Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

20.

— Доколкото разбирам — казва Барбара, — много си доволен, че е Ларън, нали?

Най-сетне сме се отскубнали от задръстването в центъра и сме излезли на магистралата. Зад волана е тя. През последните седмици установихме, че съм толкова отнесен, та когато карам, представлявам заплаха. Усещам примитивно облекчение от това, че камерите и цялата шумотевица са останали зад гърба ни. Глутницата репортери ни последва от Съдебната палата надолу по улицата, като щракаха с фотоапаратите си, а огромните видеокамери се накланяха към нас подобно очите на звяр. Вървяхме бавно. Преди това Санди ни бе посъветвал да изглеждаме спокойни. С Кемп се разделихме на един ъгъл след две пресечки. Ако всеки ден върви така, каза той, Нико няма да стигне по-далеч от встъпителното изявление. Джейми е веселяк по душа, но сърдечността му някак си хвърля сянка. Няма всеки ден да бъде като днешния. Предстоят по-тежки моменти. Но му стиснах ръката и казах, че е професионалист. Барбара го целуна по бузата.

— Ларън е добър жребий — казвам аз. — Може би най-добрият. Изпитвам раздвоение единствено заради Реймънд. Нито той, нито съдията Литъл биха разговаряли за делото извън съдебната зала. Но присъствието на най-добрия приятел на съдията като свидетел не може да не окаже някакво въздействие в едната или в другата посока, в зависимост от това как са балансирани симпатиите на Реймънд. — Докосвам ръката на Барбара върху волана. — Благодаря ти, че дойде.

— Не си ме притеснил — казва тя. — Наистина. Беше много интересно — добавя след малко, както винаги искрена в любопитството си. — Ако, разбира се, не взимаме предвид обстоятелствата.

Моето дело е „гръм и шемет“, както го наричат адвокатите — с една дума, пресата ще продължи дълго да го чопли и разчопля. В подобни случаи бъдещите членове на журито биват нападнати от репортерите много преди да се явят в съда, за да изпълнят задълженията си. Засега Нико печели битките в печата. Трябва да направя каквото мога, за да създам положителна представа за себе си. Тъй като съм обвинен в прелюбодеяние и убийство, важно е обществеността да повярва, че жена ми не е загубила доверие в мен. Присъствието на Барбара на всяко събитие, което информационните средства ще отразят, е особено важно. Стърн настоя тя да дойде в кантората му, така че лично да й обясни това. Като се имат предвид нейната неприязън към публичните мероприятия и тесногръдите й подозрения към непознати, очаквах, че това ще й се стори тежка задача. Но тя не се възпротиви. Подкрепата й през последните два месеца бе неизменна. Макар все още да ме счита за жертва на собственото ми безразсъдство — в дадения случай, затова че поначало ме е привлякъл общественият живот и безмилостната политика — тя признава, че нещата вече са преминали далеч отвъд стадия, в който си получавам заслуженото. Редовно изразява увереност в моята реабилитация и без дори да съм споменал дума, ми представи банков чек за петдесет хиляди долара за заплащане на основния хонорар и допълнителните възнаграждения, изтеглен от сметка, която баща й остави под изключителен неин контрол. С часове ме слушаше внимателно как изобличавам Нико и Молто или описвам лабиринта на сложните ходове, които Стърн чертае. Вечер, когато се поддавам на блуждаеща апатия, тя идва да ме погали по ръката. Поела е част от страданието ми. Но зная, че макар да се прави на храбра, понякога си поплаква, когато е сама.

Не само стресът от тези изключителни събития, но и коренната промяна в моето ежедневие преобразиха нашите отношения. Посещавам библиотеката, пиша чернови на защитната си реч, безцелно чопля градината. Но повечето време прекарваме двамата сами. През лятото Барбара има по-малко задължения в университета и след като отведох Нат в летния лагер, сутрин закусваме дълго. На обяд отивам в градината да откъсна някакъв зеленчук за салата. В отношенията ни се е възродил любовен копнеж. „Защо не опитаме?“, обади се тя от канапето, в което се бе изтегнала един следобед с някакво книжле и белгийски шоколади. И тъй, да се любим следобед стана част от нашето ежедневие. Когато е застанала на колене, надвесена над мен, Барбара най-лесно стига до оргазъм. Птичките пеят зад прозореца, а дневната светлина се процежда през щорите. Проникнал съм дълбоко в нея, очите й са притворени, но мърдат под клепачите, а лицето й е спокойно, макар и поруменяло от възбуда.

