Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Невинен до доказване на противното

Преводач: Чавдар Попов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: (трето)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-097-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5536

История

  1. — Добавяне

18.

— Документите и заключенията са отпред, а показанията на свидетелите отзад — казва Джейми Кемп и поставя тежкия кашон върху полираната маса. Намираме се в малката съвещателна зала в кантората на неговия работодател Алехандро Стърн, който е мой адвокат. Кемп се е изпотил. Изминал е двете пресечки от общинската сграда дотук под палещото юлско слънце. Тъмносинята му връзка е разхлабена, а русата му коса, подстригана по модата от младежките му години, е залепнала за слепоочията. — Ще ида да проверя търсил ли ме е някой по телефона — казва Кемп — и ще се върна, за да прегледаме заедно тия неща. И помни, не се паникьосвай. Не изтървавай постулата, както се казва.

— Какво значи това?

— Ами значи, че като видиш събраните срещу теб доказателства, не бива да се оплиташ като пате в кълчища. — Кемп се усмихва.

Радвам се, че все още ме смята за човек, който отбира от шега.

Четиринайсети юли е — три седмици след като ми предявиха обвинението за убийството на Каролин Полхимъс. Днес по-късно следобед ще трябва да се явя пред председателя на Окръжния съд Едгар Мъмфри за разпоредително заседание за предаване на съд. Преди него, съгласно щатското законодателство, прокуратурата е длъжна да предостави на защитата всички веществени доказателства, които смята да използва, както и списък на свидетелите с копия от техните показания. Кашонът съдържа именно това. Втренчил съм се в познатия етикет: „Народът срещу Рожат К. Сабич“. Отново изпитвам онова чувство, което вече ми е познато — чувството, че това е кошмарен сън. Седя сам в луксозната стая с тъмна ламперия и лавици с правна литература в тъмночервена подвързия и чакам да отмине натрапливият, многократно изпитван ужас.

Пред кашона е оставен друг екземпляр от обвинителния акт. Погледът ми винаги попада върху едни и същи думи — „посегнал със сила и оръжие“. Посегнал vi et armis — юридически термин. Векове наред с тези думи са обвинявани безброй хора за извършени от тях престъпления. Изразът е архаичен, отдавна излязъл от употреба при повечето правни системи, но в законодателството на нашия щат се използва още и докато го чета тук, изпитвам усещането за странно наследство. Попаднал съм в плеядата на големите звезди на престъпния свят — Джон Дилинджър, Синята брада, Джак Изкормвача и милионите по-дребни звездички — налудничавите, измамените, обезчестените, озлобените и много други, които са се поддали на моментно изкушение й в един миг са разбудили тъмните страсти, дремещи във всяко човешко същество.

След двата месеца, през които чрез пресата изтичаше информация, носеха се слухове и клевети и се разпространяваха невероятни клюки, бях сигурен, че ще се успокоя, когато най-сетне се подготви обвинителният акт. Но не излязох прав. Предишния ден Дилей изпрати на Стърк тъй наречения „екземпляр на учтивост“ към обвиняемия. За пръв път прочетох предявените обвинения в шикозния кабинет на Санди, който е на петнайсетина метра оттук, в другия край на коридора. Внезапно сърцето ми и всички други чаркове в мен спряха и ме прониза такава болка, та реших, че нещо в машинката ми се е повредило. Усещах как кръвта се отдръпва от лицето ми и разбирах, че страхът ми излиза наяве. Опитвах се да изглеждам сдържан не защото исках да се покажа смел, а защото изведнъж разбрах, че единственото, което мога да проявя, е именно сдържаност. Санди седеше до мен на канапето и аз направих някакъв паралел с Кафка.

— Ще прозвучи ли ужасно и банално, ако кажа, че не мога да повярвам на това? — попитах. — Че съм изпълнен с недоумение и ярост?

— Разбира се, че няма да можеш — отговори Санди. — Съвсем естествено. Самият аз, който имам трийсетгодишна практика като адвокат по наказателни дела в този град, не мога да повярвам, а вече мислех, че съм видял всичко. Всичко! И не го казвам току-тъй. Ръсти, веднъж имах един клиент, чието име, разбира се, не мога да издам, но той тупна двайсет и пет милиона долара в злато на кюлчета точно там, където си седнал. Слитък върху слитък — купчина, висока над половин метър. С една дума, аз, който съм виждал какво ли не, седя вечер у дома и си мисля: „Боже Господи, какво страхотно и ужасяващо нещо“.

Изречени от Санди, тези думи звучаха трогателно — те побираха истината за света. Мекият му испански акцент придава изтънченост на речта му дори когато говори за ежедневни неща. Достойнството, което той излъчва, е успокояващо. С течение на времето бях открил, че се вкопчвам във всеки мил жест като удавник за сламка.

— Ръсти — рече Санди и побутна листа, който държах в ръка. — Ти не обърна внимание на единственото нещо — започна той, а сетне затърси подходяща дума, — което е насърчително.

— Кое е то?

— Не си уведомен съгласно член пети.

— Аа… — промълвих аз и през тялото ми премина тръпка. В нашия щат, в случай че прокурорът поиска смъртно наказание, трябва да уведоми лицето за това още когато повдига обвинението. При всичките ми догадки относно намеренията на Дилей някакво ревностно вътрешно съпротивление ми бе попречило през тези два месеца дори за миг да допусна такава възможност. Погледът ми изглежда разкри моето смущение и дори срама, че вече така съм се откъснал от професионалното ежедневие. — Не ми е минало през ум — казах отпаднало.

— Разбира се — усмихна се мило Санди, — всички имаме тези навици.

По съвета на Санди отсъствахме от града, когато бе предявено обвинението. Барбара, Нат и аз отидохме на гости при приятели на тъста ми в една вила близо до Скейджън. През нощта се чуваше шуртенето на водопада Краун, а пъстървата кълвеше повече от когато и да било. Но, разбира се, в ума ми се въртеше само онова, което ставаше на шестстотин километра на юг от нас. На другия ден Джордж Ленърд от вестник „Трибюн“, който бе намерил по някакъв начин телефонния номер на вилата, ме потърси за коментар. Отпратих го към Стърн. По-късно, когато се прибирах отвън, чух Барбара да говори по телефона с майка си. Щом остави слушалката, подтикван от някакво непреодолимо любопитство, попитах:

— Навсякъде ли са разтръбили?

— Навсякъде — по телевизията, в двата вестника… На първа страница, със снимки. Бившият ти колега Дилей им е съобщил какви ли не гадости.

