Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Невинен до доказване на противното

Преводач: Чавдар Попов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: (трето)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-097-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5536

История

  1. — Добавяне

27.

Чашата я няма.

Нико признава това на третата сутрин от започването на процеса, скоро след като Стърн, Кемп и аз пристигаме. Днес ще бъдат призовани първите свидетели.

— Как въобще е възможно? — пита Стърн.

— Моите извинения — отговаря Нико. — Томи ми каза, че отначало просто е забравил за нея. Съвсем е възможно. Сега я търсят под дърво и камък. Ще изскочи отнякъде. Но засега я няма.

Дела Гуардия и Стърн се отдалечават от съдийската маса и продължават разговора си. Молто ги наблюдава с угрижен вид. Изглежда не му е приятно да напусне прокурорската маса като пребито куче. Наистина не изглежда добре. Процесът е в своя ранен етап и Томи не ще да е толкова изтощен от самите заседания. Кожата му е жълтеникава, а костюмът — същият, с който беше вчера; имам чувството, че не го е свалял. Като нищо може и да не се е прибирал снощи.

— Как ще загубят такова веществено доказателство? — пита ме Кемп.

— Непрекъснато се случва — отговарям.

В полицейския център за доказателства в Маюрат Хол има повече непотърсени предмети, отколкото в заложна къща. Отлепят се етикети, разменят се номера. Започвал съм много дела със загубени доказателства. За съжаление Нико е прав — чашата ще изскочи отнякъде.

Стърн и Дела Гуардия са се споразумели да уведомят съдията за това развитие, преди той да заеме мястото си. Всички ще отидем в кабинета му. Това ще спести на Нико публичния срам. Стърн е известен в прокуратурата със сговорчивостта си относно подобни въпроси — способен е на такива дребни отстъпки. Друг адвокат би настоявал пропускът да бъде вписан в протокола, така че Нико да бъде порицан пред журналистите.

Всички изчакваме за момент в приемната до кабинета на съдията, докато секретарката му, Корин, наблюдава лампичката на телефона, за да види кога ще приключи разговора си. Корин е внушителна дама с едри гърди и шегаджиите из съдебната палата до миналата есен редовно обсъждаха характера на отношенията й с Ларън; тогава тя се омъжи за един инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените на име Пъркинс. Вярно, че Ларън има славата на голям донжуан. Разведе се преди десетина години и оттогава насам съм чувал не една история за похожденията му в лъскавите нощни заведения на булевард „Байо“, наричан на подбив Булевардът на мечтите.

— Каза да влизате — съобщава Корин, докато оставя слушалката след краткия разговор със съдията относно появата ни. Кемп, Нико и Молто се запътват към вратата, а Стърн изостава, за да разменим една-две думи.

Когато влизаме, Нико вече е започнал да излага своя проблем. Той и Кемп са седнали във фотьойлите пред бюрото, а Молто — встрани, на канапето. Кабинетът, светая светих на съдията, изглежда внушителен. Едната стена е плътно покрита с поставени в позлатени рамки отличия от щатските юридически институции. Освен това и Ларън има своя „стена на гордостта“. Измежду многото му снимки с политици, повечето от които са чернокожи, има фотография с Реймънд.

— Ваше Благородие — обяснява Нико, — снощи за пръв път научих от Томи…

— От вчерашните изявления на Томи останах с впечатлението, че той просто е забравил чашата, но иначе тя е у вас. Томи, сега искам да ти кажа нещо. — Съдията се е изправил зад бюрото си и дори и без това е същинско олицетворение на закона във виолетовата си риза с бяла яка и ръкавели. Докато слушаше, прелистваше книжата си, но сега се обръща заплашително, насочил дебелия си показалец към Молто. — Ако и по това дело продължавам да чувам от теб същите глупости, които съм чувал в миналото, ще те пратя в ареста. Сериозно ти говоря. Недей да приказваш едно, когато имаш предвид съвсем друго. И това го заявявам пред главния прокурор. Нико, знаеш, че винаги сме се разбирали. Но с този… — Съдията кима с голямата си глава по посока на Молто.

