Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Есен

37.

Само поетите могат истински да опишат свободата, това блажено, вдъхновяващо състояние. През целия си живот не съм познавал такъв сладостен възторг, тъй трепетно доволство, както в миговете, когато се сещам, че тази опасност е зад мен. Разминали сме се с нея. Няма я вече. Независимо от страничните последствия, от самонадеяните негласни обвинения, оскърблението или презрението, с които някои ще се отнасят към мен — дали пред очите ми или по-вероятно зад гърба ми — каквото и да говорят, ужасът е свършил. Назад са безсънните ранни часове, когато се опитвах да изпреваря времето и си представях един живот от безпаметен труд през деня, вечери, заети с писане на безброй молби за помилване, и накрая неспокойните часове на полусън върху затворническото легло в очакване на перверзиите и гадостите, които нощта ще донесе. Кошмарът е вече минало. Изпитвам чувство на заслужено успокоение. Сякаш всички грехове в живота ми са опростени. Обществото, в което живея, е решило, че не подлежа на наказание. Всяко досадно клише е вярно: от мен е паднала огромна тежест; иска ми се да литна; на седмото небе съм; на върха на щастието. Чувствам се свободен.

Но после, то се знае, сянката се размърдва и аз се замислям над преживяното, обзет от гняв, горчивина и потиснатост. Като прокурор съм губил повече дела, отколкото бих искал, и съм имал възможност да наблюдавам оправдания подсъдим в мига на победата. Мнозина плачеха. Колкото по-виновни бяха, толкова повече плачеха. Винаги съм си мислел, че е от облекчение и чувство за вина. Но сега разбирам: сълзите се дължат на невъзможността да повярваш, че си изтърпял това изпитание не за нещо друго, а само за да бъдеш опозорен и безвъзвратно увреден.

Връщането към живота, към острова, милван от тих ветрец, е бавно. Първите два дни телефонът не спира да звъни. Удивява ме мисълта как хората, които не ми говореха цели четири месеца, си представят, че ще приема многословните им поздравления. Но те се обаждат. А аз съм достатъчно пресметлив, за да знам, че може отново да имам нужда от тях. Приемам пожеланията им възторжено. Но по-голямата част от времето си прекарвам сам. Завладян съм от желанието да бъда навън в гаснещото лято и пристъпващата есен. Един ден не завеждам Нат на училище и двамата отиваме на риба с кану. Денят минава, без да си кажем почти нищо, но аз се радвам, че сме заедно, и усещам, че той разбира това. Други дни се разхождам с часове в гората. Полека-лека започвам да проглеждам и да забелязвам това, което е оставало скрито преди. Животът ми в продължение на четири месеца бе забрава или по-скоро буря от отчаяни, диви страсти, която помиташе всичко. Всяко лице, което изникваше в моето въображение, биваше сривано дълбоко в душата ми, която сега постепенно се успокоява и май отново ще се съживи.

Засега оставам у дома. Съседите казват, че трябвало да напиша книга, но още не съм готов, за каквото и да е начинание. Бързо стана ясно, че моето присъствие нервира Барбара. Раздразнението й от мен, сдържано толкова дълго, сега се възобновява по особен начин. Тя явно чувства невъзможност да изкаже това, което таи в себе си. Няма конкретни оплаквания или мигове на язвителен сарказъм. В резултат на това изглежда още по-затворена в себе си от когато и да било. Откривам, че ме наблюдава съсредоточено, смутено и гневно.

— Какво има? — питам.

Цупи се раздразнено, въздиша и се обръща настрана.

— Няма ли да почваш отново работа? — пита ме тя един ден. — Нищо не мога да свърша, когато се мотаеш тук.

— Не ти преча.

— Разсейваш ме.

— Като седя в хола или като работя в градината? — опитвам се да я провокирам аз.

Тя умолително вдига очи и се отдалечава. Престанала е да кълве стръвта. Битката, каквато и да е тя, трябва да се води безмълвно.

