Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

30.

Тази вечер казвам на Стърн и Кемп, че съм капнал от умора, и ги напускам рано. А всъщност имам среща, на която искам да отида. След заседанието проведох телефонен разговор с Лайънел Канили, който ми обеща да бъде в кварталната кръчма, наречена „Шестима братя“. Шофьорът на таксито ме поглежда особено. Не че тук няма бели. Има няколко семейства, които стоически издържат съжителството с пуерториканци и чернокожи, но те не носят раирани костюми и дипломатически куфарчета, а къщичките им от дървени плоскости са сгушени между складовете и фабриките, които са задръстили почти цялото пространство между пресечките. От другата страна на улицата има фабрика за колбаси, откъдето лъха на подправки и чесън. Кръчмата прилича на много други в този район — заведение с пластмасови маси, балатум и лампички над огледалата. Над бара е окачена неонова реклама, която хвърля странни сенки със своите мигащи звездички.

Канили не ме изчаква да приближа, а веднага става да ме посрещне и ме повежда към едно по-малко помещение с четири маси, където нямало да ни безпокоят.

— Е, и за какво е всичко това? — Усмихва се, но тонът му не е съвсем дружелюбен. Накарал съм го да седне на една маса с подсъдим, с враг на щата, с човек, обвинен в убийство. Никак не върви да видят старши полицай в моята компания.

— Благодарен съм ти, че дойде, Лайънел.

Той маха с ръка. Иска да говорим по същество. Една жена подава глава през вратата. Отначало отказвам да пия, но след това решавам да си поръчам уиски с лед, каквото Лайънел вече държи в ръка.

— Искам да ти задам няколко въпроса, което трябваше да направя още когато дойдох през април в управлението.

— За какво?

— За това какво се вършеше в Северния район преди осем-девет години.

— В смисъл? — Погледът му е съсредоточен. Не иска да бъде подведен.

— В смисъл… някой вземаше ли пари?

Канили гаврътва чашата си. Размишлява.

— Знаеш, че яко си загазил, нали? — пита той.

— Чета вестници.

Вторачва се в мен.

— Ще те опандизят ли?

Казвам му истината.

— Не ми се вярва. Стърн е магьосник. Поне трима съдебни заседатели вече са склонни да го поканят на вечеря. Личи си от погледите им. Днес добре накълца Хорган.

— В Центъра говорят, че на Нико не му стигат патроните. Разправят, че е избързал, защото Молто го е натиснал, и че ако е имал малко ум в главата, е щял да те вкара в стая с магнетофон да поприказваш пред някого, в когото имаш доверие, вместо да се води по акъла на Мак и да ти признае с какво разполага. — Сега разбирам, че мъглявината в погледа му, която отдавах на алкохола, всъщност се дължи на яд. Лайънел Канили е ядосан. Вече е научил доста за делото и смята, че е направил нещо, което рядко му се случва — грешка в преценката. — А аз лично смятам, че може и да хлътнеш. Когато дойде при нас предния път, не ми каза, че си се мотал при нея и си опипвал чашите й.

— Искаш да ти кажа, че не съм я убил, така ли?

— Точно така.

— Не съм я убил.

Канили се вторачва в мен с неподвижен гневен поглед. Знам, че тонът ми е прекадено вял, за да ми повярва.

— Ти си странно копеле, особняк си — казва той.

Сервитьорката, облечена в блуза с къдрички, над която се вижда цепката между гърдите й, влиза с уискито ми. Поставя нова чаша и пред Лайънел.

— Знаеш ли — започвам, докато отпивам, — така и не разбрах как съм станал особняк. Вярно, че майка ми беше малко откачена, а старият през по-голямата част от войната се е прехранвал с умрели коне и разни такива гадости, което, ей богу, не може да не се е отразило на мозъчната ми кора. Всичко през живота ми беше особняшко. Но докато не ми се случи тая случка, си мислех, че съм голям късметлия. Такъв исках да бъда и смятах, че съм. Мислех си, че съм надминал съседското момче, вярвах, че е така. А то какво се оказва — че наистина съм странно копеле. И макар че нещо в мене се бунтува, трябва да приема тази истина, ако ще и изказана от неудачник като теб. Така че ти благодаря. — Чуквам чашата си в неговата.

Съмнявам се, че думите ми се понравиха на Лайънел. Известно време той ме наблюдава.

— За какво дойде, Ръсти?

— Вече ти казах. За да ми отговориш на един-единствен въпрос.

Канили въздиша.

— Ей, опасен си… Само един въпрос, нали? И каквото се каже, си остава между нас. Между двама ни. Не ме интересуват никакви сълзливи истории за конституционните ти права или тям подобни. Никой не може да ме призове да свидетелствам срещу главния прокурор. Ако това се случи, ще чуеш, че си направил самопризнание тук, пред мен.

— Ясни са ми правилата.

