Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

7.

Отвън на вратата пише „Ателие Б“. Влизам в помещение с размерите на малък гимнастически салон. Светлината тук има цвят на горчица — стените са облицовани с жълти плочки. Всичко ми напомня за основното училище на Нат — ред мивки и гардероби от пода до тавана, които са явно шкафчетата на студентите. Един младеж работи пред триножника си. Аз, разбира се, прекарвах много години из университетския комплекс и ако трябва да правя тъжна равносметка, може би те ще се окажат най-щастливите от живота ми, но се съмнявам, че някога съм влизал в Центъра за изкуства, ако не се брои съседната зала, където Барбара от време на време ме водеше да гледам пиеси. За момент и аз самият се чудя, че съм тук. По-добре да изпратя Липранзър, трезво мисля. И веднага след това питам:

— Марти Полхимъс?

Момчето се извръща от триножника и ме поглежда тревожно.

— От полицията ли сте?

— От прокуратурата.

Подавам ръка и се представям. Марти хвърля четката върху маса с разпилени туби акрилна боя и кръгли бели буркани с гипс. Преди да се ръкува с мен, избърсва ръце в краищата на ризата си. Той учи живопис и това си личи от пръв поглед — пъпчив русоляв младеж с къдрици до раменете, дрехите му са покрити с петна, а под дългите нокти се е насъбрала боя и мръсотия.

— Предупредиха ме, че и друг може да поиска да разговаря с мен — казва Марти.

Той е нервен и изгаря от желание да се хареса. Предлага ми кафе и двамата отиваме при кафеварката до вратата. Напълва две пластмасови чашки и докато рови из джобовете си за дребни пари, ги оставя на земята. Накрая аз пускам в касичката две монети от по двайсет и пет цента.

— Кой каза, че още някой може да иска да се срещне с теб? — питам, докато стоим и духаме кафето си. — Мак ли?

— Реймънд. Господин Хорган. Той ми каза.

— Аха.

Настъпва неловко мълчание, въпреки че Марти прилича на младеж, с когото това често се случва. Обяснявам му, че съм прокурорът, на когото е възложено да разследва убийството на майка му, и че съм получил програмата на часовете му от канцеларията: вторник от тринайсет до шестнайсет часа — свободни занимания в ателието.

— Исках просто да поговорим, в случай че имаш нещо да добавиш.

— Разбира се. Естествено. Както желаете — казва Марти.

Връщаме се бавно към триножника и накрая той сяда на перваза на прозореца. Оттук гледаме железопътните линии отвъд университета, издълбани върху търбуха на града като огромни белези. Момчето е отправило поглед натам и за миг аз също се обръщам в тази посока.

— Не я познавах добре — казва. — Чули сте нашата история, нали? — Докато говори, ме стрелва с поглед и не съм сигурен какъв отговор предпочита — да или не. Когато признавам, че нищо не знам, кима и извръща очи. — Не бях я виждал дълго време — обяснява простичко. — Ако желаете, баща ми може да ви разкаже всичко най-подробно. Обадете му се. Каза, че ще помогне с каквото може.

— Той в Ню Джърси ли живее?

— Да. Ще ви дам телефона.

— Предполагам, че са разведени.

Марти се смее.

— За бога, надявам се. Все пак е женен за майка ми… Искам да кажа, за Мюриъл, но аз й викам „майко“. Женени са вече петнайсет години. — Качва краката си на перваза и се заглежда в струпаните сгради на университетския комплекс. След предложението да се обадя на баща му накратко ми разказва историята. Не му е лесно, сплел е ръце почти като инвалид. Но продължава без подканяне. Историята, която ми разказва със запъване, е нещо съвсем обикновено за нашето съвремие. Баща му, Кенет, бил гимназиален учител по английски език в малък град в Ню Джърси, а Каролин — негова ученичка.

— Татко казваше, че тя била, нали разбирате, много привлекателна. Мисля, че е тръгнал с нея още докато била ученичка. Но са се криели или нещо такова. А това никак не в стила на баща ми. Той е много кротък човек. Убеден съм, че не е имал много приятелки преди нея. Никога не ми е говорил за това, но съм готов да се хвана на бас, че не греша. Мисля, че историята им е била много бурна. Нали разбирате, истински роман. Поне от негова страна. — Тук момчето изглежда объркано. Няма определено мнение за Каролин. Очевидно не я познава достатъчно добре, за да може да каже какви са били чувствата й. — Каролин — казва. — Майка ми. Истинската ми майка — повтаря и се намръщва. — Баща ми я наричаше Кари. Тя имаше много братя и баща. Майка й бе починала рано. Мисля, че ги мразеше до един. Не знам. Те всички се мразеха. Татко казва, че баща й непрекъснато я пребивал от бой. С радост се махнала от тях.