Вярно е, че не съм правил опит да си търся работа. Чековете със заплатата ми продължават да идват всеки две седмици. Дела Гуардия, разбира се, няма никакво основание да ме уволни. А прокуратурата би се обърнала с краката нагоре, ако се върна на работа. Нико е обсаден от журналисти. Репортажите на националните информационни средства допринесоха за неловката ситуация. Това, което в други случаи би могло да се обясни с административна некомпетентност, е увеличено до размерите на огромен скандал от лупата на всеобщия интерес към случая. Нико дела Гуардия накара света да гледа на юристите в окръг Киндъл като на невежи диваци. Авторите на уводни статии и дори няколкото местни политици от опозиционната партия настояват той да назначи специален прокурор, който да разследва Томи Молто. Местната юридическа асоциация е започнала разследване, за да определи дали на Томи да бъдат отнети правата да практикува. Общото мнение е, че поради амбицията си да се настани в кметския кабинет Нико го е натиснал прекалено силно и в отговор Молто е изфабрикувал доказателства в съюз с Кумагаи Безболезнения. Искането за прекратяване на делото, общо взето, се приема като самопризнаване на грешката. От време на време някои намекват и за други подбуди. В неделя видях статия на Стю Дубински, който споменава делото „П“ и климата в съда на Северния район в онези години. Но не последва нищо. Каквото и да е всеобщото мнение, аз не възнамерявам да го променям. Няма да оневинявам Нико, Томи или Безболезнения. Все още не изпитвам желание да кажа това, което знам: семенната проба, взета от Каролин, е моя; моите отпечатъци са били намерени върху чашата в апартамента; власинките са от мокета в дома ми и разговорите са от моя телефон. Никога не ще съм готов да платя цената за тези признания. Нека Томи Молто да се позабавлява с опитите си да докаже обратното на това, което обстоятелствата сочат. Приемам си чековете.

Последното, което Мак прави като заместник по административните въпроси, преди да стане съдия, е да договори срок, за който ще получавам заплатата си. Нико е предложил още шест месеца. Аз настоявам за една година като обезщетение. Накрая постигаме съгласие за девет месеца. По време на последния ни разговор по този въпрос Мак ми оказа голяма чест, като ме помоли за изказване, когато полага клетва. Това е първата ми поява пред обществото. Ед Мъмфри, който ръководи церемонията, ме представя като човек, който „знае много за справедливостта“, и триста-четиристотин души, които са дошли да наблюдават как Мак става съдия, се изправят на крака и ме аплодират. Сега съм местен герой. Капитан Драйфус на окръг Киндъл. Хората изпитват угризения за удоволствието, с което са наблюдавали как ме измъчват. Но за мен е невъзможно да преодолея хладината си. Процесът все още е като черупка около мен. Не мога да се пресегна през нея.

Нико отсъства, тъй като един от тримата, които ще говорят, съм аз. Но Хорган не можа да се сдържи да не дойде. Опитвам се да го отбягвам, но по-късно, на коктейла, усещам една длан върху рамото си.

Реймънд се усмихва мазно, но не поема риска да подаде ръка.

— Как си? — пита той сърдечно.

— Добре.

— Трябва да обядваме заедно някой път.

— Реймънд, отсега нататък няма да направя нищо, което изискваш с „трябва“. — Обръщам се, но той ме следва.

— Не се изразих добре. Много бих се радвал, Ръсти, ако някой път се съгласиш да обядваш с мен. Моля те.

Стари чувства. Стари връзки. Толкова е трудно да се прекършат. А какво ли друго имаме? Казвам му една дата и се отдалечавам.

 

 

Срещам се с Реймънд в кантората му и той предлага, ако нямам нищо против, да не ходим в ресторант. И двамата бихме се чувствали по-добре, ако в светските рубрики не се появи съобщение как Реймънд Х. и „пръвзамът“ са се сдобрили в ресторант „Сатиней“. Ето защо той бе поръчал да ни сервират тук. Обядваме сами в огромната заседателна зала, където на дългата каменна маса, изсечена от един-единствен блок, ни поднасят скариди с майонеза. Реймънд задава задължителния любезен въпрос за Барбара и Нат и ми разказва за адвокатската си фирма. Пита ме как съм.

— Никога няма да бъда същият.

— Представям си.

— Съмнявам се, че можеш.

— Чакаш ме да ти кажа, че съжалявам ли?