Оказа се, че ми е спестила цялата истина. Делото ми се бе появило и по заглавните страници на жълтата преса: ГЛАВЕН ПРОКУРОР ОБВИНЕН В УБИЙСТВО — ЛЮБОВНИК НА ЖЕРТВАТА. В ОКРЪГ КИНДЪЛ СЕКСЪТ, ПОЛИТИКАТА И НАСИЛИЕТО СЕ СМЕСВАТ В ЕДНО.

Не само местната, но и националната преса разнищваше случая дни наред. От любопитство започнах сам да чета. Библиотеката в Ниъринг има чудесна читалня за периодика, пък и нали нямах какво толкова да правя през тези дни. По съвета на Стърн отказах да си подам оставката като прокурор и бях отстранен от длъжност, но си получавах заплатата. В резултат на това се заседявах в библиотеката повече време, отколкото съм предполагал, че мога да издържа на такова място. Седях заедно с възрастните мъже и бездомните старици и се наслаждавах на тишината, докато попивах всеки ред от различните описания на моя разгул. Както винаги вестник „Ню Йорк Таймс“ се придържаше към сухите факти, наричаше ме „господин“ и поместваше най-подробно описание на обстоятелствата, но без коментар. За мое учудване не друг, а националните списания за новини — „Таим“ и „Нюзуик“ — се постараха да направят от случая сензация.

И двете статии бяха придружени с една и съща снимка, направена от един дръвник, когото наблюдавах два дни подред да се крие зад храстите около дома ми. Накрая Стърн ме посъветва да изляза и да го оставя да ме снима, при условие че обещае да се чупи. Така и стана. Подвижните телевизионни станции, които според съседите са прекарали цяла седмица пред нас, докато ние се криехме в Скейджън, засега не са ни обсадили отново.

На практика това няма голямо значение. След като в продължение на дванайсет години съм бил прокурор по някои от най-нашумелите дела в града, вестниците и телевизионните станции разполагаха с достатъчно кадри, за да могат непрекъснато да показват лицето ми. В Ниъринг, появя ли се на улицата, всички втренчват поглед в мен. Сега в държането на познатите ми има някаква въздържаност, едно забавяне с част от секундата, преди да ме поздравят. Утешенията, които ми се предлагат, са малко и са смешни, неуместни; жената от химическото чистене ми казва: „Неприятна работа“, а момчето от бензиностанцията ме пита дали наистина съм този, за когото чете във вестника. Библиотеката ми харесва и поради факта че там не ти се разрешава да говориш.

А как се чувствам аз, така мигновено повален, сринат, станал от образцов гражданин презрян парий? Да кажа, че нямам думи, ще е неточно. Думи имам, но те са толкова много. Нервите ми съвсем са се разклатили. Глождят ме тревога и страх, потапям се в гняв и скептицизъм. Но най-често съм в състояние на вцепенение, на някаква апатия, която ми служи за убежище. Дори когато се размисля за Нат и за това как бъдещето му ще се провали, безпокойството ми е притъпено от усещането, че случилото се засяга само мен. Само аз съм жертвата, което донякъде мога да понеса. Придобил съм повече от фатализма на баща ми, отколкото предполагах. Една част от съществото ми винаги е проявявала недоверие към разума и реда. Животът е просто вид опит. По някакви почти непонятни причини ние се стремим да вървим напред. На моменти съм удивен, че съществувам. Започнал съм да наблюдавам обувките си, докато пресичам улицата, тъй като фактът, че се движа, отивам нанякъде, върша нещо, понякога ми се струва изумителен. Изглежда ми много странно, че при цялото ми нещастие животът продължава.

Почти през всичкото време съм в това състояние — отнесен, блуждаещ. Разбира се, голяма част от времето си прекарвам в чудене защо се случи така. Но откривам, че в даден момент способността ми за преценка изчезва. Размислите ми сякаш водят до тъмна и плашеща крайност, до ръба на един черен водовъртеж от параноя и ярост, от който досега успявам мигновено да се отдръпна. Знам, че на определени нива не мога да понеса много повече, и не го правя. Тогава насочвам мислите си към времето, когато делото ще приключи, към крайния резултат. Искам — с отчаяние, чиито размери не могат да бъдат обхванати от метафора — искам това никога да не се бе случвало. Ако можеше само всичко да бъде така, както преди да позволя животът ми да се взриви от Каролин и последвалите събития. А после пак ме обземат грижи за Нат — какво ще се случи с него? Как да го опазя? Как да му спестя срама? Защо го доведох дотам, че кажи-речи, да е сирак? В известен смисъл това са най-кошмарните ми мигове: терзае ме безсилие, немощ, задавят ме сълзи. А после, един-два пъти през последните седмици, у мен се прокрадва необичайно чувство, по-леко от въздуха, по-успокояващо от морския бриз, една надежда, която неканена нахлува в мен и ме оставя с усещането, че съм се възкачил върху висок крепостен вал и имам смелостта просто да погледна напред.

 

 

Делото срещу мен, както го преценявам от съдържанието на кашона, е праволинейно. Нико е изброил десетина свидетели, като повече от половината имат отношение по веществените доказателства и експертизите, които смята да представи. Липранзър очевидно ще бъде призован, за да каже, че съм му наредил да не иска справка за домашните ми телефонни разговори. Госпожа Крапотник ме е разпознала като човек, когото е срещала в блока на Каролин, макар да не е сигурна, че аз съм непознатият, дето е видяла през онази вечер — вечерта на убийството. В списъка е включена и някаква прислужничка от Ниъринг, чиито донякъде загадъчни показания намекват, че ме е видяла в автобуса от Ниъринг до града една вечер около деня, в който Каролин е била убита. Посочени са още Реймънд Хорган, Томи Молто, секретарката ми Юджиния, Робинсън — психиатърът, при когото ходих няколко пъти, и неколцина експерти, включително Безболезнения Кумагаи.

Независимо от всичко това е дело, основано на косвени доказателства. Никой няма да заяви, че ме е видял да убивам Каролин Полхимъс. Никой няма да потвърди, че е чул самопризнанията ми (ако не се брои Молто, чиято записка претендира да се отнася до последната ми забележка, отправена към него в онази сряда през април, като че ли тя не бе в смисъл „Гледай си работата!“). Същината на делото са веществените доказателства: чашата с отпечатъците от двата ми пръста, разпознати чрез сравнение с тези, които дадох преди дванайсет години, когато станах прокурор; справката от телефонната компания, която показва обаждане от нас до Каролин около час и половина преди убийството; вагиналната натривка, която разкрива наличие в гениталните органи на Каролин на сперматозоиди от моята кръвна група, възпрени в настоятелното си сляпо движение от контрацептивно вещество, чието присъствие предполага доброволен полов акт; и накрая — власинките в малцов цвят от подова настилка „Зорак V“, намерени по дрехите на Каролин и из хола — те съвпадат с пробите, взети от мокета у дома.

