Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

11.

Като си тръгвам вечерта, виждам, че в кабинета на Реймънд свети. Наближава девет и първата ми мисъл е, че е влязъл някой, който няма работа там. След сблъсъка с Кумагаи преди три дни съм нервен и мнителен и всъщност донякъде се изненадвам, когато виждам Реймънд пред бюрото си, загледан в компютърна разпечатка, на вид необичайно спокоен зад гъстия дим от лулата. На този етап от кампанията такава гледка е рядкост. Реймънд е трудолюбив юрист и често е оставал до късно с купища записки, обвинителни актове или най-малкото с черновите за предстояща реч. Но сега, когато службата му е обявена на търг, повечето от вечерите си прекарва по трибуните. А когато е тук, с него са Ларън и другите ръководители на кампанията и чертаят планове. Положението е доста необичайно, затова го приемам като усамотяване и докато влизам, чуквам леко по дъбовата врата.

— Резултат от гледане на кафе ли? — питам.

— Нещо такова. Но за съжаление много по-точно. — И преминава към ораторския си тон. — Допитването на Трета телевизионна програма и в. „Трибюн“ показва, че претендентът Нико дела Гуардия води пред титуляря Реймънд Хорган, а до края на кампанията остават осем дни.

Отговарям лаконично:

— Глупости!

— Чети и плачи! — Той тика компютърните разпечатки под носа ми. Нищо не разбирам от купищата цифри.

— Най-долу — сочи Реймънд.

— „Н“ неопределени ли означава? — питам аз. — Четирийсет и три на трийсет и девет с осемнайсет процента неопределени. Още имаш големи шансове.

— Аз съм титулярят. В момента, в който избирателите разберат, че Нико има изгледи да спечели, ще се насочат към него. В предварителните избори всяко ново лице грабва вниманието.

Политическата мъдрост на Реймънд обикновено е пророческа, още повече че тя е сбор от прозренията на Майк, Ларън и самия Хорган. Въпреки това се опитвам да звуча оптимистично.

— Имаше две-три лоши седмици. Нико изигра като силен коз убийството на Каролин. Пак ще си възвърнеш позициите. Просто трябва да нападаш. Между другото, какъв е процентът на допустимата грешка?

— За мое щастие или нещастие — четири процента. — След това казва, че Майк Дюк в момента е в телевизионната станция, за да ги убеди, че репортажът им трябва да наблегне на равенството, което допитването отразява. Ларън, който е изпратен със същата мисия във вестника, вече бил постигнал такава договореност с редакторите, но само, при положение че и Трета телевизионна програма е съгласна. — Вестникът не иска да е в противоречие с телевизията при тълкуване на допитването — обяснява Реймънд, като подръпва от лулата си. — Обзалагам се, че така и ще го пуснат. Ще ми подхвърлят кокала. Но какъв е смисълът? Цифрите са си цифри. Целият град ще усети мириса на мърша.

— А твоите цифри какво показват?

— Те за нищо не стават — казва Реймънд. Кампанията му нямаше средства за сносна анкета, а това допитване е извършено от национална организация. Всички — Ларън, Майк и самият Реймънд — бяха с впечатлението, че положението не е чак толкова лошо, но вече няма две мнения. — Вероятно си прав за Каролин — продължава той. — Нейният случай навреди, но основното е цялостната загуба на инерция. — Оставя лулата настрани и ме поглежда право в очите. — Ще загубим, Ръсти. Аз съм първият, от когото го чуващ.

Поглеждам умореното лице на Реймънд Хорган — моя стар идол, моя вожд. Ръцете му са скръстени. Той е спокоен. Дванайсет години и половина, след като заговори за революционизиране на идеите на правоприлагането и цяла година по-късно, отколкото изискват интересите и на двама ни, Реймънд Хорган най-после хвърли пешкира. Оттук нататък друг да му мисли. А вътрешният глас, който нашепва, че тук са замесени принципи и основни въпроси, получи след дванайсет години отговора на един изморен човек. Идеите и принципите тук не са на преден план. И как да са, когато не ти достигат затворите, за да прибереш престъпниците, които залавяш, или съдебните зали, за да ги съдиш; когато съдията, който гледа делото, в повечето случаи е някой некадърник, учил вечерно, понеже брат му вече е заел единственото място в бащината застрахователна агенция, и е получил назначението си след трийсет години предан труд в полицейското управление. В администрацията на Нико дела Гуардия ще действат същите закони, независимо какво говори той по телевизията. Има прекалено много престъпления, а няма разумен начин да се справим с тях, твърде малко прокурори, безкрайно много обаждания за политически услуги, ужасно много нищета и много зло, което ще продължи да действа, независимо от идеалите и принципите на главния прокурор. Нека и той да опита. Спокойствието на Реймънд, който се намира на ръба на пропастта, се предава и на мен.

