Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

38.

Един ден през октомври работя на двора и усещам странно вълнение. Поправям оградата — махам стълбовете и забивам нови в цимента, като заковавам върху тях широки дъски. За миг се заглеждам в инструмента, с който работя. Той е от тези, които нямат определено име. Наследство е от тъста ми. След смъртта му майката на Барбара ми донесе всичките му инструменти за двора и дома. Този представлява парче черно желязо, кръстоска между тесла и лост. Може да се използва за всичко. През нощта на първи април е бил използван при убийството на Каролин Полхимъс.

Веднага след процеса забелязах, че на един от острите краища още има засъхнала кръв и полепнал рус косъм. Наблюдавах инструмента дълго време, след което го занесох в мазето и го измих в легена за пране. В това време Барбара слезе долу. Когато ме видя, замръзна на стълбите, но аз се опитах да изглеждам весел. Посегнах към крана на топлата вода и започнах да си свиркам.

Оттогава съм го използвал десетина пъти. Не искам да съществуват фетиши или табута по отношение на него. След като помислям за миг, решавам, че не инструментът ми пее като призрак. Вместо това, докато оглеждам тревата, розите и бодлите им, зеленчуковата градинка, която двамата с Барбара засадихме през пролетта, чувствам нещо в тази къща, на тази земя, което е непоправимо износено и вехто. Накрая съм готов за някои обмислени промени. Намирам Барбара в столовата, където оценява писмени работи. Те са разхвърляни по масата като списанията и картончетата на майка ми от периода, когато участваше в радиопредаванията. Сядам от другата страна на масата.

— Трябва да помислим да се върнем в града — казвам й аз.

Очаквам, разбира се, тази отстъпка да предизвика у Барбара радостта от победата. Агитира ме за преместване от доста години. Вместо това тя оставя писалката си и се хваща за челото. Казва: „Ох, Господи!“.

Аз чакам. Знам, че ще се случи нещо ужасно. Не се страхувам.

— Не исках още да говорим за това, Ръсти.

— За кое?

— За бъдещето — казва тя и добавя. — Мислех, че няма да е честно спрямо теб. Толкова скоро.

— Права си — съгласявам се. — Започваш да проявяваш добър вкус. Защо не ми кажеш какво ти тежи?

— Ръсти, не бъди такъв.

— Такъв съм. Бих искал да чуя.

Тя скръства ръце.

— От януари съм назначена в университета Уейн.

Университетът Уейн не е в окръг Киндъл. Доколкото си спомням, намира се доста далеч, в един град, наречен Детройт, който съм посещавал веднъж.

— В Детройт, така ли?

— Да — потвърждава тя.

— Напускаш ме?

— Не бих се изразила така. Започвам работа, Ръсти. Не искам да се отнеса с теб по този начин. Но чувствам, че трябва. Имах назначение още от септември. Щях да ти кажа през април, но след това започна цялата тази лудост… — Тя поклаща глава със затворени очи. — Както и да е, бяха достатъчно добри да ме изчакат. Пет-шест пъти си променям решението. Но вече съм сигурна, че така е най-добре.

— А Нат къде ще живее?

— С мен, разбира се — отговаря тя и погледът й изведнъж става свиреп и хищен.

Иска да каже, че по този въпрос не трябва да храня никакви илюзии, тя няма да отстъпи. Хрумва ми като по рефлекс, че вероятно мога да започна дело и да се опитам да предотвратя това. Но като че ли засега ми стигат съдилищата. Странно, но мисълта предизвиква усмивка, печална и бегла, която кара Барбара да ме погледне със смътна надежда.

— Какво искаш да кажеш с това, че не ме напускаш, а просто започваш работа? — питам. — Аз поканен ли съм в Детройт?

— Би ли дошъл?

— Може би. Сега моментът не е лош да започнем отново. Тук ме измъчват едно-две неприятни неща.

Барбара незабавно се опитва да ме поправи. Премислила е всичко — може би, за да успокои съвестта си, може би защото в главата й винаги се въртят математически формули.

— Ти си герой — казва тя. — Писаха за теб в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. Всеки ден очаквам да ми съобщиш, че ще се кандидатираш за изборна длъжност.

Засмивам се на глас, но думите й са тъжни. Повече от всичко друго, изречено от нея, те доказват колко сме се отдалечили. Връзката между нас е прекъсната. Не съм й говорил достатъчно, за да разбере пълното ми отвращение от това, което се върши в името на политиката.