— Не е нужно, това няма да ми помогне.

— Значи не искаш да ти го кажа?

— Вече не ти давам съвети как да се държиш с хората.

— Защото вече умея.

— Би трябвало.

Реймънд дори не трепва. Подготвил се е за известна доза жлъчност.

— А знаеш ли защо? Защото Нико и Томи ме подведоха да им повярвам. Дори и през ум не ми мина, че може да са нагласили доказателствата. Смятах, че вършат това, на което съм ги учил. Ще го отзовават, нали знаеш? Имам предвид Дела Гуардия. Поне ще се опитат. Пуснали са петиции.

Кимам. Попрочел съм нещичко в пресата. Миналата седмица Нико обяви, че няма основание за назначаването на специален прокурор. Изрази доверието си в Молто. А вестниците и телевизионните коментатори отново го приковаха на позорния стълб. Един член на щатската законодателна палата държа дълга реч. Всички вече говорят за „инсценировка на делото“.

— Нали знаеш какъв е проблемът на Нико? Болкаро. Болкаро вече не иска да го погледне. Няма да си мръдне пръста да го спаси, ако се стигне до отзоваване. Ще трябва сам да се справи. Болкаро смяташе, че му е благодарен за покровителството, а Нико изведнъж взе да се гласи за кметското му място. Познато, нали?

Промънквам едно „аха!“. Искам да види, че изпитвам досада и съм му ядосан. Дойдох тук, за да покажа гнева си. Обещах си да не се съобразявам с това, че ще падна много ниско. Ако на устата ми дойдат обидни думи, ще ги изрека. Ще го ударя. Ще го замеря с храна. Няма да имам никакви задръжки.

— Слушай — казва той изведнъж, — постави се на мое място. Не ми е било леко.

— Реймънд — казвам аз, — а на мен леко ли ми беше? На какво ме направи ти, след като ти вървях по свирката цели дванайсет години?

— Знам.

— Беше се засилил да ми отсечеш главата.

— Казах ти, Нико ме накара да повярвам. И аз станах един вид жертва в цялата тази история.

— Върви на майната си бе! — отговарям аз.

Избърсвам устата си с ленената салфетка. Не ставам да си отида. Реймънд ме наблюдава и по червендалестото му лице преминават горчивина и вцепенение. Накрая прочиства гърлото си и сменя темата.

— Какво ще работиш сега, Ръсти?

— Нямам представа.

— Искам да знаеш, че ще ти помогна, доколкото мога. Ако желаеш, ще проверя какво има при нас. Ако ли пък те интересува някое друго място в града, просто ми кажи. Ще направя каквото мога.

— Единствената работа извън прокуратурата, която ми харесва, е нещо, което ти спомена — съдийско място. Мислиш ли, че можеш да го издействаш, че можеш да ми върнеш живота, който имах?

Поглеждам го изпитателно с намерението да разбере, че няма така лесно да съшием отношенията си. Тонът ми е язвителен. Невъзможно е кандидатът за съдия да носи бремето на обвинение в убийство. Но Реймънд дори не трепва.

— Добре — казва той. — Искаш ли да проуча възможностите? Да видя дали не мога да ти намеря място?

— Не можеш, Реймънд. Вече нямаш такова влияние.

— Може би грешиш за това, друже. Болкаро смята, че съм най-добрият му приятел. В момента, в който ме изтика, реши, че мога да му бъда полезен. Обажда ми се за съвети по два пъти седмично. Не се шегувам. Нарича ме мъдър държавник. Как ти се струва? Ако искаш, ще говоря с него. Или ще накарам Ларън да му поприказва.

— Недей — отговарям бързо. — Не искам нито твоята помощ, нито тази на Ларън.

— Какво имаш против Ларън? Според мен би трябвало да го боготвориш.

— Най-малкото е твой приятел.

Хорган се засмива.

— Ти май дойде тук само с една мисъл в главата си, а? Просто искаш да ме ядосаш колкото се може повече. — Реймънд бута чинията настрани. — Искаш да ми върнеш дванайсетте години за пет минути, нали? Добре, хайде, направи го! Но слушай, не те нагласих аз. Искаш да си го изкараш на някого? Виж, Томи си го заслужава. Нико също, ако ме питаш. Присъедини се и ти към тълпата. Ако желаеш, сигурен съм, че можеш да се свържеш с Юридическата асоциация. Те ще те извадят отпред, за да разгромиш и двамата публично.