— Какво пък! — казвам аз.

— Точно така — потвърждава Реймънд, когато най-после спира да се смее. След това отива до заседателната маса в ъгъла на стаята и измъква половинлитровото шише, което винаги стои в горното чекмедже. Налива по малко в две картонени чашки. Приближавам към него.

— Знаеш, че когато започнах работа тук, не пиех — казвам. — Не че имам проблем с алкохола. Не се оплаквам, но преди дванайсет години бях пълен въздържател. Нито бира, нито вино, нито ром с кока-кола. А сега седя тук и обръщам чашка след чашка неразреден скоч. Не си поплювам, а хранопроводът ми се свива и очите ми се насълзяват. — Реймънд сипва по още едно. — Жестоко нещо е времето.

— Навлизаш в средната възраст, Ръсти. Цялото това връщане назад… Едно ще ти кажа за развода — при мен той сложи край на всички тия глупости. Знаеш ли, като напусна тази работа, няма да плача четири месеца над чашата с бира и да си спомням доброто старо време.

— А какво ще правиш? Ще седиш в стъклена клетка на четирийсетия етаж на Ай Би Ем с услужливи секретарки и няколко свръхбогати съдружници, които ще се тревожат да не би трийсет часа седмично да са прекалено много време и пари за удоволствието да поставят името ти на вратата?

— Глупости! — възкликва Реймънд.

— Така си е! — отговарям аз.

През последните няколко години, когато Реймънд изпадне в меланхолично настроение, все ми разправя как за няколко години ще понатрупа пари, а след това ще си уреди съдийско място в Апелативния съд като крачка към Върховния съд на щата.

— Е, може би! — съгласява се той и двамата се смеем. — Ще напуснеш ли?

— Едва ли ще имам друг избор. Дилей ще назначи Томи Молто за първи заместник. Това е ясно като бял ден.

Реймънд свива масивните си рамене:

— При Дела Гуардия никога не се знае.

— И без това ми е време за промяна.

— Искаш ли да ти уредим съдийско назначение, Ръсти?

Това е златният момент за мен — най-после награда за предаността ми. Искам ли да бъда съдия? Все едно да питам има ли автобусът колела. Но здравият разум бързо надделява и аз сръбвам от уискито си.

— Бих помислил по въпроса. Трябва да поумувам дали адвокатската практика не е за предпочитане. Кое ще ми е по-изгодно откъм доходи. Но бих помислил.

— Ще видим как ще потръгнат нещата. Онези ще ми дължат нещо. Ще искат да си тръгна оттук усмихнат. Вярност към партията и тям подобни глупости. Смятам, че ще бъда в състояние да се погрижа за няколко души.

— Благодаря ти.

Реймънд си сипва още едно.

— Как вървят нещата с моето любимо и все още неразгадано дело за убийство?

— Като цяло — зле — отговарям аз. — Научихме още малко за това, което по всяка вероятност се е случило. Разбира се, ако можем да вярваме на патолога. Мак каза ли ти за Молто?

— Да бе, чух. Какви са тия глупости?

— Изглежда, Дубински беше прав — Нико е пуснал Томи да държи под око нашето разследване.

— Да го държи под око — пита Реймънд — или да го саботира?

— Вероятно и от двете по малко. Предполагам, че Молто най-вече събира сведения. Нали разбираш, обажда се на стари приятели в полицията да му предоставят документи по делото. Може и да са забавили някои от лабораторните анализи, но как ще го докажеш? Още не съм сигурен какво точно вършат. Може наистина да смятат, че не ме бива, и да се опитват сами да решат делото. Нали разбираш — да направят големия удар в деня преди изборите.

