Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

2.

В службата витае особено предчувствие за бедствие. Като че ли нищо не е на мястото си. Коридорите са празни, а телефоните звънят в изтощителна последователност. Две секретарки, единствените останали тук, тичат нагоре-надолу и отговарят на обажданията.

Дори и в най-добрите времена прокуратурата на окръг Киндъл е имала потискащ вид. Повечето от прокурорите работят по двама в стаи, чиито размери навяват зловещата атмосфера на Дикенсов роман. Сградата е строена през 1897 г. в зараждащия се тогава стил на административните здания. Монолитна тухлена постройка, украсена с няколко колони в дорийски стил, за да се знае, че е обществена, с напречни греди над вратите и прозорци, които се отварят навътре. Стените са боядисани в болнично зелено с оттенък на плесен. Най-лошото е светлината, която се стеле като жълтеникава течност или по-точно като лепкав шеллак. И ние — двеста изтерзани служители — се трудим тук, като се опитваме да се справим с всяко престъпление, извършено в едномилионния град и в окръга, наброяващ още два милиона души. През лятото е влага като в джунглата и остарелите климатични инсталации боботят над несекващия звън на телефоните. През зимата радиаторите съскат и свистят. Дори по пладне имаш чувството, че е привечер. Това с то прокуратурата в Средния запад.

В моя кабинет, скрит зад вратата като бандит от уестърните, само че седнал, ме чака Липранзър.

— Вече е при червеите, а? — пита той.

Казвам нещо по адрес на нежната му душа и мятам сакото си на един стол.

— Впрочем ти къде беше? Всички по-стари полицаи бяха там.

— Не понасям да ходя по погребения — сухо отвръща Липранзър.

Според мен има нещо многозначително във факта, че полицай, който се занимава с убийства, не понася погребенията, но не успявам да направя връзката веднага и затова отминавам тази мисъл. Служебният живот: в него се сблъсквам с толкова символи на скрития смисъл на нещата, който ми убягва всеки ден; те са като издутини на повърхността, като сенки, витаещи подобно на призраци.

Връщам се към настоящето. На бюрото ми има бележка от Макдугъл, шефа по административните въпроси, и плик, оставен там от Липранзър. Бележката на Мак се състои само от един въпрос: „Къде е Томи Молто?“. Минава ми през ума, че при всичките ни подозрения за политическа интрига не бива да пренебрегваме очевидното — някой трябва да провери болниците и апартамента на Томи. Един прокурор вече е мъртъв. Това е и причината за плика от Липранзър с етикет от полицейската лаборатория — ИЗВЪРШИТЕЛ: НЕИЗВЕСТЕН. ЖЕРТВА: К. ПОЛХИМЪС.

— Знаеш ли, че покойната е оставила наследник? — питам, докато търся ножа за разрязване на пликове.

— Ами! — възкликва Липранзър.

— Още е хлапе. Има-няма двайсет години. Беше на погребението.

— Ами! — повтаря Липранзър, докато оглежда цигарата си. — Аз пък си мислех, че като отиде човек на погребение, поне изненади няма да има.

— Един от двама ни трябва да поговори с него. Следва в университета.

— Дай ми адреса, ще ида да го видя. Морано пак ми рече тази сутрин: „Прави каквото искат хората на Хорган!“. — Морано е шефът на полицията, съюзник на Болкаро. — Чака да види как ще се сгромоляса Реймънд — продължава Липранзър.

— И той, и Нико това чакат. Днес се натъкнах на Дилей. — Разказвам му за срещата. — Много е въодушевен от себе си. Дори му повярвах за миг.

— Ще постигне повече, отколкото си мислят хората. Тогава ще има да си биеш главата, че не се кандидатира.

Правя физиономия в смисъл: „Кой знае?!“. Лип ме разбира и от половин дума.

За събирането по случай петнайсетгодишнината от завършването на университета получих анкета с много лични въпроси, на които ми бе трудно да отговоря: „От кой съвременен американец се възхищавате най-много?“, „Кой е най-ценният предмет, който притежавате?“, „Назовете най-добрия си приятел и го опишете“. След като се двоумих известно време над последния въпрос, накрая вписах името на Липранзър. „Най-добрият ми приятел е полицай. Висок е 173 см, тежи 55 кг, след като се е наял, косата му е близната отпред и стърчи, а в погледа му се спотайва дребнавата злобица, която се чете в очите на всеки млад безделник. Пуши два пакета «Кемъл» на ден. Не знам какво общо имаме, но се възхищавам от него. Много е добър в работата си“.

