Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

13.

В Трийсет и второ полицейско управление нормалната бъркотия не се чувства. Преди около седем години, по средата на нашето следствие, един от „Нощните светии“ беше влязъл в управлението, скрил пушка с отрязана цев под якето си. Сгушил я бил до гърдите си като бебе, закътано от студения вятър, и трябвало само леко да отвори ципа, за да опре отрязаната цев под брадата на нещастния дежурен на гишето — двайсет и осем годишен полицай на име Джек Лансинг, който продължавал да си пише някакъв доклад. За младежа с пушката, когото така и не откриха, се твърди, че се усмихнал, а след това гръмнал право в лицето на Джек Лансинг.

Оттогава полицаите от това управление работят с граждани зад петнайсетсантиметрово бронирано стъкло и разговарят с тях чрез радиосистема, която звучи така, като че ли сигналът се отразява първо от луната. Разбира се, има места, където тъжители, пострадали и всякакви случайни хора се разхождат свободно, но отвъд металната, дебела десет сантиметра врата с електронна ключалка съществува почти пълна стерилност. Задържаните са отделени на долния етаж и никога, по никакъв повод не им позволяват да се качват горе. По този начин горе е спестена такава голяма част от обикновената бъркотия, че човек се чувства почти като в застрахователна агенция. Бюрата на редовите полицаи са в едно общо помещение, което прилича на канцелария, а по-старшите работят отзад, в кабинети, разделени само със стъклена преграда. В една от големите стаи намирам Лайънел Канили. Не сме се виждали доста отдавна — откак приключи делото на „Нощните светии“.

— Проклетият Савидж — казва той. — Проклетият Савидж. — Загасва цигарата си и ме тупва по гърба.

Лайънел Канили е олицетворение на това, което разумният човек не харесва в полицията — груби маниери, прекалена самоувереност, изключителна злоба и неприкрит расизъм. Бих си заложил главата, че този човек никога не е изпитал угризения. Но той ми харесва може би донякъде, затова че е в чист вид, без примеси, категоричен и безкомпромисен — истински полицай, посветил живота си на тайните на живота от улицата. Той надушва всякаква паплач от бедняшките квартали също като куче, навирило муцуна срещу вятъра. Когато разследвахме „Нощните светии“, исках ли да открия някого, отивах при Лайънел. Той нито веднъж не се побоя — измъкваше ги от стрелбищата или влизаше в построените на улица „Грейс“ блокове за бедни в четири часа сутринта — единственото време, когато някой полицай може да се движи там безопасно. Един-два пъти го виждах — висок метър и деветдесет — как блъска по вратата с такава сила, че тя се огъва под юмрука му.

„Кой е там?“

„Отвори, Тайрон! Твоята фея закрилница е!“

Отдаваме се на спомени. Той ми разказва за Морис Дъдли. Чул съм вече историята, но не го прекъсвам. Морис, сто и двайсет килограмов великан, убиец и гад, се е задълбочил в изучаване на Библията в Ръдиард. Даже ще го ръкополагат.

— Харукан, водачът на „Нощните светии“, така е побеснял, че дори не му говори. Представяш ли си?

— Кой каза, че реабилитацията била празна работа. — Започваме да се хилим като луди, но може би всеки от нас си мисли за жената, на чиято ръка веднъж Морис написа името си с кухненски нож. Или за полицаите от това управление, които според преувеличените полицейски и съдебни предания се кълнели, че го бил написал неправилно.

— Просто минаваш оттук или по работа? — пита най-накрая Канили.

— Абе и аз още не знам — отговарям. — Опитвам се да изясня нещо.

— Във връзка с Каролин ли?

Кимам.

— Какво става там? — пита Канили. — Последното, което разправят в Централното управление, е, че не било изнасилване все пак.

Обяснявам накратко с какви доказателства разполагаме.

— Значи какво смятате? — пита той. — Тоя, с когото са си пили аперитива, я е пречукал?

— Изглежда много вероятно. Но си мисля, нямаше ли преди десетина години един любопитко, който наблюдаваше двойки, а по-късно с пистолет в ръка самият той получаваше своето от дамата.

— За бога! — възкликва Канили. — Заблуждаваш се. Трябва да търсиш човек, който работи в правораздавателните органи — полицай, прокурор или частен детектив — някой, дето щом я е очистил, е знаел как иска да изглежда после цялата работа. Аз поне бих тръгнал по този път на разсъждения. Ако е имала приятел, който е бил с нея онази нощ, досега да се е обадил. Нали ще иска да помогне и той.

— Да, но само ако не е женен, та да трябва да дава обяснения вкъщи.

Канили се замисля и вдига рамене. Може би съм прав.

— Кога за последен път си я виждал? — питам аз.

— Преди около четири месеца. Идва при нас тогава.

— За какво?

— За същото, за което и ти. Разследваше нещо, като се стараеше да скрие какво е то.