Тези две последни доказателства се появиха, след като у нас нахлуха трима щатски полицаи ден-два след срещата в кабинета на Реймънд в онази Черна сряда, както сега я наричаме аз и Барбара. Звънецът иззвъня и насреща се зададе Том Нисленски, който поне вече шест години връчва призовки от прокуратурата. Все още не бях достатъчно съсредоточен и в първия момент ми стана приятно.

Никак не ми се щеше да идвам, каза той. След това ми връчи две призовки от голямото жури — едната да представя кръвна проба, а другата — да се явя за даване на обяснения. Носеше и заповед за обиск, която изрично упълномощаваше полицаите само за това вземат проби от мокета в цялата къща, както и от всяка връхна дреха, която притежавах. Докато тримата мъже в кафяви униформи се разхождаха с найлонови пликове и ножици от стая в стая, Барбара и аз седяхме в хола. Те посветиха един час на гардероба, като режеха тънки ивички плат от подгъва. Нико и Молто бяха достатъчно хитри, за да не включат в заповедта търсене на оръдието на престъплението. Явно, че един професионалист от правораздавателните органи ще знае добре, че трябва да се отърве от него, вместо да го укрива. А ако полицаите вземат да го търсят, прокурорът ще трябва да признае в съда, че не са могли да го намерят.

Това тук „Зорак V“ ли се нарича, тихо попитах Барбара, докато полицаите бяха горе.

Не знам какво е, Ръсти. Както обикновено тя изглежда държеше най-вече на спокойствието си. Бе присвила устни от раздразнение, но нищо повече — сякаш полицаите бяха четиринайсетгодишни хлапаци, които късно вечер пускат бомбички и смущават съня й.

Синтетичен ли е, попитах аз.

Да не мислиш, че можем да си позволим от чиста вълна, отвърна иронично тя.

Обадих се на Стърн, който ме накара да направя списък на всичко, което са взели. На следващия ден отидох в града и доброволно дадох кръвна проба. Но показания не дадох. Стърн и аз имахме сериозен спор за това. Санди повтори общоприетото виждане, че заподозреният не постига нищо с изявления преди съдебния процес, освен да подготви прокуратурата за характера на защитата. С внимателен тон ми напомни колко съм си навредил, като съм избухнал в кабинета на Реймънд.

Но в края на април, преди да ми бъде предявено обвинение (тогава бях убеден, че това никога няма да се случи), моята цел бе да попреча този безумен епизод да навреди на репутацията ми. Ако се позовях на Петата поправка[1] и откажех да дам показания, на което имах право, вестниците вероятно нямаше да отбележат това, но всеки прокурор щеше да разбере, а чрез тях и половината град. Санди надделя, когато резултатите от кръвната проба излязоха и те ме определиха като секретар, произвеждащ антитела тип А, също както лицето, което последно е имало полов контакт с Каролин. Шансът това да е съвпадение беше някъде едно към десет. Тогава разбрах, че и сетната ми възможност за бързо оправдаване се е стопила.

Томи Молто поиска лично да се явя в съда и затова един мрачен следобед през май аз, както мнозина, които бях вземал на мушката си, се изправих сам пред голямото жури — в зала без прозорци, подобна на малък театър — и в отговор на трийсет и шест различни въпроса повторих последователно: „По съвета на моя защитник отказвам да отговоря, за да не се обвиня сам в извършване на престъпление“.

— И така — каза Санди Стърн, — как ти се струва светът от другата страна? — Вглъбен в тайните на кашона, не съм видял кога е влязъл в съвещателната зала. Стои с ръка върху дръжката на вратата — нисък, закръглен, с безупречно елегантен костюм. На лъскавото му бледо теме се мъдрят само няколко зализани назад косъма. Между пръстите му е втъкната пура. Този навик Стърн си позволява само в кантората. На публични места би било неприлично, а Клара, съпругата му, не му разрешава да одимява къщата им.

— Не очаквах, че ще се върнеш толкова скоро — казвам аз.

— Календарът на съдията Магнусън е ужасен, а присъдата, естествено, се прочита най-накрая. — Той говори за друго дело, с което се занимава. Очевидно е висял дълго в съда, но още не си е свършил задълженията. — Ръсти, имаш ли нещо против, ако на разпоредителното заседание с теб се яви Джейми? — Той започва да обяснява подробно, но аз го прекъсвам.

— Няма проблем.

— Много си любезен. Може би след това да отделим няколко минути, за да видим какво ни е изпратил твоят приятел Дела Гуардия. Как го наричахте?

— Дилей.

Учудването на Санди е видно. Не може да разбере на какво се дължи прякорът, а е твърде добре възпитан, за да поиска да му разкрия дори някаква незначителна подробност от живота в прокуратурата, с която толкова често се бори. Сваля си сакото и поръчва кафе. Секретарката го донася заедно с голям кристален пепелник за пурата му.

— И така — казва той. — Разбираме ли аргументите на Дела Гуардия?

— Мисля, че аз ги разбирам.

— Чудесно! Тогава нека да чуя. Обобщение на обвинителната реч на Дела Гуардия за трийсет секунди, ако обичаш.

Когато наех Санди три-четири часа след онази умопобъркваща среща в кабинета на Реймънд, прекарахме заедно трийсет минути. Той ми каза колко ще струва — двайсет и пет хиляди долара вноска, която ще включва такса от сто и петдесет долара на час за времето извън съда и триста долара на час в съда, а остатъкът — само лично заради мен — ще бъде върнат, в случай че няма обвинение. Предупреди ме да не говоря с никого за обвинението и особено да не държа повече възмутени речи пред прокурорите; да избягвам репортери и да не си подавам оставката; каза ми, че всичко това е доста страшничко и му напомня сцени от неговото детство в Латинска Америка; но бил уверен, че при моята безупречна биография въпросът ще се разреши благоприятно. Ала този Санди Стърн, с когото съм работил повече от десет години, срещу когото съм водил половин дузина дела и който, независимо от това дали се отнася за сериозни въпроси или не, винаги е знаел, че може да вярва на моята дума — същият този Санди Стърн досега не ми е задал въпроса дали не съм извършителят на престъплението. От време на време ме разпитваше за подробности. Веднъж съвсем безцеремонно поиска да се осведоми дали съм имал „физически отношения“ с Каролин и аз му отговорих утвърдително, без да мигна. Но Стърн винаги избягваше най-важния въпрос. По това си прилича с всеки друг. Дори Барбара, която чрез разни изявления ми показва, че е убедена в моята невинност, никога не ме е попитала направо каква е истината. Хората ти казват: „Тежко ти“. Или ти остават верни, или, по-често, видимо се дръпват, отвратени. Но никой не набира смелост да зададе единствения въпрос, който го вълнува.

