Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

3.

Когато всичко между нас свърши, отидох на психиатър. Казваше се Робинсън.

— За мен тя е най-интересната жена, която съм познавал — заявих му аз.

— В смисъл сексапилна? — попита той след кратко мълчание.

— Да. Много. Буйна руса коса, почти никакъв задник и много големи гърди. А също и дълги червени нокти. Искам да кажа, че беше определено, умишлено, направо предизвикателно сексапилна. Привличаше вниманието. Такъв й беше номерът. Принуждаваше те да я забележиш. И аз я забелязах. Работеше в прокуратурата от доста години. Преди да завърши Юридическия факултет, беше инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. Но за мен първоначално беше само това, нали разбирате, руса красавица с големи гърди, която караше всеки полицай, който влезе при нея, да се блещи. Нищо повече.

Постепенно хората заговориха за нея. Още докато беше в районния съд. Нали разбирате, впечатляваща, способна. След това известно време ходеше с един журналист от Трети канал на телевизията — казваше се Чет, не помня второто му име. Тя често се появяваше в обществото. Развиваше активна дейност в асоциациите на юристите. Известно време беше деятелка в местния клон на Националната организация на жените. Изключително умна. Поиска да я назначат в отдел „Изнасилвания“, въпреки че работата там се смята за по-долно качество — разпити на четири очи, при които никога не можеш да разбереш кой казва истината: пострадалият или обвиняемият. Тежки дела. Трудно е не само да прецениш на кои да дадеш ход, но и да ги спечелиш след това. А там тя се справи много добре. След време Реймънд я повиши в завеждащ отдела.

Пращаше я да участва в телевизионни публицистични предавания в неделя сутрин. Така той демонстрираше загрижеността си по въпросите, отнасящи се до жените. А и Каролин обичаше да изпълнява ролята на самоотвержена знаменоска. Харесваше й да е център на внимание. Но беше и добър прокурор. Много упорита. Адвокатите се оплакваха, че е комплексирана и едва ли не иска да докаже, че е мъж. Но полицаите много я обичаха.

Не знам какво съм си мислил тогава за нея. Може би, че се поизсилва.

Робинсън ме погледна.

— Във всяко отношение — поясних аз. — Нали разбирате? Прекалено смела, прекалено самовлюбена. Винаги се движеше на обороти, по-високи от необходимото. Нямаше чувство за мярка.

— И — рече Робинсън, за да премине към очевидното — вие се влюбихте.

Млъкнах и застинах. В даден момент думите стават излишни, нали?

— Да, влюбих се.

Реймънд беше решил, че й трябва помощ, и тя се обърна към мен. Беше септември предната година.

— Можехте ли да откажете? — попита Робинсън.

— Сигурно. Не е нужно първият заместник да движи много дела. Можех да откажа.

— Но?

Но казах „да“.

Защото, убеждавах сам себе си, делото е интересно и някак си странно. Дарил Макгафен беше банкер. Работеше за брат си Джоуи, гангстер, но колоритен като личност, с огромно самочувствие. Забавляваше се с това, че всяка служба в града, чиято работа е да съблюдава спазването на законността, го е взела на мушката си. За да легализира огромните средства, придобити по незаконен път, главно от организирана престъпност, Джоуи използваше банката в градчето Маккрери. Но това си бяха негови дела. Дарил внимаваше да не прави грешни ходове и държеше сметките изрядни. Колкото Джоуи бе буен, толкова другият беше кротък. Обикновен човечец. Живееше в Западния район, недалеч от Маккрери. Беше женен. В известна степен животът му бе трагичен. Първото му дете, момиченце, загинало на тригодишна възраст. Всичко това ми беше известно, защото Джоуи веднъж свидетелства пред съдебните заседатели как племенницата му паднала от балкона на втория етаж на братовата му къща. В резултат получила фрактура на черепа и последвала незабавна смърт. Джоуи почти успя да убеди съдебните заседатели, че след разигралата се пред очите му драма бил като замаян и това му попречило да прецени по-добре четирите загадъчни личности, донесли в банката му облигации, които, за голямо негово огорчение, се оказали крадени. Като споменаваше момиченцето, Джоуи кършеше ръце и поднасяше към очите си копринена носна кърпичка.