— Вече се обадиха. Отговорих им, че нямам какво да кажа.

— А защо си ме заял мен? Знам, че не ти беше приятно да ме видиш на свидетелския стол, но излъгах ли, докато бях там? Не казах нищо, което не се е случило. И това много добре ти е известно.

— Мене излъга, Реймънд.

— Кога? — За пръв път е учуден.

— Когато ми даде делото „П“. Когато ми каза как Каролин го е поискала. Когато ми заяви, че съдържащото се в него обвинение е глупост.

— О — казва той бавно. Трябва му малко време, за да се вземе в ръце, но външно дори не трепва. Реймънд Хорган, както отдавна ми е известно, е със силен характер. — Добре, сега ми става ясно. Някое птиченце ти е чуруликало в ухото, нали? Кой? Лайънел Канили ли? Вие с него открай време бяхте голяма любов. Знаеш ли, може би ще искаш да чуеш някои неща и за него. Никой не е герой, Ръсти. И твоя нос натопиха, защото много го навираше, нали? Добре, аз не съм герой. И някои други не бяха герои. Но това нямаше нищо общо с обвинението ти в убийство. — Той ме сочи с пръст, все още спокоен.

— А за това да се води справедлив процес, Реймънд? Помисли ли за това? Беше ли сигурен, че Ларън няма да ме пожертва, само и само онова дело да се потули?

— Той не е такъв.

— Какъв не е? Говорим за човек, който си е продал съдийското достойнство. Престани. Единственото нещо, което го интересуваше, а и теб също, беше никой да не разбере. Да ти задам един въпрос, Реймънд. Как така делото ми се падна на Ларън? Кой подшушна някоя и друга дума на Ед Мъмфри?

— Никой не се е обаждал на Мъмфри.

— Просто късмет, а?

— Доколкото ми е известно.

— А ти не го ли попита за мен?

— С Ларън не сме говорили за теб. Никога. Не си спомням нито един случай. Бях свидетел и колкото и да не си съгласен, двамата се държахме, както е редно. Слушай, знам какво си мислиш и как звучи то. Но, Ръсти, остави тези глупости. Това е нещо, което му се е случило преди девет години, когато животът му се беше объркал.

— Как му се е случило, Реймънд? — питам аз, като за момент любопитството ми надделява над яда.

— Ръсти, нямам представа. Само веднъж сме говорили, и то накратко. По онова време той ходеше все пиян. Знаеш, че тя беше инспектор. Пуснатите под гаранция й разправяха какви ли не сърцераздирателни истории. Взе да ги защитава пред съдията, да му се умилква и той е налапал въдицата. Усетил е, че Каролин няма да има нищо против, ако й вдигне полата. Веднъж един от тези, на които е помагала, й дал пликче с пари за усилията й. Занесла го на Ларън, за да решат какво да правят. На него, а и на нея им се видяло забавно. Излезли и ги похарчили в ресторант. И от дума на дума, та в кревата. Знаеш как стават тия работи. А другото го приемаха на шега, подкупите де. Като някаква младежка лудория.

— И ти я назначи, като я знаеше каква е?

— Ръсти, направих го именно затова. Ларън непрекъснато ми разправяше сълзливи истории, че била зле материално, понеже от мизерната си инспекторска заплата трябвало да заделя и за таксите в университета. Казах му, добре, ще й удвоя заплатата, но да прекратите тия неща. Мислех да я оставя там като прокурор. А при наличието на още двама прокурори, които я наблюдават, какво можеше да направи? Тя пък взе, че се залови сериозно за работа. Много добра беше! Нямаше скрупули, но умът й беше като бръснач. А най-после успях да преместя и Ларън в центъра. И той се справи отлично. Това ще го вярвам и на оня свят. Никой не може да се усъмни в честността на Ларън, когато се занимава с дело за тежко престъпление. След година и двамата станаха толкова почтени, че дори не си говореха, за да не си спомнят миналото. Бих се учудил, ако през последните пет-шест години са разменили и десетина думи. След време разбрах какво е виждал той в нея. Знаеш как се развиха нещата.