Липсата на прямота у Санди приляга повече на класическия му маниер, на официалността, която го е обвила като брокатена завеса. Но знам, че това преследва и други цели. Може би не пита, защото не е убеден във верността на отговора, който ще получи. В системата на правосъдието се смята за даденост, за аксиома, неоспорима като законите на гравитацията, че обвиняемите рядко казват истината. Полицаи и прокурори, адвокати и съдии, всички знаят, че застаналите на подсъдимата скамейка лъжат. Те лъжат най-тържествено; лъжат с потни длани и шарещи погледи или по-често с детинска наивност и гневно изумление, че някой поставя под съмнение достоверността на думите им. Лъжат, за да спасят себе си или своите приятели. Лъжат за удоволствие, или защото им е станало навик. Лъжат и за важни неща, и за дребни, за това кой е започнал, кой го е измислил, кой го е извършил и кой е съжалявал. Но тъй или иначе, лъжат. Това е кредото на обвиняемия. Лъжи полицаите! Лъжи адвоката си! Лъжи съдебните заседатели! Ако те осъдят, лъжи инспектора по условно осъдените! Лъжи съседа си по легло! Разтръби, че си невинен! Остави у тия мръсни копелета съмнение, недоумение. Все нещо може да се промени.

Така че ако Санди започнеше да вярва безрезервно на всичко, което кажех, трябваше да пренебрегне професионалния си опит. Затова и не пита, което има още един плюс. Ако оборех нововъзникнали доказателства с твърдения, които пряко противоречат на досегашните ми обяснения пред Санди, правната етика може да го принуди да не ме посочва за свидетел, а аз държа да свидетелствам. По-добре да види всичко, с което разполага прокуратурата, да е сигурен, че паметта ми, както казват адвокатите, е напълно „свежа“, преди да пита за моята версия. В системата, където клиентът е склонен да лъже, а адвокатът, който търси неговото доверие, може да не му помогне да направи това, Стърн работи в малките открити пространства, които остават. Той най-вече желае да представи тезата си интелигентно. Не иска да остане заблуден или хипотезите му да бъдат ограничени от необмислени изявления, които се оказват оборими. С наближаването на делото ще трябва да узнае повече подробности. Тогава може да ми зададе онзи въпрос и аз непременно ще му отговоря. Засега обаче Стърн както обикновено действа с най-изкусните и неангажиращи средства за проучване, с които да сондира.

— Теорията на Дела Гуардия звучи приблизително така — казвам аз. — Сабич е обхванат от фикс идеята си за Полхимъс. Обажда й се. Не може да се откъсне току-така от нея. Копнее да я види. Една вечер, понеже знае, че жена му ще излиза и че може да се срещнат незабелязано, той й се обажда, моли я да се срещнат и накрая Полхимъс се съгласява. Ляга с него в името на старото приятелство, но след това нещо се обърква. Може би Сабич я ревнува заради друга връзка. Може би Каролин му заявява, че това е краят. Каквото и да е то, Сабич иска повече, отколкото тя му дава. И в един момент превърта. Удря я с тежък предмет и решава да инсценира изнасилване. Сабич е прокурор. Знае, че по този начин ще бъдат заподозрени десетки. Така че я завързва, отваря прозорците, за да изглежда, че някой е нахълтал неканен, а после — това е най-гадното — изважда противозачатъчната й диафрагма, за да няма доказателства, че доброволно е легнала с някого. Като всички престъпници, разбира се, допуска няколко грешки. Забравя, че го е черпила с питие, когато е пристигнал, и че е оставил чашата на бара. И не се сеща — може би дори не подозира — че химиците ще могат да идентифицират контрацептивното вещество. Но ние знаем, че именно той е извършил престъплението, тъй като е укрил посещението си у Полхимъс през вечерта на убийството — факт, който се потвърждава от веществените доказателства.

Това изложение ми действа странно успокояващо. Безсърдечният и равнодушен анализ на дадено престъпление е станал дотолкова част от моя живот и съзнание, че гласът ми не звучи тревожно и не чувствам дори капка безпокойство. Светът на престъпленията си има свой жаргон, толкова безскрупулен, колкото този на джазмена е благозвучен, и като си служа с него, отново чувствам, че съм между живите, между тези, които гледат на злото като на познато, макар и противно явление, с което трябва да се занимават така, както лекарят изучава болестите под микроскоп. Продължавам.

— Такава е теорията на Нико, нещо подобно. По въпроса за предумишлеността ще трябва да заеме донякъде изчаквателна позиция. Той може да твърди, че Сабич е бил намислил да я очисти от самото начало и че е избрал тази вечер, за да има алиби, ако тя откаже наново да разпалят старите страсти. А може би Сабич е бил на друга вълна: „Няма да живееш, ако не си моя!“. Това ще зависи от нюансите в доказателствата. Вероятно при прочитане на обвинението Нико няма да се обвърже с теза, но горе-долу ще следва такава линия. Как звучи?

Санди оглежда пурата си. Преди няколко седмици ми каза, че пурите му са кубински. Доставял му ги бивш клиент, но той не питал как. Тъмнокафявият лист гори така добре, че могат да се видят жилките на тютюна, който вече е превърнат в пепел.

— Звучи правдоподобно — изрича най-сетне той. — Обясненията за подбудите не са много убедителни. А те обикновено са съществени в процес, основан на косвени доказателства. Нищо не те свързва с оръдието на престъплението. Още повече обвинението е в неизгодно положение и затова че ти всъщност беше политически противник на Дела Гуардия. Няма значение, че не си се смятал за политическо лице. Журито няма да повярва на това, а и за нас не е изгодно да му го казваме. Има и допълнителни данни за неприязън между теб и главния прокурор, доколкото ти лично си го уволнил от поста му. Значението на тези неща обаче може да бъде сведено до минимум, ако самият прокурор не води делото.

— Това няма да стане — казвам аз. — Нико никога не би пропуснал да бъде център на внимание.

Стърн изглежда се усмихва, докато дръпва от пурата си.