— Неее… — провлачва Реймънд. — И те така ще се оправдаят. Аз ще ги обвиня, че се месят в следствието, а те ще изкарат Молто, изпълняващ длъжността началник на отдел „Убийства“, който ще обясни, че се е безпокоял да не объркаме конците. Неее… — повтаря Реймънд. — Ще ти кажа защо Нико кара Томи да събира сведения. Това е надзор. Много умно. Следи какво правим и знае със сигурност до каква степен може да използва случая, без да рискува нещо. Всеки път, когато види, че се препъваме, може да врътне потенциометъра с едно деление нагоре.

Споменаваме между другото и Кумагаи. И двамата сме съгласни, че едва ли е подменил резултатите. Просто ги забави. Можем да поискаме заместникът му да ги прегледа отново, но като че ли това вече няма значение. Утре, когато процентите от допитването бъдат обявени, ще загубим верността на полицията. Всеки полицай, който някога се е обръщал към Нико на малко име, ще му дава информация като един вид инвестиция за бъдещето.

— Докъде сме стигнали с резултатите от патологията? — пита Реймънд. — Кой е убиецът?

— Може би приятел, а може би просто някой, с когото се е запознала същата вечер. Вероятно е знаел достатъчно за нея, та да докара нещата да изглеждат по този начин, но може и да е просто съвпадение. — Съсредоточавам поглед върху петното светлина, отразено от уискито в чашата ми. — Мога ли да те попитам нещо?

— Защо не?

Сега е моментът да разбера защо делото „П“ беше в чекмеджето на Реймънд. Явно и той очаква това. Но има още нещо, което винаги съм искал да науча. Това след двете уискита е нападение от засада и аз се наслаждавам на този прекрасен миг, какъвто не съм имал с Реймънд Хорган от времето на последното ни съвместно дело преди години — пореден заговор на „Нощните светии“. Знам, че е непочтено да се възползвам от позицията на следовател, за да проучвам собствените си натрапчиви идеи. Всичко това ми е ясно, но все пак питам:

— Ти спеше ли с Каролин?

Реймънд се смее — звучно и сочно, та чак целият се тресе — уж е изпил повече уиски, отколкото в действителност. Разпознавам отработен номер от бара — начин да шикалкавиш, когато си се понапил, а ти трябва време да помислиш: например някоя мацка иска да дойде с теб у дома, а ти не желаеш; член на кварталния съвет, за чието име не можеш да се сетиш; репортер, който подхвърля шеги, но всъщност се опитва да изкопчи истината. Ако в чашата му имаше лед, щеше да започне да го хруска, само и само да не отговори.

— Слушай, Ръсти. Трябва да ти кажа нещо за начина, но който водиш разпита. Много извърташ. Научи се да биеш право в целта.

Смеем се, но аз мълча. Ако иска да се откачи от куката, нека първо да се погърчи.

— И тъй, покойната и аз бяхме неженени и пълнолетни — казва той накрая, като гледа в чашата си. — Следователно не сме вършили нищо противозаконно, нали?

— Не, освен ако това не ти дава някаква представа за самоличността на убиеца.

— Никаква — казва той. — Връзката ни не беше такава. Кой знае какви тайни криеше тази жена? Честно казано, беше хубаво, но не трая дълго. Оттогава има поне четири месеца.

Много шахматни ходове са възможни при това положение. Но дори ако Каролин го е засегнала, той не се издава. Изглежда лесно са скъсали. По-добре, отколкото мога да кажа за себе си. Отново се взирам в чашата. Делото „П“, някои намеци на сина й — всичко сочеше, че Каролин и Реймънд са имали някакви отношения, но всъщност се бях досетил за тях преди доста време, като просто дебнех издайническите знаци — колко пъти на ден тя притичва до кабинета му, в колко часа излизат двамата… Разбира се, вече познавах навиците й. Бях направил своето пътешествие до чудния свят на Каролин… и се бях завърнал оттам не по собствено желание. Бях наблюдавал с изгаряща носталгия и болезнен копнеж това, което вършеха. Сега се питам защо беше необходимо да се подлагам на мъчението да чуя как подозренията ми се потвърждават.

— Ти знаеше някои от тайните й — казвам. — Запознал си се с момчето.

— Вярно е. Ти говори ли с него?

— Миналата седмица.