Засмивам се. Истински полицай. Канили става и отива до една купчина трансферни дела в ъгъла.

— Накара един новобранец да прегледа целия този боклук вместо нея, да не би да й се счупи някой нокът или да й се пусне бримка на чорапа.

— Чакай да се сетя! — казвам аз. — Интересуваше се от делата на хора, задържани онова лято преди девет години.

— Точно така.

— А търсеше ли някакво конкретно име?

Канили се замисля.

— Мисля, че да, но да ме убият, не мога да си спомня. А и нещо не беше наред с него.

— Леон? — питам аз.

Лайънел щрака с пръсти.

— Неизвестна фамилия — сеща се той. — Това не му беше наред. Търсеше го напосоки.

— Какво успя да намери?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да. Макар че тя пет пари не даваше. През по-голямата част от времето се опитваше да следи кой я е зяпнал в задника. А й беше повече от ясно, че няма човек тук, който да не го прави. Да речем, че й беше приятно да се върне отново тук.

— Да се върне ли?

— Тя работеше в Северния район, когато беше инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. И тогава не знаеше какво трябва да прави. Беше истински социален работник. Още не мога да разбера защо Хорган я назначи за прокурор.

Бях забравил това. Вероятно съм го знаел, но не бях се сетил. Каролин работеше в Северния район като инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. Замислих се за секретарката, която приятелят на Ноел бе споменал. Той не беше пояснил дали е бяла или черна, дебела или тънка. Но я беше нарекъл „момиче“. Дали преди девет години някой би нарекъл Каролин момиче?

— Ти май много не я обичаше?

— Кучка — отговори Канили, както винаги без заобикалки. — Знаеш ли, все се уреждаше. Чрез кревата се издигаше към върха — всички го виждаха.

Оглеждам се. Струва ми се, че разговорът ни е завършил. Още веднъж го питам дали е сигурен, че тя не е намерила нищо.

— Абсолютно нищо. Можеш да говориш с момчето, което й помагаше.

— Ако нямаш нищо против, Лайънел.

— На мен пък какво ми пука! — Той посяга към уредбата за вътрешна връзка и повиква полицай на име Гюраш. — Защо продължаваш да се занимаваш с тая работа? — пита той, докато чакаме. — Скоро това няма да е твой проблем, не мислиш ли?

— А чий, на Дилей ли?

— Мисля, че му е вързано в кърпа. — През последната седмица полицаите само това говорят. Никога не са се престрували, че обичат Реймънд.

— Нищо не се знае. Може да реша случая и да спася Реймънд.

— Както говорят, дори Бог да слезе от Синай, пак няма да го спаси. А долу, в центъра, казват, че днес следобед Болкаро ще подкрепи Нико.

Замислям се върху новината. Ако шест дни преди изборите Болкаро подкрепи Нико, тогава с Реймънд ще е свършено. Гюраш влиза. Прилича на повечето млади полицаи — със старомодна хубост, изправена стойка и маниери на военен. Обувките му са лъснати до блясък, а копчетата на куртката му светят. Косата му е гладко вчесана.

Канили се обръща към него:

— Спомняш ли си прокурорката, която беше тук — Полхимъс?

— Добре развит гръден кош — отговаря Гюраш.

Канили се обръща към мен:

— Ето от туй момче ще стане полицай. Никога не забравя номера на сутиена.

— Нея ли я пречукаха в блока до реката? — пита ме Гюраш.

Отговарям му, че нея. Канили продължава да говори на Гюраш:

— Та Ръсти е първи заместник главен прокурор. Иска да разбере дали, когато тя идва тук, е взела нещо.

— Доколкото знам, не — казва Гюраш.

— А какво търсеше? — питам аз.

— Искаше да види протоколите за задържане от определена дата. Каза ми, че са били около шейсет — седемдесет души, арестувани за неприлично поведение. Ставаше въпрос за доста отдавна — преди осем ли, девет ли години. Както и да е, донесох й кутиите тук.

— А тя как бе избрала точно тази дата?

— Нямам представа. Изглежда знаеше какво търси. Просто ми каза да видя деня, в който е имало най-много арести. Така и направих. Но ми бе нужна може би седмица, за да преровя тези боклуци. Имаше поне петстотин ареста по член четирийсет и втори. — Член четирийсет и две се отнася за нарушаване на правилата за приличие.

Определена дата. Отново се замислям за писмото. В папката нямаше нищо, което да насочва към определена дата. Може би Каролин се е предала още преди да започне, и просто е решила да прегледа една част пробно.

— Намери ли това, което търсеше?

— Мислех, че съм попаднал на него. Извиках я и тя дойде да го види.

Оставих я тук с папките, но после тя ми каза, че не е открила нищо.

— Спомняш ли си това, което й показа? Имаше ли нещо общо за всичките арести?