— Напълно съм съгласен. Ние и от това ще се възползваме. И тези фактори, които ще породят въпроси в главата на всеки разумен човек, ще придобият голямо значение в дело, основано на улики, при което, както аз и ти знаем, съдебните заседатели не са много склонни да осъждат. Независимо от това, Ръсти, трябва да бъдем достатъчно честни и да си признаем, че като цяло доказателствата са доста пагубни.

Санди не мълчи дълго, но думите, въпреки че и аз вероятно съм казвал същото, като че ли се забиват в сърцето ми. Доказателствата са твърде пагубни!

— Трябва да дълбаем. Трудно е, разбира се, и сигурен съм — болезнено, но, Ръсти, сега е моментът да заставиш прекрасния си ум да заработи по това дело. Трябва да ми покажеш всеки недостатък, всеки пропуск. Трябва отново и отново да разгледаме грижливо отделните доказателства, всеки свидетел. Нека не оставяме тази трудна задача изцяло за утре. Най-добре да започнем веднага, още днес. Колкото повече непълноти открием в уликите, толкова по-добри ще са шансовете ни. Нико ще трябва да обяснява по-надълго и нашироко, а обясненията няма да са леки. Не се страхувай да навлизаш в технически подробности. Всеки пункт, който Нико не може да изясни, увеличава възможностите ти за оправдаване.

Въпреки че съм претръпнал, една дума ми се стоварва като плесница. Възможности, мисля си аз.

Санди повиква и Джейми Кемп да участва в разговора, тъй като непременно ще изкристализират редица факти, във връзка, с които ще бъде необходимо да представим искания. За да намали разходите ми, Стърн се съгласи да участвам лично в проучванията и разследванията, но при условие че действам под негово ръководство. С Кемп делим труда на младшия адвокат и за мен това сътрудничество е по-приятно, отколкото предполагах. Той работи при Стърн вече година. Доколкото знам, преди време Джейми е бил китарист в средно популярен рок състав. Твърдят, че е опитал от всичко — записи, турнета, жени, а когато нещата тръгнали на зле, се отправил към Юридическия факултет на Йейл. Като прокурор съм работил с него два-три пъти, и то мирно и кротко, въпреки че го имахме за надменен франт, за рус красавец, самонадеян поради своята външност и артистични успехи. Харесва ми, макар понякога да не може да прикрива, че всъщност се забавлява с един свят, който според него никога няма да го засегне.

— Първо — каза Стърн, — трябва да подадем заявление за алиби.

Изрича го декларативно, категорично. Официално ще уведомим обвинението за нашето намерение да поддържаме моето твърдение, направено в кабинета на Реймънд, че вечерта, когато Каролин е била убита, съм си бил вкъщи. Това ме лишава от възможността за теоретически най-добрата защита — да призная, че същата вечер съм видял Каролин по някаква си причина. Такава позиция би намалила силата на веществените доказателства и би наблегнала върху липсата на преки доказателства за това, че съм извършил убийството. Седмици наред очаквам някакъв изкусен опит от страна на Стърн да ме разубеди да използвам алибито, но накрая се успокоявам. Независимо от това какво мисли той за казаното от мен, очевидно разбира, че сега би било прекалено трудно да се обърнем на сто и осемдесет градуса. За да го направим, ще трябва да измислим някакво невинно обяснение за моето избухване в Черната сряда — защо е трябвало нагло и уж възмутено да лъжа моя началник, една моя приятелка и двамата прокурори, които ще оглавят новата администрация.

Стърн придърпва кутията към себе си и се заема да преглежда документите. Започва от горната част, от описанията на веществените доказателства.

— Нека да погледнем сърцевината на въпроса — казва той. — Чашата. — Кемп излиза да направи фотокопия от заключението за отпечатъците и после тримата ги четем. Заключението е изготвено в деня преди изборите. Тогава Болкаро вече беше на страната на Нико, следователно същото трябва да важи и за Морано — шефа на полицията. Заключението сигурно му е било дадено веднага и оттам е попаднало право в ръцете на Нико. Така че Дилей вероятно не е лъгал, когато онази сряда в кабинета на Хорган твърдеше, че се е сдобил със сериозни доказателства срещу мен по време на кампанията, но е решил да не ги разгласява. Това вероятно би създало прекалено много бъркотия в последния момент.

Що се отнася до заключението, там с две думи е казано, че са идентифицирани отпечатъците от палеца и средния пръст на дясната ми ръка. Другият отпечатък не е идентифициран. Не е мой, нито пък на Каролин. По всяка вероятност е на някого от появилите се първи на местопрестъплението: може би патрулиращите полицаи, които са се отзовали на обаждането и които изглежда винаги опипват всичко, преди да дойдат хората от следствения отдел за убийства; или домоуправителят, който е намерил тялото, е докоснал чашата; или пък санитарите; а защо не и някой репортер? Независимо от всичко това ще бъде една от трудните подробности, с които Дела Гуардия ще трябва да се справи.

— Бих искал да видя чашата — казвам аз. — Може би ще ми помогне да си изясня някои неща.

Стърн кима към Кемп и му казва да изготви искане за предоставяне на веществено доказателство.

— Освен това — продължавам аз — трябва да ни дадат всички заключения за отпечатъците от пръсти. Те посипаха целия апартамент с прах.

Тази задача Стърн възлага на мен. Подава ми бележник и диктува:

— Искане за предоставяне на всички експертизи: всички приложени заключения, спектрографски анализи, таблици, химически анализи и прочие, и прочие. Ти ги знаеш по-добре.

Отбелязвам си. Стърн пита:

— Случвало се е да пиете с Каролин в апартамента й, нали? Имам предвид, когато си бил там по-рано.

— Разбира се — отговарям аз. — Е, тя не беше първа домакиня, но мисля, че за шест месеца все ще си е измила чашите.

— Да — съгласява се Стърн.

И двамата сме мрачни.

Кемп се сеща за нещо друго.

— Бих искал да получим пълния списък на всичко, открито в апартамента. Всеки предмет. Къде е контрацептивното желе или както се казва онова там, което химиците твърдят, че са открили? Не би ли следвало да се намира в шкафчето й с лекарства? — Поглежда ме за потвърждение, но аз клатя глава.

— Дори не си спомням да сме обсъждали с Каролин проблема за предпазването. Може би съм най-големият егоист на годината, но никога не съм я питал какво използва.

Стърн се замисля, втренчил поглед в пурата си.