— Ще имаш ли нещо против и аз да се преместя някъде наблизо, за да мога да виждам сина си? При положение, разбира се, че няма да живеем в една и съща къща.

Барбара ме поглежда.

— Не — отвръща тя.

За момент спирам поглед на стената. Господи, мисля си, какво ли не се случва в живота на човек! Сетне пак се сещам как започна всичко и се изпълвам с тъга, както често ми се случва напоследък. О, Каролин, мисля си аз, какво исках от теб? Какво направих? Но не твърдя, че изобщо не мога да си обясня всичко това.

Наближавам четирийсет години. Не мога вече да се преструвам, че светът ми е непознат или че повечето от това, което виждам, ми харесва. Аз съм син на баща си. Това е моето наследство — мрачният светоглед, дължащ се на осъзнаването, че в живота има повече жестокост, отколкото обикновеният разум може да обхване. Но не казвам, че собствените ми страдания са безкрайно много. Видял съм толкова други, надникнал съм в наранената душа на баща ми, осакатена при едно от най-страшните престъпления на историята. Срещал съм жертви на лишения и недоимък. Сблъсквал съм се с произвола и ожесточената злоба, които раждат толкова различни и ужасни престъпления по нашите улици. Като прокурор се стараех да се боря с тях, да се обявя за заклет враг на осакатения дух, който действа пагубно със сила и с оръжие. Но разбира се, бях победен. Кой може да наблюдава тази унищожителна енергия и да храни някакъв оптимизъм? Щеше да бъде по-лесно, ако светът не беше изпълнен с толкова страдания и нещастие. На съседа ми, Голан Шарф, му се роди сляпо дете. В момент на радостно опиянение Мак и съпругът й не успяха да вземат завой и полетяха в реката. И дори ако животът ни спести най-лошото, той все пак неусетно съсипва мнозина от нас. Млади мъже с талант се пропиват и затъпяват. Млади жени с дух раждат деца, ханшът им се разширява, а когато средната възраст почука на вратата им, надеждите угасват. Навремето всеки живот, както всяка снежинка, ми изглеждаше неповторим със своите страдания и оскъдни удоволствия. Светлините изгасват или отслабват. А душата може да търпи само определено количество тъмнина. Протегнах ръка към Каролин. Напълно обмислено и преднамерено. Не мога да се преструвам, че беше случайност или шанс. Аз го исках. Исках да го направя. Затова и протегнах ръка към Каролин.

А сега, все още вперил поглед в стената, започвам да говоря пред Барбара, изричайки на глас неща, за които се бях зарекъл да не споменавам никога.

— Мислих много за причините — казвам аз. — Не че някой може напълно да ги схване. Както и да назовеш тази смесица от ярост и безумство, подтикваща едно човешко същество да убие друго, не е лесно да я проумееш. Съмнявам се, че някой — човекът, който го е извършил, или който и да е друг — може да осъзнае това докрай. Но аз се опитах. Наистина. Искам да ти кажа, Барбара, че трябва първо да ти се извиня. Може би на мнозина ще им се стори смешно, че въобще ти го казвам. Но го правя. Онова, което трябва да знаеш и да повярваш в него, е, че за мен тя никога не е била по-важна от теб. Никога. За да бъда наистина честен, вероятно там откривах нещо, което смятах, че не мога да намеря никъде другаде. Това беше моя слабост. Но както ти самата ми каза, бях си загубил ума по нея. Ще са ми необходими часове, за да ти обясня защо. Тя беше властна, а аз — слаб. Знам много добре, че нямаше да се отърси от своята властност години наред, а може би и никога, докато беше жива. Нямам предвид, че това може да е някакво оправдание или извинение. Дума да не става. Но и двамата трябва да се помъчим да приемем обстоятелствата. Винаги съм си мислил, че на никого от двама ни няма да помогна, ако говоря за това. Предположих, че и ти си решила същото. Станалото — станало. Но естествено, прекарах много време в размисъл как точно е станало. Който и да е на мое място, щеше да се помъчи да узнае как. Предполагам всеки прокурор един ден разбира, че живеем по-близо до истинското зло, отколкото ни се иска. Въображението е много по-опасно, отколкото хората признават. Идва ти някаква идея, някакъв внимателно изработен план и мисълта за него става ободряваща. Той те възбужда, вълнува и завладява и един ден предприемаш първата стъпка към изпълнението му. Това също е вълнуващо и възбуждащо. И продължаваш. А накрая, след като полека-лека си подготвил извършването му, като през цялото време си си казвал, че не си направил нищо страшно, ти е необходим само един необичаен миг, когато се наслаждаваш на трепета, на чувството, че летиш свободен… и тогава всичко се превръща в реалност.