За пръв път пътищата ни с Лип се кръстосаха преди седем-осем години, когато ме прехвърлиха в отдел „Тежки престъпления“, а той току-що бе започнал работа в „Убийства“. Оттогава сме разследвали заедно десетина дела, но все още в някои отношения го имам за потаен, дори опасен човек. Баща му беше началник на патрул в едно от управленията в Уест Енд и когато умря, Лип напусна колежа, за да заеме мястото, което един вид му се полагаше „по право“, като на първороден син. Сега е в прокуратурата на пряко разпореждане в така наречените „специални части“. На теория работата му е да действа като свръзка с полицията, тоест да координира разследванията на убийства от особен интерес за прокуратурата. Всъщност той е самотен като падаща звезда. Пряко се подчинява на капитан Шмид, който се интересува единствено от това да покаже в края на всяка финансова година, че има шестнайсет ареста за убийство. Лип прекарва по-голямата част от времето си сам, като виси по барове или пред складове и пие с всеки, който е добре осведомен и може да го държи в течение на събитията в света на големите престъпници, с една дума, върти се около мошеници, хомосексуалисти и агенти на федералното разузнаване. Липранзър е „професор“ по подземния свят. Постепенно разбрах, че именно с тежкото бреме на тази информация може да се обясни начумереният поглед на вечно възпалените му очи. Още държа плика в ръце.

— Какво има тук? — питам аз.

— Заключението на патолозите. Третият екземпляр. Снимки на умряла гола жена.

Третият екземпляр е копието за прокурора от входящите доклади на полицаите. С тях вече съм разговарял лично. Затова преминавам направо към заключението на полицейския патолог, д-р Кумагаи, дребен, странен на вид японец, който прилича на герой от пропаганден филм на 40-те години. Прякорът му е Безболезнения и е известен мърляч. Нито един прокурор не го вика за експертиза, без тайничко да стиска палци, че всичко ще бъде наред.

— И каква е сензационната новина? Семенна течност във всички възможни отвори?

— Само в главния. Починала е вследствие фрактура на черепа и последвалия кръвоизлив. От снимките оставаш с впечатлението, че е била удушена, но Безболезнения твърди, че в дробовете й има въздух. Така или иначе, нашият човек трябва да я е ударил с нещо. Безболезнения няма представа с какво, но твърди, че е тежко и много твърдо.

— Предполагам, че апартаментът е претърсен за оръдието на убийството?

— Преобърнахме го целия.

— Да липсва нещо, което бие на очи — свещници, метална подпора за книги?

— Нищо. Пратих три отделни екипа.

— Значи — казвам — нашият човек предварително е знаел, че ще нанася тежки удари.

— Може би. Или просто е отнесъл със себе си онова, което е използвал. Не съм убеден, че е дошъл подготвен. Изглежда, че е удрял, за да я омаломощи, и не се е усетил как я е утрепал. Смятам, а то се вижда и от снимките — от начина, по който са вързани въжетата — че е легнал между краката й и се е опитвал да я задуши с теглото си. Всички възли са хлабави. Май е искал да я чука до смърт в буквалния смисъл.

— Колко мило! — възкликвам аз.

— Да, наистина. Много мил човек. — И двамата мълчим. А после той продължава: — Няма натъртвания по раменете или по ръцете, нищо такова. Това значи, че преди Каролин да бъде вързана, не е имало борба. Има следа от удар отзад, вдясно. Това говори, че я е нападнал в гръб, а после я е вързал. Странното е само, че първо я е убил. Повечето от тия типове обичат жените да знаят какво става с тях.

Свивам рамене. Не съм много убеден в това.

Снимките са първото нещо, което вадя от плика. Те са ясни, цветни. Каролин живееше в един блок на брега на реката — бивш склад, разпределен на апартаменти без вътрешни стени. Беше разделила своя с подвижни паравани и дебели килими. Предпочиташе съвременната мебел, но с елегантни добавки в класически и античен стил. Убита беше в пространството встрани от кухнята, което й служеше за хол. Първата купчина снимки бяха в общ план. Дебелото зеленикаво стъкло на масичката с месингови крачета е съборено. Един от елементите на сглобяемото канапе е преобърнат. Но като цяло съм съгласен с Лип, че следите от борба са по-малко, отколкото в други случаи, особено ако не се брои петното кръв с формата на голям пухкав облак, попило в гладкия килим. Вдигам поглед. Още не съм готов за снимките на трупа.