— Да бъдем внимателни — казва той. — Това са продуктивни мисли, но ние не желаем да насочим Дела Гуардия към доказателства, които не се е сетил да потърси. Исканията ни, каквито и да са те, не трябва да бият на очи. Всичко открито от обвинението, което е в полза на защитата, трябва да ни бъде предоставено. И най-добре да забравим онова, което може да бъде от полза за тях. — Санди ме поглежда изкосо и сякаш се забавлява. Доставя му удоволствие да бъде искрен с един бивш противник. Може би се сеща за някое конкретно доказателство, което е скрил от мен в миналото. — Най-добре да проведем огледа сами, без да разкриваме намеренията си. — Кима към Кемп. Негов ред е да записва. — Друго искане: списък на всички предмети, иззети от апартамента на покойната, и възможност сами да направим оглед. Още ли е запечатан? — обръща се той към мен.

— Предполагам, че да.

— Освен това — казва Стърн, — тъй като ти спомена за личните навици на Каролин, ми хрумна, че трябва да потърсим сведения от лекарите й. При смърт задължението за запазване на лекарската тайна се обезсилва. Кой знае какво ще открием? Наркотици?

— По-раншни охлузвания от въже — подхвърля Кемп.

Всички се засмиваме и смехът ни прозвучава зловещо.

Санди, който много държи на благоприличието, бърза да ме попита дали не ми е известно името на някой от лекарите на Каролин Полхимъс. Не, но всички държавни служители в окръга са застраховани от „Синия кръст“. Отправената до тях призовка вероятно ще разкрие немалко сведения, включително и имената на лекарите. Стърн е доволен от приноса ми:

Следващата група документи, които разглеждаме, са справките за домашния телефон на Каролин и за моя собствен телефон — два пръста дебела пачка фотокопия на листове, които съдържат безкраен списък от четиринайсетцифрени номера. Подавам на Стърн листовете един по един. От моя телефон са отбелязани три едноминутни обаждания до Каролин на пети, десети и двайсети март. Когато стигам до първи април, дълго време гледам вторачено написаното. Накрая просто поставям пръста си върху номера, който е отбелязан там в деветнайсет часа и трийсет и две минути. Двуминутен разговор.

— На Каролин е — казвам му аз.

— Аха — казва Стърн. — Трябва да има съвсем разумно обяснение за всичко това. — Да наблюдаваш как Стърн работи, е все едно да следиш пушек или да гледаш как сянката се удължава. Дали акцентът му позволява така изкусно да наблегне на думата „трябва“? Знам си задачата.

Той пуши.

— Какво правиш у дома, когато гледаш детето? — пита той.

— Работя. Чета записки, обвинителни актове, дела, справки.

— Налага ли ти се да разговаряш с други прокурори?

— Понякога.

— Разбира се — казва Стърн. — От време на време е необходимо да зададеш кратък въпрос, да насрочиш среща. Без съмнение през всичките месеци, отразени в справката — Стърн почуква върху купчината, — имаш ред подобни обаждания и до други прокурори. — Кимам при всяко внушение.

— Съществуват много възможности — казвам аз. — Мисля, че през този месец Каролин работеше върху сериозно обвинение. Ще прегледам някои неща.

— Добре — съгласява се Стърн. Той поглежда справката за моите обаждания във вечерта на убийството. Устните му са свити, а погледът му — угрижен.

— Не си звънял след деветнайсет и трийсет и две — казва накрая той и посочва листа.

С други думи, няма доказателства, че съм бил, където твърдя — у дома.

— Лошо — казвам аз.

— Лошо — потвърждава накрая Стърн на глас. — Може би тази вечер някой ти се е обадил?

Поклащам глава. Доколкото си спомням, никой. Но вече си знам репликите.

— Ще си помисля — казвам. Отново вземам справката за първи април и я разглеждам.

— Тези неща могат ли да се подправят? — пита Кемп.

Кимам утвърдително.

— Мислих по този въпрос — казвам. — Главният прокурор получава купчина ксерокопия от компютърните разпечатки на телефонната компания. Ако прокурорът или някой друг иска да накисне обвиняемия, може много лесно да скалъпи справката по подходящ начин, без някой да разбере разликата. — Отново кимам към Кемп. — Тия неща могат да бъдат фалшифицирани.

— А трябва ли да преследваме тази възможност? — пита Стърн. Не звучи ли в гласа му лек укор? Разглежда едно копче на ръкава на ризата си, но когато очите ни се срещат за миг, виждам, че неговите са пронизващи като лазери.

— Можем да помислим за това — казвам накрая.

— Ммм… Хм… — мърмори Стърн на себе си. Той е доста навъсен. Посочва към Кемп да си отбележи проблема. — Не смятам, че трябва да проучваме въпроса, преди да приключи представянето на доказателствата от обвинението. Не искам да им даваме възможност да заявят, че сме се мъчили да оспорим верността на справката, но не сме успели. — Той отправя забележката си към Кемп, но за мен е ясно към кого е насочена.

Стърн решително посяга към друга папка. Поглежда златния си швейцарски часовник. Разпоредителното заседание започва след четирийсет и пет минути. Самият Санди трябва да е в съда преди това. Предлага да говорим за свидетелите. Обобщавам прочетеното от мен дотук. Споменавам, че Молто и Дела Гуардия не са представили показанията на двама от посочените свидетели — секретарката ми Юджиния и Реймънд. Санди разсеяно казва на Кемп да изготви още едно искане. Той отново е сложил очилата си за четене с рамки от костенурка и продължава да проучва списъка на свидетелите.

— Секретарката — казва той — не ме безпокои поради причини, които ще обясня. А виж, Хорган ме тревожи, честно казано.

Когато Санди изрича това, се сепвам.

— Дела Гуардия просто е длъжен да посочи определени свидетели, независимо от това, че са му неизгодни — обяснява Санди. — Ръсти, ти знаеш това много по-добре от мен. Детективът Липранзър е добър пример. Той беше съвсем искрен при разпита, проведен от Молто в деня след изборите, и призна, че си го помолил да не иска справка за домашния ти телефонен номер. Това съществено помага на обвинението и Липранзър ще бъде посочен, независимо от многото хубави неща, които може да каже за теб. От друга страна, Хорган не е свидетел, когото смятам, че добрият прокурор би желал да има. Ще бъде известен на всички членове на журито, а авторитетът му е такъв, че би било съвсем рисковано да го посочат, освен ако… — Санди замълчава и отново хваща пурата си.

— Освен ако какво? — питам аз. — Освен ако ще бъде враждебно настроен към защитата? Не вярвам Реймънд Хорган да ме закопае. Не и след дванайсет години. А пък и какво може да каже?