Момчето внезапно скача от перваза и се приближава до картината си — водовъртеж в червено. Примижава срещу нея и посяга към една от тубите. Смята да работи, докато разговаряме.

Разправя ми, че не знае как точно родителите му са се разделили. Когато се родил, Каролин се опитвала да постъпи в колежа и никак не била доволна, че трябвало да се откаже. Баща му споменал само, че в онези дни настъпили драматични събития, които повлекли и Каролин. От думите му подразбрал, че е имала приятел. Очевидно не бе говорил на момчето за това. Обяснил му, че поради редица разочарования престанала да обича града, баща му и живота, който водела.

— Татко казва, че когато се оженили, била съвсем млада, а след това пораснала и искала да бъде нещо друго. Решила, и толкоз. Животът им се объркал и един ден тя просто си отишла. Татко смята, че може би е било за добро. Той е такъв човек. Говори ги и сам си вярва.

Бащата, по думите на сина, се очертава като фигура от Норман Рокуел[1] — мъдър и благороден, с очила и вестник в ръка, който прекарва дълги нощи умислен в хола, учител, който взема учениците си присърце. И аз имам син, ще ми се да споделя с момчето, и ми се иска да вярвам, че един ден той ще изпитва подобни чувства към мен.

— Нямам представа кой я е убил — изведнъж казва Марти Полхимъс. — Предполагам, че затова сте дошли.

И аз се питам за какво ли дойдох. Може би, за да разбера какво беше крила или не бе споделила с мен. Да разруша още веднъж илюзията си за онова, което наивно бях смятал за близост.

— Мислите ли, че е някой, когото е познавала? — пита момчето. — Искам да кажа, имате ли някакви следи, или как там го наричате… улики?

Отговарям, че нямаме. Изтъквам противоречивостта на доказателствата: отворените прозорци, чашата. Спестявам му въжетата и стерилността на семенната течност. Все пак става въпрос за майка му, макар да ми е ясно, че няма нужда от кой знае какъв такт или успокоителни думи. Съмнявам се, че притеснението на Марти има нещо общо с неотдавнашните събития. Дори оставам с впечатлението, че той до голяма степен се има за страничен наблюдател.

— Каролин водеше много дела за изнасилване — казвам аз. — Някои смятат, че може да има връзка.

— А вие не сте ли съгласен с това?

— Убийствата рядко са загадъчни. Половината от нашия град в днешно време е свързан с организираната престъпност. В почти всички останали случаи жертвата и убиецът се познават добре и повечето са в резултат на прекратени любовни отношения — нестабилни бракове, изоставени любовници и други подобни. Обикновено е имало някаква криза в отношенията през последните шест месеца, но като цяло подбудите са съвсем ясни.

— Тя имаше много любовници — отбелязва Марти.

— Така ли?

— Предполагам. Искам да кажа, много пъти отклоняваше предложението ми да се видим. Обаждах се и нали разбирате, ставаше ми ясно, че там има някой. Не знаех какво мисли или чувства. Струва ми се, че обичаше да има своите тайни. — Свива рамене. — Смятах, че ще я опозная. Затова и дойдох тук. Татко се опита да ме разколебае, но аз мислех, че ще е добре за мен. Тъй или иначе, в момента следването не ме интересува особено. Мислех си, че важното е колежът, а къде — няма значение. Сега излиза, че ще ме скъсат по всички предмети.

— Наистина ли?

— Е, не съвсем. Физиката[2] обаче ми е мъгла, не мога да я проумея. Честна дума. Ще ме скъсат, и то с пълно право.

Влиза симпатично момиче с фланелка, рекламираща световното турне на някаква рок група, и го пита дали е видял някой си Харли. Марти отговаря, че не е. Докато тя влиза и излиза, от стереоуредба някъде в дъното на коридора долита музика. Момчето сменя четките и започва да работи. Лицето му почти опира платното. Щрихите му са съвсем ситни.

Продължава да говори за Каролин.

— От години знаех, че тя е тук. Започнах да й пиша, а когато набрах смелост, обадих й се по телефона. Разбира се, не говорех за пръв път с нея. От дъжд на вятър и тя се обаждаше. Обикновено в началото на годината. Може би искаше да се обади за празниците, но преценяваше, че не е много уместно. Тъй или инак, държа се много мило, като й казах, че ще дойда да следвам тук. „Ах, това е чудесно!“ Много учтива — казва и кима. — Вежлива. Хубава дума, нали?

— Да — отговарям аз.