— Какво друго казва Безболезнения? — питам.

— Стрелял е с халосни патрони.

— С халосни патрони?!

— Аха! Това ще ти хареса. — Липранзър се опитва, доколкото може, да повтори анализа на Кумагаи за намерената сперма. Много малко от нея се е стекло навън, което означава, че след половия контакт Каролин не е прекарала дълго време на крака. От това следва, че изнасилването и смъртта са били почти едновременни. На първи април е напуснала прокуратурата малко след седем часа. Според Кумагаи смъртта е настъпила около девет. — Минали са дванайсет часа, преди да бъде намерен трупът — продължава Лип. — Безболезнения твърди, че след такъв период от време обикновено под микроскопа все още се вижда как някои сперматозоиди се движат нагоре по тръбите или в матката. А на нашичкия всичките са мъртви. Не са проникнали никъде. Според Безболезнения той е стерилен. Казва, че понякога това се дължи на прекарани заушки.

— Значи търсим бездетен престъпник, който е карал заушки?

Липранзър свива рамене.

— Безболезнения щял да вземе проба от спермата и да я изпрати до криминологичната лаборатория. Може би те ще подхвърлят и други идеи.

Изпъшквам при мисълта как Безболезнения ще се впусне в сферата на висшата химия.

— Не можем ли да вземем някой свестен патолог? — питам аз.

— Нали имаш Безболезнения? — отвръща невинно Лип.

Отново изпъшквам и прехвърлям още няколко страници от заключението на Кумагаи.

— Имаме ли данни за собственика на спермата? — питам.

Хората се различават не само по кръвната си група, а и по това дали в отделяните от тях секрети могат да се установят разпознаващи агенти. Лип взема доклада от ръцете ми и казва:

— Да.

— Кръвна група?

— А.

— Аха — казвам, — като моята.

— И аз си го помислих. Но ти имаш дете.

Още веднъж споменавам нещо по адрес на нежната му душа. Не си прави труда да ми отговори. Вместо това пали нова цигара и клати глава.

— Нещо не мога да схвана. Цялата тая история, мамка й, е прекалено странна. Изпускаме нещо.

Така че започваме отново любимата следователска игра — кой и защо. От самото начало Липранзър подозира, че Каролин е била убита от човек, срещу когото е предявила обвинение. Това е най-страшният кошмар на всеки прокурор — дълго спотаяваната мъст на някой джебчия, когото си пратил в затвора.

Скоро след като ме прехвърлиха в отдела за гледане на дела с участието на съдебни заседатели, един „младеж“, както го нарекоха вестниците, на име Панчо Меркадо, имаше възражения срещу заключителното ми слово, в което поставях под въпрос мъжествеността на всеки, който си изкарва прехраната, като размахва пистолет в лицето на седемдесетгодишни старци. Висок близо два метра и тежък над сто кила, Панчо скочи от подсъдимата скамейка и ме подгони с гръм и трясък през цялата Съдебна палата, докато накрая Макдугъл го просна в безсъзнание в столовата на прокуратурата, като го блъсна с инвалидната си количка. Цялата история завърши със съобщение на трета страница на „Трибюн“. Гротескното заглавие гласеше: „Паникьосан прокурор, спасен от инвалид“, или нещо подобно.

Барбара, жена ми, обича да споменава това дело като първото, донесло ми слава.

Каролин работеше с по-откачени типове от Панчо. От няколко години оглавяваше така наречения отдел „Изнасилвания“. Наименованието дава добра представа за какво точно става дума, въпреки че там попадат всякакви форми на полово насилие, включително блудство с деца, както и един случай, който съм запомнил — забавлението, което си устроила една мъжка тройка, позагрубяло, та главният свидетел на обвинението завършил вечерта с електрическа крушка в ануса. Липранзър предполага, че някой от тези, които Каролин е дала под съд за изнасилване, й го е върнал.

Следователно решаваме да прегледаме архива на Каролин, за да видим дали има някой, срещу когото е водила дело в съда или го е разследвала за престъпление, наподобяващо извършеното с нея преди три дни.

Обещавам да прегледам делата в кабинета й. Щатските следствени органи също поддържат компютърни досиета на извършители на сексуални престъпления и Лип ще провери дали може да засече нещо с името на Каролин или номера с въжетата.

— Как върви разследването?

Липранзър ми разказва какво е направено досега. В деня след убийството са разпитали всички съседи, но това вероятно е станало набързо и Лип ще уреди със следователите да обиколят още веднъж всички в квартала.