— Това е по-скоро въпрос на тон, а не на съдържание. Предполагам, че ще свидетелства за изявлението ти в кабинета му в деня след изборите. Човек би си помислил, че ако трябваше да избира между неприятелски настроени свидетели, за Нико щеше да е по-изгодно да посочи госпожа Макдугъл. Тя поне не е известна личност. От друга страна, ако излезе, че Хорган — политически противник на Дела Гуардия и твой приятел и началник в продължение на дванайсет години — държи страната на обвинението, това може да бъде изключително вредно. Както и двамата знаем, в съдебната зала делата често зависят от такъв нюанс.

Поглеждам го право в очите.

— Не вярвам!

— Разбирам — казва той. — И може би си прав. Сигурно има нещо, което сме пропуснали и което ще изглежда очевидно, когато разберем насоката на показанията на Хорган. Независимо от това… — Санди се замисля. — Реймънд ще се съгласи ли да се срещне с теб?

— Не виждам защо не.

— Ще му се обадя да разбера. Къде е той сега? — Кемп си спомня името на адвокатската фирма. Заглавието й се състои от около пет-шест имена. Обществото на народите. Представена е почти всяка етническа група — О’Грейди, Стайнберг, Маркони, Слибович, Джексън и Джоунс, или нещо такова. — Трябва да уредим среща между Хорган, теб и мен колкото се може по-скоро.

Странно, но това е първото нещо, изречено от Санди, което ми идва неочаквано, и не мога да се отърся от него. Вярно е, че от онзи ден през април, когато излязох от кабинета му, не съм се чувал с Реймънд, но човекът си има собствени грижи: нова работа, нов кабинет. А още повече той е опитен адвокат по наказателни дела и знае колко предпазливи трябва да бъдат разговорите ни. Поне досега бях възприел мълчанието му като израз на професионализъм. Чудя се дали всичко не е просто зловреден опит на обвинението да ме разстрои. Това би прилягало на Молто.

— Защо му е необходимо да призовава за свидетел Реймънд, след като смята да вика Молто? — питам аз.

— Най-вече — обяснява Стърн — защото по всяка вероятност Молто няма да свидетелства. Дела Гуардия отбеляза няколко пъти, че Томи води делото. А е забранено да бъдеш едновременно и свидетел, и страна по едно и също дело. — Независимо от това Санди напомня на Джейми да подготви искане за отвод на Молто, тъй като той е в списъка на свидетелите. Ако не друго, поне ще се създаде суматоха в прокуратурата, което ще принуди Нико предварително да се откаже да използва моето изявление пред Молто. Също както и аз, Санди счита, че Нико едва ли ще се опита да прибегне до този факт. Като най-добър приятел и първи заместник на Дела Гуардия, на Молто много лесно може да се поиска отвод. Но от друга страна, заявлението може да бъде използвано успешно, докато разпитват мен. Следователно, за да принудим Нико да се откаже, е най-добре да направим искането. Санди продължава нататък.

— Това не го разбирам — отбелязва той, като ни показва заявлението на прислужницата, която твърди, че една вечер около датата на убийството ме е видяла на автобус, пристигащ от града в Ниъринг. — Какво се опитва да постигне Дела Гуардия?

— Имаме само една кола — обяснявам аз. — Сигурен съм, че Молто е проверил по регистрацията. Онази вечер Барбара я взе. Така че по друг начин трябва да съм отишъл до Каролин. Обзалагам се, че са поставили един полицай на автогарата в Ниъринг, който в продължение на цяла седмица е търсил пътник, дето да ме познае по снимката.

— Това е интересно — казва Стърн. — Те явно приемат, че тогава Барбара наистина те е оставила вкъщи сам. Разбирам защо няма да оспорват, че тя е взела колата. Свидетели сме на прекалено много неприятни епизоди с жени около университета, за да може някой да повярва, че тя ще използва обществен транспорт вечерта. Но защо няма да оспорват, че въобще е излязла? Никой прокурор не би искал да твърди, че подсъдимият е отишъл с автобус, за да извърши убийство. Не звучи правдоподобно. Трябва да не са открили нищо в компаниите за таксита и коли под наем. Предполагам, че са прегледали някаква справка, която потвърждава отсъствието на Барбара.

— Вероятно по личния й код за университетския компютър — казвам аз. Двамата с Нат сме ходили да гледаме как майка му работи на компютъра. — От него е видно, че тя е използвала машината, а кодът се въвежда при започване на работа.

— Аа — разбиращо промърморва Стърн.

— И в колко часа е това? — пита Джейми. — Не е късно, нали? Тя ще знае, че си бил вкъщи по време на убийството… или поне, че си бил там, когато е излязла, а?

— Това последното — да. Компютърното й време е от осем. Тя тръгва за университета около седем и трийсет, най-късно осем без двайсет.

— А Нат? — пита Санди. — Той кога си ляга?

— По това време. Обикновено, преди да излезе, Барбара го слага в леглото.

— Нат става ли често, или спи непробудно? — пита Кемп.

— Като в кома — отговарям аз. — Но никога не бих го оставил сам вкъщи.

Стърн изпухтява. Това не е от нещата, които можем да докажем.

— Тъй или иначе — казва той, — тези факти са полезни. Имаме право да получим всички данни, с които те разполагат. Тази справка е доказателство, изгодно за нашата теза. Трябва да направим още едно искане с гневен и възмутен тон. Добра задача за теб, Ръсти. — Той се усмихва любезно.

Записвам си. Казвам на Санди, че искам да говорим само за още един свидетел. Посочвам името на Робинсън.

— Той е психоаналитик — обяснявам аз. — Ходих при него няколко пъти. — Сигурен съм, че зад гадния ход да посочат бившия ми психиатър за възможен свидетел, стои Молто. Томи ме преследва. И аз съм правил това с някои обвиняеми, за да се убедят, че съм проучил основно целия им живот. Миналия месец Молто издейства заповед за проверка на банковата ми сметка в Ниъринг. Президентът на банката, стар приятел на покойния баща на Барбара, вече дори не ме поглежда. А колкото до името на Робинсън, Молто явно го е видял по чековете ми. Учудва ме реакцията на Стърн при моите думи.

— Да, доктор Робинсън — казва Санди. — Обади ми се веднага след предявяването на обвинението. Нарочно пропуснах да ти спомена за това. — Стърн цели да покаже, че е прекалено внимателен. — Видял във вестника, че съм ти адвокат. Просто искаше да зная, че са го открили и че полицията се е опитвала да го разпита. Той не е искал да те тревожи. Както и да е, съобщи ми, че като се е позовал на лекарската тайна, е отказал да свидетелства. Одобрих действията му и споделих, че и ние ще се позовем на нея.