— Виждах я от дъжд на вятър, най-често в неделя. Един-два пъти ме запозна с разни хора, изглежда смяташе, че няма как да не ме представи. Така се запознах и с господин Хорган.

На това място емоционалният прилив набира сила. По всичко личи, че ще е най-добре да го оставя да продължи, независимо от импулсивното ми желание да задам някои въпроси.

— Много беше заета. Гледаше си службата. Искаше след време да се кандидатира за главен прокурор. Знаехте ли това?

Колебанието ми продължава прекалено дълго дори за такъв тромав разговор като нашия. Може би погледът ми изразява смущение, защото момчето ме поглежда много особено. Отговарям, че в прокуратурата е пълно с хора, които виждат по същия начин своето бъдеще. Но това не охлажда желанието му да продължи тази тема.

— Наистина ли я познавахте добре? Работили ли сте заедно?

— Случваше се — отвръщам, но от начина, по който Марти продължава да ме гледа, ми става ясно, че не съм успял да бъда достатъчно уклончив. — Беше започнал да ми разказваш за срещите ви.

Той изчаква малко, но е свикнал да има работа с възрастни и насочва вниманието си към четката, с която разбърква боята в малката пластмасова табличка. Леко свива рамене, преди да почне да говори.

— Не бяха кой знае какво — казва, обръща рошавата си глава с оная негова червеникава коса и ме поглежда право в очите. — Имам предвид, че не говореше за времето, когато съм бил дете. А аз очаквах да чуя точно това. Предполагам, че просто този период от живота й не беше важен за нея. Нали разбирате? Дума не обелваше за ония години.

Кимам и за миг замълчавам, но все още се гледаме в очите. В неговите отново се появява онзи пламък.

— Бях й безразличен. Разбирате ли? Държеше се с мен много мило, но изглежда не я интересувах. Сигурно затова баща ми не е искал да дойда тук. Толкова години се опитваше да я оправдае, че тогава така се случило и тъй нататък. Не искаше да остана с впечатлението, че го е напуснала заради мен. Но той е бил наясно с истината. — Момчето захвърля четката си. — Ако искате да знаете, господин Хорган трябваше да ме моли, за да отида на погребението. Аз нямаше да го направя. Просто не ми се ходеше. А това е собствената ми майка. Ужасно, нали?

— Зависи — отговарям.

Марти сваля платното до краката си и вторачва поглед в него. Изглежда усеща, че го наблюдавам с интерес, и му е приятно. Мисля си, че е млад и толкова мил с това негово чувство за вина.

— Майка ми почина още докато следвах — обадих се. — На следващата седмица се отбих да видя баща си. Никога не бях го правил, но реших, че предвид обстоятелствата… — Махам с ръка. — Както и да е, той си стягаше багажа. Половината покъщнина беше в кашони. Попитах го: „Татко, къде отиваш?“, а той отговори: „В Аризона“. Излезе, че е купил парче земя и каравана. А не беше споменал и дума за това. Ако не бях се появил този ден, сигурен съм, че щеше да напусне града, без да ми каже едно довиждане. Открай време отношенията ни бяха такива. Случва се между родители и деца.

Момчето ме гледа продължително, озадачено от моята искреност, а може би от темата, която обсъждаме.

— Какво може да направи човек в такъв случай?

— Опитваш се да пораснеш — отговарям аз. — По свой собствен начин. Имам син и за мен той е целият свят.

— Как се казва?

— Синът ми ли?

— Да.

— Нат.

— Нат — повтаря синът на Каролин и отново ме поглежда. — Какво беше тя за вас? В края на краищата тук не сте само по работа, нали? Беше ли ви и любовница?

Убеден съм, че е видял брачната ми халка. Докато задава въпроса, сякаш сочи с брадичка към нея. Но аз не мога повече да хитрувам с това спокойно, почтено момче.

— Боя се, че в един момент бяхме интимни, в края на миналата година. Но за малко.

— Ясно — казва момчето и клати глава с истинска погнуса. Надява се да срещне поне един човек, когото не е оплела в мрежите си, но сред нас няма никой, който да се похвали с това. — Щом ме скъсат, се прибирам у дома. — Изявлението му звучи толкова тягостно, че ми става ясно: въпросът е бил току-що решен. Но си премълчавам. Не е нужно да му казвам, че е прав. Усмихвам се топло, с което искам да му покажа колко ми е симпатичен. След това излизам.

Бележки

[1] Норман Рокуел — известен американски илюстратор. — Б.пр.

[2] При американската система на висше образование студентите се профилират на един по-късен етап от следването си — обикновено в трети курс. Дотогава по индивидуална за всеки студент програма могат да се изучават предмети от различни специалности. — Б.пр.