Това, разбира се, е отговорът на въпроса, който ме вълнуваше през пролетта. Защо Каролин предприе първия си ход към мен, а не към Реймънд, когато е предположила, че мястото на главния прокурор ще се оваканти. Не заради мъжествеността ми или за черните ми очи. Бях новак и далеч не толкова мъдър. Вероятно е решила, че Реймънд ще я прозре по-добре. А може и така да е станало. Може би затова тя не получи желаното. Той я е видял как настъпва. Знаел е за какво да се оглежда.

— Колко мило! — казвам. — Всичко е било наред, докато ти не получи едно анонимно писмо. Тогава й даде делото, за да го потули.

— Не, не си прав! Дадох й го, но не знаех какво е. Казах й да го прегледа и да има предвид, че никога не може да е сигурна кой ще й наднича през рамото. Само това. Какво искаш от мен, Ръсти? Вече бях започнал да се виждам с нея. Трябваше ли да се преструвам? Ако исках, можех да унищожа това писмо.

Клатя глава. И на двамата ни е ясно, че е прекалено предпазлив, за да го направи. Човек никога не знае кой може да дойде да потърси писмото. Това е една от задачите, които един Медичи като Реймънд знае, че трябва да възложи. И то с указания, които никога няма да водят обратно към него. Много изкусно. Разследвай. Виж какво става там. А неизреченото е: ако има нещо общо с теб и Ларън, разчисти мръсотията много внимателно. Каролин се беше опитала. Няма какво повече да се чудя къде е отишло делото за арестуването на Леон от Трийсет и втори участък.

— И когато я пречукаха, ти изтича и взе делото?

— Когато я „пречукаха“, както се изрази, ми се обади Ларън. Нали разбираш, бях му казал за писмото, когато се получи. Така че говорихме по телефона в деня, в който намериха тялото. Типично за Ларън. Винаги е бил лицемерно говедо. Каза ми, че мога да прибера делото, за да не се използва с политическа цел. — Реймънд се смее сам. Аз не отпускам свитите си черти. — Добре де, Ръсти, когато ме попита, нали ти го дадох?

— Нямаше избор, а и се постара да ме подведеш.

— Слушай — казва той. — Ларън ми е приятел.

И ключ към подкрепата на Реймънд сред чернокожите. Ако Реймънд някога започне дело срещу Ларън Литъл или позволи на някой друг да го започне, по-добре предварително да се откаже от изборите. Но не споменавам това. Възмущението най-после е изместило част от яда ми.

Ставам, за да си вървя.

— Ръсти, наистина мислех това, което ти казах. Искам да ти помогна. Дай ми знак и ще направя каквото кажеш. Ако пожелаеш да целуна задника на Болкаро насред площада на обяд, за да те направи съдия, ще го извърша. Ако мислиш първо да понапечелиш, и това ще се опитам да уредя. Знам, че съм ти длъжник.

Иска да каже, че сега повече от когато и да било ми желае щастие. Но раболепността му ми действа успокояващо в известен смисъл. Не можеш да продължиш да удряш човек, който е на колене. Нищо не казвам, но кимам.

По пътя към вратата Реймънд отново ми посочва модерното изкуство по стените. Явно е забравил, че ни изнесе същата лекция, когато бяхме със Стърн. Докато се разделяме пред асансьора, той се пресята към мен и се опитва да ме прегърне.

— Беше ужасно — казва.

Дръпвам се, дори леко го отблъсквам, но наоколо има хора и Хорган се преструва, че не е забелязал. Асансьорът пристига. Реймънд щраква с пръсти. Изведнъж се е сетил нещо.

— Знаеш ли — казва тихо той, — обещах си, че днес ще ти задам един въпрос.

— Какъв. Реймънд? — питам аз, докато влизам вътре.

— Кой я е убил? Искам да кажа, кой мислиш, че го е направил?

Не отговарям нищо. Оставам безизразен. След това, докато вратите на асансьора се затварят, кимам на Реймънд Хорган като джентълмен.