— Всичките бяха в общинската гора. Всички задържани — мъже. Реших, че е някаква демонстрация или нещо такова. Не знам.

— Господи! — казва Канили на Гюраш с погнуса. — Това са педерастите, нали? — обръща се той към мен. — От времето, когато за около ден и половина Реймънд доби малко кураж.

— Тя каза ли ти нещо за това, което търси? Име? Каквото и да е?

— Нямаше дори фамилното име. Само собствено. Така и не разбрах дали го познава този или не. — Гюраш се замисля. — Защо имам някаква асоциация с Ноевия ковчег?

— Ноел? Тя каза ли ти това име?

Гюраш щраква с пръсти.

— Точно така.

— Не беше ли Леон?

— Не. Ноел. Каза ми, че търси някакъв Ноел с неизвестна фамилия. Спомням си, защото тя ми го написа на лист и през главата ми мина асоциацията с Ноевия ковчег.

— Можеш ли да ми покажеш това, което тя е видяла?

— Не съм сигурен. Май го прибрах.

— Така си мислиш — казва Канили. — Помолих те три пъти. Ето, заповядай.

Той посочва към трансферните дела в ъгъла. Гюраш отваря първото дело, започва да псува и вдига купчина изпаднали листове, които лежат върху папките.

— Не беше много подредена. Това поне е сигурно. Тези дела бяха в отличен ред, когато й ги дадох.

Бих попитал Гюраш дали е сигурен, но няма смисъл. Това е нещо, което той би запомнил, а виждам и стройните редове на останалите папки. Освен това съвсем в стила на Каролин е да се отнесе като с боклук към архив, който хората от години поддържат.

Гюраш инстинктивно започва да подрежда протоколите за задържане и фактурите за платена гаранция, а аз му помагам. Канили също се включва. Стоим около бюрото му и ругаем Каролин. Всяка папка трябва да съдържа полицейски доклад, карта за арест със снимката и отпечатъците от пръстите на задържания, акт и фактура за гаранцията. Но нито една от тези шейсет или седемдесет папки не е пълна. От всяка липсват документи, а някои от листовете са обърнати наопаки и накриво. Номерацията се е загубила.

Канили непрекъснато повтаря думата „мръсница“.

Подреждаме в продължение на около пет минути, преди да забележа очевидното — това безредие не е случайно. Тези документи са объркани нарочно.

— Кой е ровил в тези кутии след Каролин? — питам Канили.

— Никой. Седят си в ъгъла от четири месеца и чакат тоя приятел да ги прибере. Никой, освен мен и него не знае, че са тук. Нали? — пита той Гюраш, който потвърждава.

— Лайънел — питам аз, — познаваш ли Томи Молто?

— Как не! Разбира се, че го познавам! И то отдавна. Тоя мръсник беше прокурор тук.

Щях да се сетя, ако бях помислил. Всеки знаеше за битките му със съдиите от Северния район.

— Той работеше ли тук по времето, когато Каролин беше инспектор?

— Вероятно. Чакай да помисля! Дявол да го вземе, Ръсти, ама не пазя разписание за службите на тези приятелчета!

— Кога за последен път си го виждал?

Лайънел се замисля.

— Преди три-четири години. Май че го засякох на някаква вечеря. Нали разбираш, нищо особено. Срещнахме се, поприказвахме. Ти ме знаеш.

— Но той не е преглеждал тези папки?

— Хей! — казва Лайънел. — Пак ти повтарям. Само ти, аз, Гюраш и тя. Това сме.

Когато свършваме подреждането, Гюраш преглежда папките два пъти.

— Една липсва, нали? — питам аз.

— Липсва ни един номер — отговаря той. — Може и да е грешка.

— Когато записваш шейсет педерасти, не се тревожиш, че може и да си сгрешил с един — казва Канили.

— Но би могло и делото да е изчезнало, нали? — питам Лайънел.

— Това също е възможно.

— Не трябва ли да има и съдебно дело? — питам аз. Канили поглежда Гюраш. Гюраш поглежда мен. Записвам си номера. Трябва да е на микрофилм. Липранзър с удоволствие ще направи проверката.

Гюраш излиза и аз оставам още малко с Канили.

— Разбирам, че не искаш да ми кажеш за какво става дума — казва той.

— Не мога, Лайънел.

Той кима, но виждам, че му е неприятно.

— Да — казва Лайънел, — весели дни бяха тогава. Разправяха се всякакви истории. — И ме поглежда уж небрежно, но да разбера, че и той си има тайни.

Навън е истинска жега — 27 градуса. Наближаваме рекорда за април. В колата пускам радиото на станцията за новини. Предават пряко от кабинета на кмета. Хващам само края, но чувам достатъчно от излиянията му, за да схвана насоката. Прокуратурата се нуждаела от свежа струя, от нов подход… Народът желаел това… Народът заслужавал онова… Ще трябва да си търся работа.