Този път ще го направят по вечерно време, така че да са се прибрали съседите, които са си били у дома в часа на убийството.

— Една жена твърди, че на стълбището е видяла мъж с шлифер. — Лип поглежда в бележника си. — Госпожа Крапотник. Сторил й се познат, но май не живеел там.

— Нали лаборантите от „Косми и влакна“ минаха първи? — питам аз. — Кога ще получим техните резултати? — Те изпълняват нелепата задача да минат с прахосмукачка трупа и да оберат с пинсети всичко от мястото на престъплението, за да изследват под микроскоп всяко косъмче, което са открили. Често могат да определят какви са били дрехите или косата на извършителя.

— След седмица, най-късно до десет дни — отговаря Лип. — Ще се опитат да открият нещо по въжето. Единственото друго интересно, което ми казаха, е, че са открили влакънца от мокет по голия под. Намерили и няколко косъма, но не колкото би трябвало да се очаква, ако е имало борба.

— А отпечатъци от пръсти?

— Взели са от всички предмети.

— И от тази стъклена маса ли? — Показвам снимката на Лип.

— Да.

— Откриха ли нещо?

— Да.

— Заключение?

— Не е окончателно.

— Чии са отпечатъците?

— На Каролин Полхимъс.

— Чудесно!

— Не е чак толкова зле. — Лип взема снимката от мен и сочи. — Виждаш ли този бар? А чашата? — Висока чаша за коктейли, която стои изправена. — По нея има следи. Три пръста. И то не на жертвата.

— Имаме ли някаква идея чии може да са?

— Не. В отдела за идентификация ми казаха да се обадя след три седмици. Много били закъсали с работата.

Отделът за идентификация към полицията има компютърно досие на всяко лице, на което някога са вземани отпечатъци, класифицирани по така наречените сравнителни точки — линиите и полетата между тях, които имаме на пръстите си. Те са означени със съответни цифрови стойности. Едно време, за да може отделът да проучи съществуващия каталог и да идентифицира неизвестен отпечатък, извършителят трябваше да е оставил отпечатъци и от десетте си пръста. Сега, в компютърния век, издирването може да се извърши от машина. Лазерен механизъм чете отпечатъка и го сравнява с всеки друг, заложен в паметта. Процесът отнема само няколко минути, но поради бюджетни ограничения отделът все още не притежава цялото необходимо оборудване и когато има специални случаи, трябва да иска назаем от щатската полиция.

— Казах им да побързат, а те ми надрънкаха нещо за не знам си какви „файлове“ и зареждането им. Едно обаждане от прокурора би помогнало. Кажи им да ги сравнят с всички известни отпечатъци в окръга. На когото и да са. На всеки мръсник, на когото са били вземани по някакъв повод.

Записвам си в бележника.

— Трябва ни и ОТР — казва Липранзър, като гледа в тефтера си. Въпреки че този факт не е широко известен, телефонната компания пази в компютъра си досиета на всички местни разговори, проведени от повечето централи — така наречените ОТР (описи на телефонните разговори). Започвам да съставям писмо от името на голямото жури[1], с което те да се изискат. — И нека поискат ОТР за всеки номер, който е набрала през последните шест месеца.

— Ще изпищят. Сигурно има двеста номера.

— Тогава нека отбележат само номерата, които е набрала най-малко три пъти. По-нататък ще им представя списък, но ти направи искането отсега, че да не се наложи после да се скъсам да те търся за тая работа.

Разсеяно кимам.

— Ако се върнеш шест месеца назад — казвам, — вероятно ще откриеш и този номер. — Соча телефона на бюрото ми.

Липранзър ме поглежда право в очите и отвръща:

— Знам.

Значи знае. Замислям се за миг, като се опитвам да го преценя. Хората се досещат. Клюкарстват. Пък и Лип би забелязал неща, които всеки друг ще пропусне. Сигурен съм, че не одобрява. Не е женен, но не скитори. Има една полякиня, може би десет години по-стара от него, вдовица с голямо дете, която му готви и спи с него два-три пъти седмично. По телефона я нарича „майко“.

— Знаеш ли, понеже стана дума, Каролин не пропускаше да заключи вратите и прозорците — казвам с възхитително равен глас. — Никога. Може би беше малко лекомислена, но не беше дете. Знаеше опасностите, които крие градът.

Погледът на Липранзър постепенно се съсредоточава, очите му проблясват студено. Осъзнал е както значимостта на това, което му казвам, така и факта, че го правя толкова късно.

