Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

24.

— Здравей — казва Марти Полхимъс.

— Здравей — отговарям аз. Като завих от площадката и мярнах фигурата с дълга коса, помислих, че е Кемп, с когото трябваше да се срещна тук. Вместо това видях момчето, за което месеци наред дори не се бях сещал. Стоим сами в коридора пред апартамента на Каролин и се наблюдаваме. Марти протяга ръка и здраво стиска моята. Не показва видима неприязън и едва ли не се радва, че ме вижда. — Не очаквах да те срещна — казвам накрая, като търся начин да го запитам защо е тук.

Той вади от джоба на ризата си копие от разрешителното на съдията Литъл за оглед на апартамента.

— Получих това — казва Марти.

— О, разбирам — казвам на глас. — Това беше само формалност. — Съдията нареди да уведомим адвоката, упълномощен да управлява имота — бивш прокурор на име Джек Бъкли. Явно Джек е изпратил уведомлението на момчето. — Идеята е да ти се даде възможност да възразиш, ако имаш нещо против да влезем и да разгледаме нещата на Каролин. Нямаше нужда да идваш.

— А, нищо. — Докато говори, момчето се поклаща напред-назад.

Не показва, че има намерение да си отиде.

Опитвам се да поведа разговор и го питам какво прави.

— Когато говорихме миналия път, ти спомена, че може да пропаднеш поради слаб успех и тогава ще се върнеш у дома.

— Така и стана — казва простичко той. — Всъщност прекъснах. Писаха ми двойка по физика. А по английски изкарах три. Бях сигурен, че и там ще ме скъсат. Прибрах се у дома преди месец и половина. Вчера се върнах тук, за да си прибера боклуците.

Извинявам му се — помислил съм, че щом е тук, нещата са се оправили.

— Ами че те се оправиха. Поне що се отнася до мен.

— Баща ти как го прие?

Той вдига рамене.

— Не беше много щастлив. Особено за тройката. Тя го огорчи. Но каза, че годината ми е била тежка, че ще поработя малко и пак ще се върна. — Марти се оглежда разсеяно. — Та както и да е, като получих това нещо, реших да мина да видя за какво става дума.

Психолозите имат едно понятие „неадекватен“. Точно такова е това момче — застанало на приказки пред апартамента, където майка му е била убита, с човека, когото всички смятат за престъпника. За миг се чудя дали въобще знае за какво става дума. Но заглавието на уведомлението е видно: „Народът срещу Сабич“. А и не е могъл да пропусне непрестанните вестникарски съобщения относно предявеното обвинение. Не е отсъствал толкова дълго.

Нямам възможност да го разпитвам повече, защото Кемп пристига. Чувам го как се качва по стълбите. Спори оживено с някого и когато завива по коридора, виждам с кого — с Том Гленденинг, едър полицай, когото никога не съм обичал. Той е голям расист. Непрекъснато се заяжда на етническа или расова основа. А и не се шегува. Та нали самочувствието му се гради на факта, че се е родил бял и че е полицай. С всички останали се отнася така, сякаш са от по-долна ръка. Няма съмнение, че и на мен ще гледа по този начин, и то с голямо удоволствие. Кемп му обяснява, че не може да влезе, докато разглеждаме апартамента, а Гленденинг твърди, че не е разбрал така указанията на Молто. Накрая решаваме да слезе долу и да попита по телефона. Докато го няма, запознавам Кемп с Марти Полхимъс.

— Прави сте — казва Гленденинг, когато се връща. — Оня съдия бил включил подобно условие в разрешителното. — От тона, с който изрича „оня“, е ясно какво мисли за него.

Кемп го поглежда пренебрежително. Добър адвокат е, но у него се чувства влиянието на елитния му университет и рядко се двоуми да покаже някому, че го смята за глупак.

На вратата на Каролин е залепена голяма обява във фосфоресциращо оранжево. На нея е написано, че в апартамента е извършено престъпление, запечатан е по нареждане на Окръжния съд на окръг Киндъл и влизането е забранено. Долният край на обявата е залепен върху прага, така че вратата да не може да се отвори. В ключалките са пъхнати пластмасови запушалки. Гленденинг лесно разрязва обявата, но му е необходимо известно време да освободи ключалките. Когато свършва, изважда ключа на Каролин от джоба си. На него е закачен голям червено-бял етикет, който показва, че той е веществено доказателство. Освен секретната брава има и втора ключалка. Както преди много време казах на Липранзър, Каролин не беше вчерашна.

Пъхнал ключа в секретната брава, Гленденинг се обръща и без да каже дума, пребърква Кемп и мен, а след това и Марти. По този начин предотвратява възможността да подхвърлим нещо в апартамента. Показвам му бележника, който държа в ръка. Поисква да види портфейлите ни. Кемп понечва да възрази, но аз му правя жест да мълчи. Гленденинг повтаря същото с Марти, който вече е извадил портфейла си.