Дарил и жена му имаха второ дете, момче на име Уендъл. Уендъл бил на пет години, когато майка му го завела в отделението за спешна медицинска помощ на болницата „Павилиън“. Детето било в безсъзнание, а майката — в истерия. Било паднало тежко и получило силни наранявания по главата. Твърдяла, че никога не го е водила в болницата, но лекарката в спешното отделение, млада индийка на име Нараджи, си спомнила, че е лекувала Уендъл година преди това. Потърсили медицинския му картон и установили, че е бил там два пъти — веднъж със счупена ключица и веднъж със счупена ръка. И в двата случая майката твърдяла, че момчето е паднало. В момента Уендъл бил в безсъзнание и вероятността да проговори била нищожна, поради което д-р Нараджи го прегледала много основно. По-късно, когато даваше показания като свидетел, тя обясни как първоначално й направило впечатление, че раните са твърде симетрични и прекалено странично разположени, за да бъдат в резултат от падане. В продължение на цяло денонощие тя многократно ги разглеждала — а те бяха съвсем еднакви и от двете страни на главата, с размери пет на два и половина сантиметра — и всичко й станало ясно. Тогава се обадила на Каролин Полхимъс в прокуратурата, за да й съобщи, че лекува дете, чийто череп изглежда е пукнат, защото майката е стискала главата на сина си в менгеме.

Каролин веднага се сдоби със заповед за обиск. Намериха въпросния инструмент с парченца кожа по него в мазето на Макгафен. Изследваха детето, което още бе в безсъзнание, и откриха зараснали рани, вероятно получени от загасени в ануса му цигари. След това изчакаха да видят какво ще стане с момчето. То оживя. Поставиха го под съдебна опека, а прокуратурата бе обсадена. Дарил Макгафен се помъчи да защити жена си. Заяви, че е любяща и предана майка и е безумие да се твърди, че е причинила болка на сина си. Видял как детето пада. Било нещастен случай, трагедия, задълбочена още повече от кошмарния заговор на лекари и юристи, които искали да му отнемат болното дете. Речта му беше много прочувствена и добре режисирана. Джоуи се погрижи камерите да бъдат там, когато брат му се появи пред Съдебната палата, и заяви, че Реймънд Хорган е решил да отмъщава на семейството му. Отначало, за да покаже своята праволинейност, Реймънд реши сам да води делото. Но предизборната борба бе започнала да се ожесточава. Той върна делото на Каролин и препоръча, като се има предвид големият интерес на печата, да го движи заедно със старши заместник, някой като мен, чието присъствие би показало колко е загрижена прокуратурата. Тя ме помоли и аз се съгласих. Казах си, че го правя заради Реймънд.

Физиците го наричат брауново движение — безразборното сблъскване на молекули във въздуха. То произвежда особено трептене с висок тон, нещо като звънтене с честота на границата на човешкото слухово възприятие. Като дете можех да го чуя винаги когато пожелаех. Обикновено го пренебрегвах, но от време на време волята ми се огъваше и тонът се засилваше, докато станеше почти нетърпим.

По време на пубертета костите във вътрешното ухо се втвърдяват, така че звънтенето, предизвикано от брауновото движение, вече не се чува. Което може би е по-добре, тъй като тогава вече има други развлечения. За мен през по-голямата част от брачния ми живот привлекателността на другите жени бе като това всекидневно трептене, което благодарение на волята си пренебрегвах, но когато започнах да работя с Каролин, решимостта ми отслабна и тонът се извиси — вибриращ и мелодичен.

— А всъщност не знам защо стана така — казах на Робинсън.

Имам се за човек с морални ценности. Винаги съм презирал баща си заради женските му истории. Той излизаше от вкъщи в петък вечер като бездомен котарак, насочваше се към някоя кръчма, а по-късно към хотел „Дилейни“ на авеню Уестърн, който беше, кажи-речи, бардак със стари, протрити вълнени пътеки по стъпалата и миризма на някакви химикали, с които пръскаха гъмжащите паразити. Там задоволяваше страстите си с леки жени от кръчмите, пощръклели парясници, кръшкащи съпруги. Преди да потегли за нощните си похождения, вечеряше с мама и мен. И двамата знаехме къде отива. Тананикаше си и това бе единственият приятен звук, който се изтръгваше от него за цялата седмица.