— Както кажеш. Все ми е едно — казвам аз. И наистина ми е все едно. В сравнение с всичко случило се през последните месеци това прилича на дребно вмешателство.

— Твоят защитник ти заповядва да не ти е все едно. Без съмнение Дела Гуардия и Молто се надяват да се откажем от лекарската тайна, като сметнем, че лекарят ще свидетелства за общото ти психическо здраве и за малката вероятност да имаш престъпно поведение.

— Точно така мисля и аз.

— Виждам, че не съм се изразил добре — продължава Стърн. — Вече отбелязах, че доказването на подбудите в това дело е много слабо. Ти доста умело обобщи теорията на Дела Гуардия. Сабич има фикс идея, каза ти. Сабич не иска да я остави. Ръсти, след като си прегледал делото на Дела Гуардия, къде в него има доказателство за предхождащи любовни връзки между обвиняемия и покойната? Няколко телефонни обаждания, които могат да бъдат обяснени със служебна необходимост? Не съществува дневник. Няма бележка, която е придружавала цветята. Няма любовни писма. Смятам, че по тези въпроси ще бъде призована твоята секретарка да добави каквото може, а то предполагам не е много.

— Дори твърде малко — казвам аз. Санди е прав. Не бях забелязал тази празнота. Като прокурор никога не бих я пропуснал. Но когато разполагаш с всички факти, е по-трудно. Все пак потискам радостното усещане на надежда. Не мога да повярвам, че по този съществен пункт Нико ще се окаже слаб. Посочвам телефонните справки — регистрирани са обаждания у дома от апартамента на Каролин в края на октомври миналата година.

— Да? А кой ще каже, че не те е търсила самата Полхимъс? Предния месец сте водили заедно важно дело. Без съмнение са останали въпроси за решаване. Например въпроси за гаранцията или доколкото си спомням, имаше сериозен спор по настойничеството на момчето. Как се казваше то?

— Уендъл Макгафен.

— Да, Уендъл. Това са въпроси, за които първият заместник може да не намери време, докато е на работа през деня.

— А защо съм казал на Липранзър да не иска справка за домашния ми телефон?

— Тук е по-трудно — кима Санди. — Но можем, струва ми се, да приемем, че човек, който се смята за невинен, би изключил себе си като заподозрян, тъй че да не се налага един зает детектив да си губи времето. — Как само построява изразите си: „Но можем, струва ми се, да приемем…“, просто жонглира с тях.

— А госпожа Крапотник? — питам аз, като намеквам за очакваните показания, че ме е видяла около апартамента на Каролин.

— Заедно сте водили дело. Имали сте въпроси за обсъждане. Разбира се, че ако искате да сте извън прокуратурата на окръг Киндъл, където обстановката е доста мрачна, няма да отидете в Ниъринг, където живееш ти. Никой не отрича, че някой път сте били в апартамента й. Отпечатъците ти са на чашата. — Усмивката на Санди крие много. Защитата му започва да се оформя и той е много убедителен. — Не — казва Санди. — Дела Гуардия не може да посочи теб, нито пък по всяка вероятност жена ти. Така че е изправен пред трудности. Разбира се, Ръсти, някои хора вече шушукат за връзката ви. Сигурен съм, че половината прокурори в окръга сега твърдят, че са ви подозирали. Но слуховете не се признават за доказателства. Прокуратурата няма свидетели. Следователно не могат да докажат подбуди. Бих бил по-обнадежден, ако не съществуваше проблемът с твоето свидетелстване. — Големите му черни очи, дълбоки и сериозни, за момент се спират върху моите. Проблемът с моето свидетелстване. Има предвид проблемът с казването на истината. — Но това са въпроси на бъдещето. В края на краищата нашата задача е просто да създадем съмнения. И може би когато Дела Гуардия приключи с делото, журито ще се чуди дали не си жертва на злощастно стечение на обстоятелствата.

— Или дали всичко това не ми е било скроено.

Санди е разумен, здравомислещ човек. В отговор на моето подмятане погледът му отново става мрачен. Явно би предпочел да няма илюзии между клиента и защитника. Поглежда часовника си. Представлението наближава. Хващам го за китката.

— Какво би казал, ако ти съобщя, че Каролин май се е занимавала с дело за подкупване на прокурор? А прокурорът по делото е бил Томи Молто?

Санди мисли дълго и лицето му е напрегнато.

— Моля те да обясниш.

Аз накратко му разказвам за делото „П“. Това е следствена тайна, обяснявам. Досега съм предпочитал да не я споделям с никого.

— И докъде доведоха разследванията ти?

— Доникъде. В деня, в който напуснах, прекъснаха.

— Трябва да намерим начин да продължим. При нормални обстоятелства бих предложил частен детектив. Може би ти имаш друга идея? — Санди изгася пурата си в пепелника. Той мачка угарката внимателно и за момент я поглежда с възхищение. Преди да стане и да си облече сакото, въздъхва. — Да се нападне прокурорът, Ръсти, е тактика, която почти винаги доставя удоволствие на клиента, но рядко убеждава журито. Както споменах и преди, политическото ти противопоставяне срещу Дела Гуардия и фактът, че си го уволнил, са неща, които ще го опетнят, ще намалят доверието в него. Те ще ни помогнат да обясним усърдието на прокурора да те обвини при недостатъчни доказателства. Но преди да се насочим по пътя на атаката, трябва да обсъдим въпроса много внимателно. В нашия щат, както знаеш, рядко се печели дело чрез разкриване задните мотиви на противната страна.

— Разбирам — отговарям аз. — Само исках да знаеш.

— Ясно. И оценявам това.

— Просто — продължавам аз — тъй смятам. Не поради стечение на обстоятелствата се стигна дотук. — И изведнъж, подтикван от внезапен импулс, аз най-после успявам да кажа това, което атрофиралата ми гордост тъй дълго не ми позволяваше. — Санди, невинен съм.

Санди се пресяга и както само той умее, ме потупва по ръката. В погледа му се чете дълбока, ако щете, и заучена тъга. И като срещам съчувствения израз на кафявите му очи, разбирам, че Алехандро Стърн, един от най-добрите адвокати в този град, е чувал тези страстни изявления за невинност прекалено много пъти досега.

Бележки

[1] Петата поправка от Конституцията на САЩ дава право на лице, срещу което се води разследване, да откаже да отговаря на въпроси, които биха могли да го уличат в престъпление. — Б.пр.