Най-после отново поглеждам към нея. Барбара се е изправила зад стола. Погледът й е трескав и разтревожен, както и може да се очаква. Естествено, не желае да чуе всичко това. Но аз продължавам:

— Както казах, не мислех, че ще ми се наложи да говоря за това, но сега го правя, защото смятам, че веднъж завинаги трябва да бъде изречено на глас. Тук няма никаква заплаха, дори и следа от заплаха, нали? Бог знае какво може да си помисли човек в твоето положение, Барбара, но заплаха няма. Нека просто поставим всички карти на масата. Не искам да гадаем какво знае или мисли другият. Това не бива да повлиява на бъдещето ни. Като цяло, въпреки че вероятно ще се изумиш, задето приказвам всичките тези неща, очаквах, дори може би желаех, всъщност желая да продължим живота си заедно. Има много причини. На първо място, разбира се, Нат. А също и да избегнем някой да навреди и на двама ни. И нещо повече — не желая онова безумно действие да остане безрезултатно. Като се опитвах да си обясня убийството на тази жена, винаги си мислех, че макар и безнаказано, то е било в името на нас двамата. Заради нашето добро. Донякъде е било отмъщение, но донякъде и заради нас. Ето защо ти казвам всичко това — за да видя прав ли съм, виждаш ли смисъл в думите ми.

Най-после свършвам и чувствам странно удовлетворение. Справих се дори по-добре, отколкото си представях. Барбара плаче безмълвно. Свела е поглед и сълзите просто капят от очите й. Тя се надига и си поема дъх.

— Ръсти, мога да кажа само едно — съжалявам. Надявам се, че някой ден ще ми повярваш. Безкрайно съжалявам.

— Разбирам — отговарям аз. — Вярвам ти и сега.

— Бях готова да призная истината. Във всеки момент, ако бях призована като свидетел, щях да кажа какво се е случило.

— Разбирам и това. Но не го желаех. Честно казано, Барбара, нямаше да има никаква полза. Щеше да прозвучи като глупаво извинение. Като че ли правиш отчаян опит да ме спасиш. Никой не би повярвал, че ти си я убила.

Тези думи предизвикват нови сълзи, докато накрая тя се овладява. Всичко е изречено и донякъде й е олекнало. Избърсва очите си с опакото на ръцете и въздиша. Пак заговаря, вперила поглед в масата:

— Знаеш ли какво е да се чувстваш луда, Ръсти? Наистина луда? Да не можеш да овладееш собствената си личност? Да не разчиташ на себе си? При всяка крачка усещам, че земята е омекнала и ще затъна в нея. Не бива да продължавам така. Едва ли отново мога да бъда нормален човек, ако живея с теб. Знам колко ужасно е това. Но то е ужасно и за мен. Независимо какво съм си мислила, предишното състояние на нещата няма как да се върне след подобно преживяване. Мога само да кажа, че не излезе така, както очаквах, Ръсти. До началото на процеса дори не съзнавах, че това е станало в действителност. Да, докато не седнах там. Докато не видях какво се случва с теб. Но нямаше връщане назад. А сега мога само да съжалявам. Да се страхувам. И разбира се… „да се срамувам“ не е точната дума. Да се чувствам виновна? — Тя клати бавно глава, забила поглед в масата. — Няма подходяща дума.

— Можем да се опитаме да я споделим. Имам предвид вината — казвам.

Тези думи прозвучават двусмислено. Дъхът на Барбара дори секва за миг. Изведнъж прехапва устни. Поглежда настрани, изохква и проплаква. След това отново поклаща глава.

— Няма смисъл — отговаря тя. — Процесът завърши така, както трябваше, Ръсти.

Това е всичко, което казва. Може би се надявах да изтръгна още нещо, ала и толкова е достатъчно. Запътва се към вратата, но спира до мен и ме оставя да я прегърна за миг, един дълъг миг, а сетне се отскубва от ръцете ми. Чувам я как се качва горе. Познавам Барбара. Ще полежи на леглото ни и ще поплаче известно време. А след това ще стане и ще започне да си стяга багажа.