Но някак, докато работех с Каролин, с нейните подрънкващи бижута, лек парфюм, копринени блузи, ярко червило, лакирани нокти, едър, вечно вълнуващ се бюст, дълги крака и плиснала по раменете светла коса, аз бях завладян от тази жена, от най-малката подробност, свързана с нея, и то така, че се вълнувах дори когато долавях уханието на същия парфюм, макар и от друга жена, минала покрай мен в коридора.

— А всъщност не знам защо стана така. Може би затова съм тук. Чуваме звук с необичайна честота и всичко в нас започва да се руши. Настъпва вибрация и от нея цялата ни душевност се разтърсва. Говорехме за делото, за живота и за какво ли не. Беше толкова възхитителна и разнолика. Като симфония. Дисциплинирана и обаятелна. С мелодичен смях. А усмивката й беше същинско стоматологично чудо. Каролин беше много по-остроумна, отколкото очаквах. Упорита, както говореха за нея, но не и непреклонна.

Особено ми допадаха случайно подхвърлените й забележки и начинът, по който силно гримираните й очи изведнъж започваха хладно да те преценяват. Когато говореше за политика, свидетели или полицаи, тя показваше колко добре схваща всичко, което става. А за мен бе тъй вълнуващо, че съм срещнал жена, която сякаш е наясно с всичко, която се движи с шеметна скорост през света и е толкова различна за различните хора. Може би ми действаше така и поради контраста с Барбара, която е пълна нейна противоположност.

И тъй, аз работех с тази смела, умна, хубава и харесвана жена, която винаги бе в центъра на вниманието! Откривах, че без да имам какво да кажа, слизам до кабинета й — самият той малко чудо в голо място като нашето, тъй като Каролин се бе потрудила да добави ориенталско килимче, цветя, библиотечка в едновремешен стил и масивно бюро, измъкнато с връзки от домакинската служба. Усещах как изгарям, как се топя по нея — да не изреждам всички стари, глупави метафори — и си мислех, Господи, това не може да ме сполети. Вероятно нищо нямаше да се случи, но по онова време започнах да забелязвам, или поне да ми се струва, че и тя ми обръща внимание, вглежда се в мен. Да, знам, че звуча като гимназист. Не, още по-лошо — като прогимназист. Но факт е, че обикновено хората не се вглеждат един в друг.

Разпитваме свидетелите, поглеждам настрани и виждам как Каролин е вперила очи в мен и ме наблюдава със своята спокойна, почти печална усмивка, докато си върша работата. Или на заседание с Реймънд и разни асове по престъпността: вдигам глава и усещам тежестта на погледа й върху себе си — не го отмества и тогава й намигам или се засмивам, а тя най-често ми отвръща с широка усмивка и ако в момента говоря, всичко изчезва от главата ми, изпарява се и остава само Каролин. В такъв момент млъквам или жестоко се оплитам и започвам да мънкам.

Това беше най-лошото — нейната невероятна власт над чувствата ми. Все едно дали съм под душа, или карам колата, пред очите ми вечно беше Каролин. Представях си сцени или разговори с нея. Един непрекъснат филм. Тя изплуваше пред мен с блеснал от възхищение поглед — възхищение към мен! Към мен. Не можех нито да довърша телефонен разговор като хората, нито да дочета докладна записка или дело.

При цялото безумие на тази моя страст, от която сърцето ми препуска лудешки, а стомахът ми се е свил на топка, аз продължавам да се съпротивлявам и да не вярвам, че това става с мен. Понякога се стряскам. Казвам си, че това е невъзможно, че сигурно е случка от младежките ми години, шега на подсъзнанието, изровило нещо от миналото. Търся в душата си покоя на сивото ежедневие. Повтарям си, че ще стана сутринта и ще се чувствам както преди, ще бъда отново уравновесеният и психически стабилен Ръсти.

Но разбира се, това не се случва и миговете, когато съм с нея, очакването и възхищението са прекрасни. Задъхвам се, главата ми се върти. Смея се с повод и без повод. Правя всичко възможно, за да съм близо до нея. Например тя седи на бюрото си, а аз й показвам документ през рамото, така че да се наслаждавам на всяка подробност, свързана с тази жена: обеците й от ковано злато, аромата на шампоана и дъха й, мекия синкав цвят на шията, когато косата й падне настрани. А след това, когато съм сам, чувствам отчаяние и срам. Тази яростна, безумна, натрапчива страст! Къде е моят свят? Напускам го. Направо съм го зарязал.