— Краткият отговор на твоя въпрос е, че не съм съвсем сигурен. И да съм чул нещо, не ми влизаше в работата. Може би тук беше малко хлабаво. Нали ме разбираш? Имай предвид, че говорим за времето, преди Фелске да нагази в лайната. — Фелске беше отговорник по гаранциите и беше взел под крилото си някои полицаи, които му доставяха работа. Когато промениха закона за гаранциите така, че вече освобождаваха срещу подпис, без нужда от външни поръчители, Фелске и полицаите му поддържаха доходите си, като при подходящи случаи продаваха полицейска помощ — уговаряха даден свидетел да не се яви или понякога забравяха по нещо, когато самите те свидетелстваха. Ала Фелске един ден направи подобно предложение на човек с микрофонче под ревера. Полицаят на име Граб, който работеше и за ФБР, пипна Фелске и още трима полицаи. Това беше преди пет години. — Тогава тук беше съвсем разхайтено.

— Томи Молто беше ли един от тези, за които си подочул едно друго?

— Нали каза само един въпрос?

— Има подточки.

Канили не се усмихва. Поглежда в чашата си.

— В нашата работа се научаваш никога да не казваш „никога“ — засмива се той. — Ето, виж се ти например. — Отново се смее, но още го е яд на себе си. Върви против здравия си разум. — Но за Молто съм сигурен, че никога не е вземал подкупи. Той нали е от семинарията. Носеше си молитвената броеница в съда. Невъзможно е да е вземал.

— Каролин беше ли замесена в това, което се вършеше там?

Той клати глава. Не произнася „не“, а просто отказва да отговори.

— Виж какво, Ръсти, нищо не ти дължа. Признавам, че се справяше професионално с работата си. Отдавам ти заслуженото. Но ако си оплескал нещо, то си е твоя работа. И ти влизаше с мен в блоковете за бедни посред нощ. И твоите ръце са мръсни. Не ме притискай. На някои дължа едно друго, но не и на теб.

Полицейска вярност. Дори и една дума не иска да каже за покойната. Канили пресушава чашата си и поглежда през вратата.

— Каролин имаше ли нещо общо с Молто? Нали разбираш, нещо лично?

— Господи, какво си се хванал с този Молто? И той е особняк като всички ни.

— Да кажем, че е най-добрата ми алтернатива.

— А това пък какво означава?

Отпъждам въпроса с ръка.

— Да ти кажа, не си го представям дори да се доближи до Полхимъс. Нали го знаеш? Бяха приятели, и толкоз. Другарчета. Понякога тя му помагаше да позамаже някои неща. — Канили отпива още веднъж. — Не, не се чукаше с него.

— Ас кого?

— Стига толкоз. Вече ти казах достатъчно.

— Лайънел! — Не искам да го моля, а той не ще да ме погледне. — Ей богу, не те питам заради едната клюка. Става въпрос за живота ми, дявол да го вземе.

— С негъра.

— Какво?

— Спеше с негъра.

Отначало не разбирам, но изведнъж ми просветва.

— С Ларън ли?

— Бил си в Северния район. Спомняш си как беше. Все едно работехме в една стая. Три врати и всичките водеха в една канцелария, където Ник Костело записваше полицаите, дето идваха да свидетелстват — бюрото му беше там. Към кабинета на съдията също имаше врата. На обяд, когато излизаше от залата, тя се намъкваше след него. Дори не го криеха. По дяволите! Миналия път, когато дойде, ти намекнах. Не си ли спомняш? Казах ти — чрез леглото се издигаше тя. Не можех да разбера защо Хорган я е назначил. Но той я вкара — твоят стар приятел съдията, мамка му мръсна. Той и Хорган са дупе и гащи.

— Преди години са били партньори в адвокатска фирма — обяснявам му аз.

— Връзва се — клати глава от възмущение Лайънел.

— И няма ли да ми кажеш дали Каролин беше вътре в играта?

Той вдига пръст.

— Отивам си — отсича и млъква за малко. — Понякога, както ти казах, тя заглаждаше нещата. Молто и съдията не се разбираха много-много. Може би си чул някои истории.

— Доста.

— Но да ти кажа, тогава тя беше приятелка с всички. Инспекторката де. Понякога убеждаваше съдията да не се заяжда. Друг път караше Молто да отстъпи. Беше нещо като рефер. А пък може и да си прав. Може би Молто беше хлътнал по нея и затова всеки път, когато се изправяше пред съдията, пикаеше кръв. Кой знае? Ходи ги разбери хората — казва той.

Виждам, че това е всичко, което мога да измъкна от него. А последното беше малка проява на благотворителност. Вземам куфарчето и оставям пари за питиетата.

— Ти си готино копеле, Канили!

— Абе аз съм един глупак. Утре половината управление ще приказва за това. И какво да им кажа, че сме говорили?

— Хич не ми пука! Каквото щеш. Кажи им истината. Молто вече знае какво търся. Може би затова съм попаднал в тая каша.

— Нима?

— Не знам — казвам аз. — Но не му е чиста работата.