— И то издаде тайната на мама?

Отговорих положително. Знам как на мъж като Реймънд му се ще да вярва, че е неразгадаем.

— Нещастно момче — отбелязва Реймънд.

— Знаеш ли, той ми каза, че тя искала да стане главен прокурор.

— Чувал съм го от нея. Казах й, че трябва да си подготви почвата. Трябва да имаш или добро професионално име, или политически връзки. Не можеш да заемеш тази длъжност току-така. — Тонът на Реймънд е равен, но той ми хвърля пронизващ поглед, с който иска да каже: не съм толкова глупав, колкото мислиш — близостта на дърветата не ми пречи да виждам цялата гора. Повече от десет години власт и ласкателство не са притъпили дотам усета му. С удоволствие усещам нов прилив на гордост и уважение към Реймънд. Браво, момче, мисля си аз. Значи така е станала цялата работа. Както твърди Реймънд, преди четири месеца са приключили връзката. Той е обявил кандидатурата си, а Каролин е тръгнала по собствен път. Смятала е като всички други, че Реймънд няма да се състезава и ще предаде жезъла, на когото реши. Може би е щял да бъде убеден това да е жена, та да си отиде с прощален жест в полза на прогреса. Единственото неизвестно е защо влакът на Каролин към славата спря първо на моята гара. Защо е трябвало да се влачи с пътнически влак, когато е можела да хване експреса? Освен ако във всичко е имало по-малко сметка, отколкото изглежда сега.

— Беше костелив орех — казва Хорган. — Добро момиче, но упорито. Много упорито.

— Да — отговарям. — Добра, упорита и мъртва.

Реймънд става.

— Може ли още един въпрос? — питам.

— Сега вече нещо лично, нали? — Ирландският чар и равните зъби на Реймънд ме ослепяват. — Я да опитам да позная: защо беше при мен онова дело ли?

— Почти позна — казвам аз. — Ясно ми е защо не си искал да се подмята насам-натам. Но защо въобще си го дал на нея?

— По дяволите, тя ме помоли. Ако искаш да бъда по-циничен, тогава — тя ме помоли, а аз спях с нея. Предполагам, че беше чула за него от Линда Перес. — Една от чиновничките, дето четат писмата, които получаваме от какви ли не чешити. — Нали я знаеш Каролин. Дай й нещо по така. Предполагам, е смятала, че ще й бъде от полза. За мен то беше несериозно от самото начало. Как му беше името на тоя приятел?

— Ноел ли?

— Да, Ноел. Изиграл го е и е свил парите. Това е моето мнение. Ти как мислиш?

— Не знам.

— Тя го чете, а след това отиде и прерови архива в трийсет и втори район. Там нямало нищо. Това ми каза.

— Трябваше да знам за това дело — казвам аз прибързано като пийнал човек.

Реймънд клати глава. Отпива от уискито.

— Знаеш как стоят нещата, Ръсти. Една глупост води след себе си втора. Тя не искаше да споменавам за делото, понеже ако някой попита защо съм го дал на нея, скоро всички щяха да разберат, че спи с шефа. А в дадения случай шефът нямаше нищо против случая да не се разчуе. Кому щеше да навреди?

— На мен — казвам аз така, както от години се каня да сторя.

Той отново кима.

— Съжалявам, Ръсти. Наистина съжалявам. Едва ли някой съжалява повече от мен. — Той отива до етажерката и поглежда снимката на децата си, пет на брой. След това си облича сакото. Ръцете и раменете му се движат некоординирано, среща затруднение, докато си оправи яката. — Знаеш ли, ако загубя проклетите избори, веднага ще се оттегля. Ще оставя Нико да командва. На него много му се иска. — Замълчава за момент. — Или може би теб. Искаш ли да поемеш работата за известно време?

Благодаря, Реймънд, мисля аз. Много ти благодаря. Може би в крайна сметка Каролин бе избрала правилния подход.

Но нищо не мога да сторя. И аз ставам. Оправям яката на Реймънд. Изгасвам осветлението, заключвам кабинета и го водя по коридора към изхода. Помагам му да вземе такси. Последното, което му казвам, е: „Обувките ти са прекалено големи и ще ми хлопат“. И разбира се, по стар навик наистина мисля това, което казвам.