— Господи! — възкликва Марти. — Погледнете всичко това. Какво ли ще правя с него? — Влиза разсеяно пред Кемп и мен. Ние се споглеждаме. И двамата не знаем дали имаме право да не го допускаме или въобще дали има смисъл да повдигаме въпроса. Гленденинг извиква след него:

— Ей ти! Нищо не пипай! Нищо! Само те могат да пипат. Ясно ли е? — Марти май че кима. Прекосява бавно хола и застава пред прозорците, вероятно за да види изгледа.

Въздухът е спарен и тежък, лятната жега съвсем го е изсушила. Нещо може би е започнало да гние, защото се усеща лека миризма. Въпреки че днес температурата вън е умерена, апартаментът, чиито прозорци са запечатани, въобще не се е охладил след горещините през миналата седмица. Може и да има трийсет градуса.

Никога не съм вярвал в духове, но сега съм неспокоен. Усещам странна тръпка, която се движи по гръбначния ми стълб. Апартаментът създава нелепото чувство, че още е обитаван, особено след като всичко е оставено така, както е било намерено. Масата и бледоморавият фотьойл все още са обърнати. Върху светлия дъбов под, непосредствено до кухнята, с тебешир е очертано тялото на Каролин. Но всичко друго сякаш е добило по-ярки очертания, повече плътност. До канапето, върху друга стъклена масичка, лежи инкрустирана кутийка, подарък от мен. Каролин я бе харесала много, когато влязохме заедно в универсалния магазин по време на делото Макгафен. Един от червените дракони върху китайския параван ме изучава с огненото си око. Господи, помислям си аз, как съм затънал.

Кемп ми прави знак. Започваме огледа. Дава ми чифт найлонови ръкавици, които са доста широки. Това не е толкова необходимо, но Стърн настояваше. По-добре да не водим битка по повод отпечатъци, за които Томи Молто току-виж заявил, че отдавна са открити.

За момент спирам пред бара. Той е на стената, която отделя кухнята от хола. От полицейските снимки бях видял, че това, което търся, е тук. Заставам на един метър и преброявам чашите, които са наредени върху кърпа. На чаша от този комплект бяха идентифицирани отпечатъците от пръстите ми. Тук са дванайсет. Преброявам ги два пъти, за да съм сигурен.

Джейми идва до мен и ми шепне:

— Къде, по дяволите, да търсим?

Иска да провери дали някъде няма противозачатъчни средства.

— Там има баня — отговарям му тихо, — където ще видиш шкафчета с лекарства и козметика.

Разбираме се аз да огледам спалнята. Първо отварям гардероба й. Нейната миризма се е пропила навсякъде. Разпознавам дрехите, с които съм я виждал. Всичко това предизвиква у мен леко вълнение, но то се сблъсква с нещо, което се стреми да потисне всичко това. Не знам дали е импулс да действам като професионалист или вътрешно чувство (което в тази къща по-рано май пренебрегвах) за това кое е прието и кое — забранено. Минавам към чекмеджетата й.

Върху тумбестото й нощно шкафче с извити крачка е поставен телефонът. Това е едно от вероятните места, но когато издърпвам чекмеджето, намирам само чорапогащниците й. Бъркам между тях, докато напипвам тънък бележник с телефонни номера, с корици от светлокафява телешка кожа. Полицаите винаги пропускат нещо. Не мога да се въздържа. Проверявам под буквата С. Нищо. След това се сещам за Р. Да. Поне съм влязъл в бележника й. Тук са и домашният, и служебният ми номер. Минута-две го прелиствам. Хорган е тук. Молто не е отбелязан по име, но има един ТМ, който вероятно е той. Сещам се, че би трябвало да потърся докторите й. Те са на буквата Д. Записвам си имената и прибирам листчето в джоба. Отвън чувам шум. Кой знае защо си помислям, че е Гленденинг, който е решил да пренебрегне разпореждането на тъмнокожия съдия и да послухти.

Прелиствам няколко страници, за да не издам какво съм намерил, но когато фигурата минава покрай вратата, виждам, че е Марти, който се разхожда безцелно. Надниква и ми маха с ръка. Отворил съм на страницата с Л. Най-отгоре пише Ларън и има три номера. Помислям си, че са били добра компания в Северния район. Всички са тук. Е, не съвсем всички. Проверявам на И, Д и дори Г. Нико не е успял. Отново пъхвам бележника между чорапогащниците.

Марти се е притаил до вратата на спалнята.

— Странно е, нали?

Наистина е странно. Кимам тъжно. Казва ми, че ще чака вън. Опитвам се да му подскажа, че може да си върви, но той е недосетлив и не разбира от намек.

Намирам Кемп да тършува из хола.

— Тук няма нищо — казва той. — Нито пяна, нито крем. Дори не намирам кутия, в която да си е държала диафрагмата. Пропускам ли нещо? Жените крият ли тези неща?

— Не, доколкото знам. Барбара си я държи в горното чекмедже на тоалетната масичка. Нямам представа другите какво правят.