Барбара е изобретателна и гъвкава в леглото; не липсата на чувственост ме тикна към Каролин. Не казвам, че жена ми е страдала от неразположения или е проявявала неохота към любовта. Дори и в най-тежки моменти, дори миналата зима при катаклизма, който последва от идиотските ми признания, не изоставихме секса. Ние сме от революционното поколение, което навремето открито обсъждаше половите отношения. Когато бяхме млади, се грижехме за чувствеността като за вълшебна лампа и дори сега я смятаме за важна. Станали сме експерти във физиогномиката на удоволствията и точките на възбудимост, които трябва да погладим или масажираме. Барбара, типична жена на осемдесетте години, би приела за обидно да живее без тези неща.

Ето че болезнеността, която бе изпълнила нашите отношения в продължение на месеци, изчезна. Но дори сега откривам, че в леглото Барбара е някак тъжна и отчаяна. Между нас все още има дистанция. Тя дреме в кроткия следобед (след шума в центъра, сред който живяхме години, тишината на предградието успокоява и унася), а аз лежа на леглото и си мисля за загадката, която представлява за мен жена ми.

Дори във вихъра на моята страст към Каролин не съм и помислял да напусна Барбара. Ако на моменти женитбата ми с нея е изглеждала необяснима, то това не се отнася до семейния ни живот. И двамата сме много привързани към Нат. Като малък знаех, че други семейства живеят различно от нашето. Разговарят на масата по време на вечеря, ходят заедно на кино и на сладкарница. Виждах деца и родители да тичат, да играят с топка по поляните на парка. Завиждах им. Те имаха общ живот. Когато сам създадох дом и дете, смятам, че постигнах поне една-единствена мечта от детинството си; това е едничката рана от онова време, която, мисля, е заздравяла. Но да се вкопчваме в Натаниъл като наше спасение, е нелепо и измамно. Песимистично и фалшиво. Дори в най-мрачните периоди и двамата гледаме да се съхраним, да не рухнем. Съпругата ми е привлекателна жена. Тя внимателно се взира в огледалото от различни, предварително избрани ъгли, за да е сигурна, че хубостта й не е накърнена; че гърдите й още са стегнати; че талията й, независимо от бременността, е останала момичешка; че правилните черти на мургавото й лице не губят изящността си от натрупване на мастни тъкани или от увисване на гушата. Тя лесно може да намери обожатели, но е решила да не го прави. Като жена няма грешка. А при смъртта на баща си получи сто хиляди долара в специална сметка, така че не нуждата я задържа при мен. За добро или лошо сигурно има истина в думите, които понякога огорчено изрича в разгара на скандалите — че съм единственият, единственият човек, освен Нат, когото някога е обичала.

В кротките периоди като сегашния, предаността й е безгранична. Навремето тя силно желаеше да ми отдаде цялото си внимание. И аз, който й разказвах наблюдения и истории, когато се прибирах, ставах неин посланик за външния свят. Имах ли дела, често се прибирах у дома след единайсет или дори след полунощ, но Барбара ме чакаше, затоплила вечерята, загърната в халата си. Сядахме заедно, а тя като дете от трийсетте години, което е застинало пред радиото, поглъщаше съсредоточено и любопитно онова, което се е случило през деня. Съдовете потракваха, аз говорех с пълна уста, а Барбара се смееше и удивляваше на свидетелите, полицаите и адвокатите, които виждаше само чрез разказите ми.