— Какво смяташ значи? — пита най-сетне. — Някой се е поразходил из апартамента и е отворил прозорците?

— Може би.

— За да прилича на взлом? Някой, на когото тя лично е отворила?

— Не се ли връзва? Нали каза, че на бара имало чаша. Значи е имала гостенин. Главата си залагам, че убиецът не е бил някой откачен, когото са пуснали условно.

Лип се е вторачил в цигарата си. Поглеждам през вратата и виждам, че Юджиния, секретарката ми, се е върнала. Вече се чуват гласове и в коридора. Служителите се връщат от погребението. Долавям нервен смях на облекчение.

— Но и това не е изключено — казва той най-накрая. — Каролин Полхимъс беше странна дама. — Отново ме поглежда втренчено.

— Искаш да кажеш, че би отворила вратата на някой нехранимайко, когото е изпратила в затвора?

— Мисля, че от Каролин всичко можеше да се очаква. Представи си, че случайно е срещнала един от тези типове в бара. Или някой й се е обадил и е казал: „Хайде да пием по едно!“. Мислиш ли, че е изключено да каже „да“? Не забравяй, че говорим за Каролин.

Виждам накъде бие Лип. Жена прокурор, която разследва перверзни типове, спи с обвиняем и изживява забранени фантазии. Лип съвсем точно е схванал какво представлява тя. Каролин Полхимъс не би имала нищо против някое от онези момчета да си е фантазирало години наред какво ще й направи, като излезе от пандиза. Но неизвестно защо, разговорът поражда у мен мъка, която ме залива на талази.

— Ти никак не я обичаше, нали, Лип?

— Никак. — Споглеждаме се, след което Лип се пресяга, потупва ме по коляното и продължава. — Поне едно знаем със сигурност. Нямаше никакъв вкус по отношение на мъжете.

Това е заключителната му реплика. Пъха пакета „Кемъл“ в джоба на якето си и излиза. Извиквам на Юджиния да не ме свързва с никого. Останал сам, вече мога да разгледам снимките. Отначало вниманието ми е насочено главно към самия мен. Доколко ще се справя с това? Насилвам се да запазя професионално самообладание.

Но усещам как полека-лека го губя. Става също както при мрежата от пукнатини, която плъзва по стъклото след удар. Отначало усещам вълнение — обхваща ме против волята ми, бавно, но осезаемо. На първите снимки дебелото стъкло на масата е прекатурено и притиска рамото й така, като че ли е микроскопски препарат. Но в следващите стъклото е махнато. И ето го невероятно гъвкавото тяло на Каролин в поза, която при цялото страдание, дето вероятно е изпитала, показва подвижната й, спортна фигура. Краката са стройни и грациозни, гърдите — едри и стегнати. Дори в смъртта си тя излъчва чувственост. Но постепенно осъзнавам, че всъщност позата е предизвикана от други преживявания. Защото онова, което виждам, е ужасно. Синини по лицето и врата. Въжето преминава от глезените към коленете, опасва кръста и китките й. След това е опънато около врата. Каролин е извита назад в грозна, мъчителна дъга, а лицето й е мъртвешки бледо; очите й с хипертироиден вид в резултат от опита за удушаване, са огромни и изцъклени, а устата й е застинала в безмълвен вик. Вглеждам се внимателно. В погледа й се чете същото недоумение и диво отчаяние, което така ме плаши всеки път, когато събера смелост да надникна в широкото черно око на умираща риба. И аз отново съм изпълнен с благоговение, страхопочитание и недоумение. А после идва най-лошото — все едно ковчежето със съкровищата е изчистено от полепналата по него пръст и отвътре, невъзпрепятствано от срам или поне от страх, се надига нещо леко като мехур, което постепенно осъзнавам като задоволство. Упреквам се, че съм подъл и мерзък, но това не променя обзелото ме чувство. Каролин Полхимъс — олицетворение на красотата и силата на духа — лежи пред мен с поглед, какъвто никога не съм виждал у живата. Изведнъж всичко ми става ясно. Тя чака моето съчувствие. Нуждае се от помощта ми.

Бележки

[1] В оригинала: grand jury. По англосаксонското право орган, обикновено състоящ се от 12 до 23 заседатели, който разглежда съставения от прокурора обвинителен акт и решава дали обвиняемият да бъде предаден на съд. Различава се от 12-те съдебни заседатели (petit jury — малко жури), които участват пряко в съдебния процес и решават дали подсъдимият е виновен, без да определят конкретно наказание, което е прерогатив на съдията. — Б.пр.