— Ако химиците твърдят, че са открили контрацептивен крем, а такъв не е иззет от апартамента, кажи ми къде е отишъл? — пита Кемп.

— Сигурно аз съм го взел — отговарям, — когато съм взел диафрагмата. — И с Кемп, и със Стърн добих този навик да разсъждавам в първо лице за това, което Нико ще предположи относно мен. Специално на Джейми тази ирония му допада.

— А защо си го направил?

Замислям се за миг.

— Може би, за да скрия факта, че съм взел диафрагмата.

— Не виждам смисъл. Нали уж е изнасилване? Какво значение има какво е използвала, когато е искала да спи с някого?

— Изглежда разсъдъкът ми е бил замъглен. Ако не беше, нямаше да оставя чашата на бара.

Кемп се усмихва. Играта с бързата размяна на реплики му харесва.

— Днешният оглед ще ни помогне — заключава той. — Няма как да обяснят липсата. Ще се обадя на Бърман — казва, като има предвид частния детектив. — Сам трябва да направи оглед, за да може след това да свидетелства. Ще успее да дойде след около час. Гледай какво ще стане, когато Гленденинг чуе, че трябва да чака. Сигурно ще позеленее от яд.

Четиримата се събираме пред вратата и наблюдаваме как Гленденинг я заключва. Отново ни преглежда подред. Както Кемп бе предрекъл, той отказва да дочака Бърман. Кемп му заявява, че след като разрешителното ни дава достъп до апартамента за целия ден, ще не ще, трябва да чака.

— Не изпълнявам нареждания на адвокат свиркаджия — заявява Гленденинг. Дори когато бяхме в един лагер, това момче не ме е очаровало.

— Тогава да вървим при съдията — казва Джейми. Бързо му намери цаката на тоя. Гленденинг поглежда към тавана, сякаш да покаже, че едва ли някога е чувал по-голяма глупост, но вече няма накъде да мърда. Той и Кемп тръгват с тежка крачка надолу, като си разменят реплики. Оставам с Марти Полхимъс.

— Бива си го тоя, а? — обръщам се към него.

Той съвсем сериозно ме пита:

— Кой от двамата?

— Имах предвид полицая.

— Не е лош човек. Каза, че този… как му беше името… господин Кемп, навремето бил музикант в „Галактикс“.

Когато потвърждавам факта, момчето, както си знаех, подсвирва от възхищение, след което замълчава. Помайва се известно време, но накрая изплюва камъчето.

— Ченгетата ме привикаха.

— Така ли? — Още си мисля за чашите на бара.

— Питаха ме… такова… за вас. За оня път, дето дойдохте да ме видите.

— Това им е работата на ченгетата.

— Аха. Искаха да знаят дали не сте се изпуснали нещо за отношенията ви. Тъй де, с Каролин. Нали вдявате?

Трябва здраво да се стегна, че да не се сгромолясам. Бях забравил. Бях забравил какво съм казал на тоя перко. Ето ти го коза на Нико. Така той ще докаже връзката. Причернява ми от яд и страх.

— На няколко пъти ме попитаха. Казах им… такова де… че сме водили сериозен разговор, прав ли съм?

— Да.

— И че не сте споменали нищо от тоя род.

Поглеждам го.

— Добре ли сторих? — пита той.

Редното е да му напомня да казва истината.

— Много добре — отговарям.

— Мисля, че не сте вие убиецът.

— Благодаря ти.

— Какво ще човъркат в душите на хората?

Усмихвам се. Вдигам ръка, за да го подканя да тръгваме, но внезапно ми просветва една мисъл. Осъзнаването й и ужасът се стоварват отгоре ми като тежък чук. Обзема ме такава паника, че краката ми започват да се люлеят, дори се огъват, и аз посягам към перилата. Глупак такъв, мисля си, кръгъл глупак! Монтиран му е микрофон. Нико и Молто са го подготвили. Затова е тук, затова се появи ни в клин, ни в ръкав. Влиза в апартамента и наблюдава всичко, което вършим, а след това отвън ме подлъгва да потвърдя, че е постъпил добре, като е дал неверни показания. Току-що сам си прочетох присъдата. Свършено е с мен. Усещам, че ще припадна. Отново залитам, но този път назад.

Марти протяга ръка.

— Какво ви е?

Когато го поглеждам, разбирам, че не съм наред. Идеята ми е абсурдна. Та той е само по тясна тениска и шорти. Няма дори колан. Никой не може да скрие микрофон под тези дрехи. Нали видях как Гленденинг го претърси. А и погледът му не може да лъже. Насреща ми стои добродушно, плахо, объркано наркоманче.

Потта е избила през ризата ми. Като изстискан съм, душа не ми е останала.

— Нищо ми няма — отговарям му аз, но той все пак ме подхваща за лакътя, докато слизаме надолу по стълбите. — От тая къща е — казвам. — Действа ми зле.