска да ме остави на служба. Дори стигам дотам, че се обаждам в деловодството да ги помоля да ми приберат в кашони някои материали. Късно сутринта набирам номера на Липранзър в полицейското управление. На телефона му, на който, щом него го няма, не отговаря никой, се обажда непознат глас.

— 34–068.

— Дан Липранзър?

— Няма го. Кой го търси, моля?

— Кога го очаквате?

— Кой се обажда?

— Все едно, няма какво да предам — казвам аз, преди да затворя.

Чукам на вратата към съседния кабинет, за да разбера какво смята Мак за всичко това. Излязла е. Питам Юджиния къде е и тя ми съобщава, че Мак е в кабинета на Реймънд за среща с „господин Дела Гуардия“, както го нарича. Била там вече близо час. Стоя до бюрото на Юджиния и се боря със собственото си огорчение. От цялата работа не излезе нищо. Нико вече е „господин Дела Гуардия“. Мак остава на щат, докато стане съдия. Реймънд, тъй или иначе, ще направи пари. Томи Молто заема моето място. А аз ще бъда щастлив, ако другия месец успея да платя вноската за ипотеката.

Още стоя до Юджиния, когато телефонът иззвънява.

— Господин Хорган иска да ви види — казва тя.

Макар че докато крача по коридора, си повтарям, че трябва да запазя хладнокръвие, при вида на Нико, седнал на креслото на главния прокурор, в мен закипява негодувание. Разтрепервам се от гняв, злоба и отвращение. Нико е възприел съвършено собственически маниер. Свалил е сакото си, а изразът на лицето му е сериозен и делови. Познавам го достатъчно добре, за да ми е ясно, че това е маска. Томи Молто седи до него, издърпал стола си леко назад, към стената. Минава ми през ума, че Томи много бързо е овладял изкуството на подлизурството.

Реймънд ми прави знак да седна. Отбелязва, че всъщност Нико ръководи заседанието и затова му е отстъпил креслото си. Самият Реймънд стои прав до канапето. Мак е седнала до прозореца и гледа навън. Тя все още не ме е поздравила и от държането й подразбирам, че никак не й се присъства на тази сцена. Изглежда на нея й е по-трудно, отколкото на мен.

— Тук взехме някои решения — започва Реймънд. Обръща се към Дела Гуардия. Мълчание. При изпълнение на първата си задача като главен прокурор Дилей изведнъж е онемял. — Е, може би аз трябва да поясня в началото — продължава Реймънд. Той е много мрачен. Познавам този насилен израз достатъчно добре, за да схвана, че отвътре му кипи, но се мъчи да запази спокойствие. От атмосферата си личи, че по време на заседанието са хвърчали искри. — Снощи говорих с кмета и му казах, че с оглед предпочитанията на избирателите нямам желание да остана на тази длъжност. Той предложи при това положение да разговарям с Нико, да го попитам дали не иска да встъпи в длъжност по-рано. И тъй като Нико няма нищо против, точно това ще направим. Със съгласието на окръжното бюро в петък се оттеглям.

— В петък ли?! — не мога да се сдържа аз.

— Малко по-скоро, отколкото възнамерявах, но има някои фактори… — Реймънд млъква. В държането му има нещо колебливо. Бори се със себе си. Заема се да подрежда разпилените книжа върху масичката.

Сетне се запътва към етажерката и започва да търси нещо. Изглежда отчаян. Решавам да улесня всички.

— Тогава и моя милост напуска — заявявам. Нико понечва да каже нещо, но аз го прекъсвам. — Ще се чувстваш по-добре, ако започнеш на чисто, Дилей.

— Щях да кажа нещо друго — изправя се той. — Искам да знаеш защо Реймънд напуска толкова скоро. Срещу неговите служители започва разследване. Разполагаме с информация, част от която получихме по време на кампанията, ала не искахме да действаме гадно. Но имаме сведения и смятаме, че проблемът е сериозен.

Стъписан съм от гнева, който Нико излъчва. Чудя се дали няма предвид делото „П“. Може би това е причината Молто да е свързан с въпросното дело.