А за мен? Какво остава за мен? Аз, разбира се, ценя верността и всеотдайността, добрината и вниманието, когато ми се засвидетелстват. Миговете на безкористна любов, отдадени само на мен, са балсам за раненото ми самочувствие. Но би било пресилено и фалшиво да твърдя, че не съществуват моменти, когато я мразя. Аз, обиденият син на един озлобен човек, не мога напълно да овладея своята уязвимост от мрачните й настроения. При нейните пристъпи на убийствена язвителност чувствам как ръцете ми потръпват, готови да я удушат. Като защита срещу тези периоди съм се научил да потъвам в безразличие, което с времето взе да ми става присъщо. И тъй, започнахме една болезнена игра — дърпане на въже, при което и двамата отстъпваме назад, уж за по-сигурна позиция.

Но тези времена сега са отминали и почти забравени. Сега сме пред прага на някакво прозрение. Какво ме държи да не рухна? Може би копнеж? В блажените следобеди на нега, дори когато вратите и прозорците на душата ми са разтворени широко за една дълбока благодарност, почти го улавям. Никога не сме изкарвали дълго без моментни бури — Барбара не е способна на продължително спокойствие. Но пък сме достигали и до най-вдъхновени върхове. С Барбара Бърнстейн аз съм изживял най-прелестните мигове в живота си. Първите ни години бяха безгрижни, енергични, пълни с буйна страст и трудно обяснимо усещане за тайнственост: понякога копнея тези дни да се върнат и като ровя назад в спомените си, вехна и загивам, опипвайки слепешката пътя назад; аз съм като някое несполучливо създание от научната фантастика, недоносче, което се клатушка на ампутирани крайници и се моли на съществата, към които и то някога е принадлежало: „Дайте ми шанс! Върнете времето!“.

Докато следвах право, Барбара вече преподаваше. Живеехме в двустайно апартаментче — овехтяло, занемарено, пълно с буболечки и всякакви паразити. Посред зима от радиаторите капеше вряла вода, а мишките и хлебарките бяха превзели всички шкафове под нивото на мивката. Само защото минаваше за студентско жилище, този дом не бе категоризиран като гето. Хазяите ни бяха гърци, мъж и жена, кой от кой по-болнав. Чувахме кашлицата му през всички сезони. Тя пък страдаше от артрит и слабо сърце. Когато веднъж месечно отивах да плащам наема, изпитвах ужас, тъй като щом се отвореше вратата, ме лъхваше дъх на гнило и някаква гадна миризма като на вкиснато зеле. Но само това можехме да си позволим. Като извадехме от учителската й заплата учебните ми такси, се доближавахме до официалния критерий за бедност.

Често се шегувахме, че сме толкова бедни, та единственото забавление, което можем да си позволим, е любовта. Този хумор се дължеше повече на неудобството ни, че малко прекаляваме. Това бяха чувствени години. С нетърпение очаквах края на седмицата, която се влачеше едва-едва. Тогава си устройвахме пир за двама с бутилка вино, последван от вълшебна протяжна нощ. Започвахме любовната игра още в хола и разсъбличайки се много бавно, се местехме по мокета към спалнята. Това понякога продължаваше повече от час — отпускахме се един върху друг, претъркулвахме се, пак се вкопчвахме; превъзбуден от сласт, галех втвърдените гърди на моята мургава малка красавица, тръпнеща в екстаз. Една такава вечер, малко преди да стигнем до спалнята, видях, че щората ни е вдигната: двамата възрастни съседи от отсрещния апартамент ни наблюдаваха. В невинния израз на лицата им се четеше такова смайване, очите им бяха тъй широко отворени и недоумяващи, че още ги виждам в спомените си като две подплашени животинки — зайци или сърни. Реших, че не са ни наблюдавали дълго, което въобще не облекчаваше срама ми. Двамата с Барбара се бяхме изправили в цял ръст, голи-голенички. Знам, че тя също ги видя, защото, когато се отскубнах от прегръдката й и понечих да пусна щората, ме спря. Дръпна ме за ръката и рече: „Не ги гледай“. После пак прошепна: „Не ги гледай“, а упойващият й дъх пареше лицето ми. „Ей сега ще се махнат“.