— Разреши ми да се намеся — казва Реймънд. — Ръсти, мисля, че е най-добре да бъдем откровени. Нико и Том повдигнаха пред мен някои въпроси по делото „Полхимъс“. Не са уверени, че си го водил по най-добрия начин. А ето и аз вече се оттеглям. Тъй че те могат да разгледат този въпрос, както сметнат за добре. Става дума да си дадат професионалната преценка. Но Мак предложи друго нещо. С една дума, споразумяхме се да доведем до твое знание съществуващото положение.

Чакам. Тревогата нахлува миг преди осъзнаването на чутите думи.

— Срещу мен е започнато разследване?! — изсмивам се аз на глас.

Мак най-сетне проговаря от другия край на стаята:

— Никак не е смешно. — В гласа й няма и нотка на закачливост.

— Това — казвам аз — е абсурдно. И какво се предполага, че съм направил?

— Ръсти — казва Реймънд, — сега не е необходимо да обсъждаме подробности. Нико и Том смятат, че е имало някои неща, които е трябвало да извадиш наяве. Това е всичко.

— Не е всичко — внезапно се обажда Молто. Погледът му е пронизващ. — Мисля, че си насочвал делото по грешна следа, че потулваш някои факти, нарочно протакаш нещата вече близо месец. Гледаш да се прикриеш.

— Смятам, че не си в ред — заявявам на Томи Молто.

Мак е придърпала напред стола си.

— Спестете ни всичко това — казва тя. — На този разговор не му е мястото и времето тук и сега.

— По дяволите! — крясвам. — Искам да знам за какво става дума.

— Става дума за това — казва Молто, — че си бил в апартамента на Каролин вечерта, когато е била убита.

Сърцето ми затуптява така силно, че погледът ми заиграва и се размазва. Очаквах някой да ме разпъне на кръст, задето съм имал връзка с жертвата. Но онова, което чух, не ми го побира умът. И аз им го заявявам. Това е безумство! Нелепост!

— Кога се случи? Вторник вечер ли? Тогава Барбара беше в университета, а аз гледах малкия.

— Ръсти — казва Реймънд, — съветвам те да си затвориш проклетата уста.

Молто се е изправил на крака. Приближава ме с дебнещ поглед. Трепери от гняв.

— Имаме резултатите от отпечатъците. Тези, които ти все забравяш да поискаш. Та значи върху чашата са отпечатъците от твоите пръсти. От твоите. На Рожат Сабич. Точно върху чашата на бара. На два метра от мястото, където са я намерили убита. Може би тогава си бил забравил, че на всички служители в окръга им вземат отпечатъци.

Изправям се.

— Това е абсурдно.

— А справката за телефонните й разговори, която не позволи да покаже Липранзър? А справката за твоите разговори? Тази сутрин поръчахме на телефонната компания да ни ги извади. В момента ни я носят насам. Обаждал си й се в продължение на цял месец. Дори същата вечер е отбелязано позвъняване от вас у тях.

— Мисля, че ви слушах достатъчно — казвам аз. — Ако ме извините, ще си тръгна.

Вече съм влязъл в стаичката на Лорета пред кабинета на Реймънд, когато Молто извиква името ми и тръгва след мен. Чувам как Дела Гуардия му изкрещява да се върне.

— Искам да си наясно с едно нещо, Сабич — насочва той показалец към мен. — Аз знам всичко!

— Дума да няма — отговарям.

— Ще ти пратим призовката още първия ден, в който влезем тук. Гледай да си намериш адвокат, и то много добър.

— Заради твоята глупава теория, че съм създавал пречки по делото ли?

Очите на Молто горят.

— Не се преструвай, че не разбираш. Знам истината! Ти си я убил! Ти си убиецът!

Ярост. Кръвта ми бушува. Вените ми сякаш са налети само с черна отрова. Колко старо и познато, колко близко на цялото ми същество изглежда сега всичко това. Доближавам се до Молто. И преди да изляза, прошепвам: „Да, прав си“.