— Господин съдия, разбирам. Съвършено сте прав. Затова и толкова се обезпокоих, щом чух за този проблем. Мисля, че е от недоглеждане.

С крайчеца на окото си Ларън стрелка злобно Дела Гуардия. Нико дори не трепва. Добре се справя. И двете му ръце са на коленете и прави всичко възможно да изглежда смирен. Това поведение не е присъщо на природата му и с проявената кротост печели точки пред съдията. Снощи сигурно са имали ужасна разправия с Молто. Затова Томи изглежда толкова зле.

Ларън обаче няма намерение да изоставя темата. Както обикновено, той бързо е пресметнал всички последствия. В продължение на цял месец прокурорите обещават да представят чаша, а всъщност знаят, че не могат да я открият.

— Колко интересно — казва съдията. Поглежда към Стърн за подкрепа. — Знаеш ли, Нико, аз не издавам тези разпореждания просто ей така. Можете да правите каквото си искате с вашите доказателства, но… У кого последно беше чашата?

— Има известен спор, но мислим, че в полицията.

— Естествено — отговаря Ларън. Поглежда в далечината с отвращение. — И какво се получава тук? Не сте изпълнили съдебно разпореждане. Защитата не е имала възможност да се подготви. А в твоето встъпително изявление ти, Нико, поне пет-шест пъти се позова на това доказателство. Така че проблемът си е твой. Като откриете чашата, ако въобще я откриете, тогава ще преценим дали ще бъде приета като веществено доказателство. Да вървим в залата.

Затрудненията на Нико обаче не се изчерпват с един ядосан съдия. Тезата на обвинението е била подготвена така, че свидетелите по предварително установен ред да излагат фактите, които то смята да докаже. Първият свидетел трябва да опише мястото на престъплението и съответно да спомене чашата.

— Не и в разглеждано от мен дело — казва Ларън. — Не. Няма повече да говорим за веществено доказателство, което никой не може да открие.

Накрая Стърн проговаря. Заявява, че сме съгласни Дилей да процедира, както е намислил.

— Ако обвинението не успее да открие чашата, ще възразим срещу по-нататъшното използване на доказателства, свързани с нея. Той, разбира се, има предвид отпечатъците от пръсти. — Но засега няма смисъл да отлагаме. Ако разрешите — обръща се той към Ларън, който свива рамене.

Този ход е начертан от Санди. Двамата с него обсъдихме въпроса в приемната на съдията. Ако възразим, можем да подтикнем Нико да промени планирания ред за призоваване на свидетелите, но Санди смята, че шансовете ни са по-големи, ако оставим първия му свидетел да обясни, че липсва веществено доказателство. По-добре, както се изрази Стърн, да изглеждат като непохватните полицаи от немите филми. Дезорганизацията ще произведе необходимото впечатление върху съдебните заседатели. Освен това на мен малко ще ми навреди голият факт, че просто е намерена една чаша, а както посочих на Кемп, служителите в полицията рано или късно ще я открият — винаги успяват.

— Смятам, че трябва да дадете на господин Стърн списък на свидетелите по реда, по който ще бъдат призовавани, така че да знае кога ще се връщаме към този въпрос.

Обажда се Молто.

— Имаме списък — ще им го дадем веднага. — Томи се рови из разбърканата купчина книжа в скута си и накрая подава един лист на Кемп.

— И нека впишем това в протокола — казва Ларън. Ето го наказанието за Нико. Все пак ще трябва публично да обясни недоразумението.

Докато адвокатите и прокурорите са пред съдията и повтарят, вече в присъствието на съдебния стенограф, договореното в кабинета, аз преглеждам списъка за реда на призоваване. Искам да разбера кога ще свидетелства Липранзър. Колкото по-напред, толкова по-скоро можем да възобновим търсенето на Леон. Опитах се да накарам частния детектив на Санди да се порови още малко, но той твърди, че нямало какво да се направи. Списъкът обаче не предвещава нищо добро. Лип е предвиден за по-късен етап на процеса. Леон и аз ще трябва да почакаме.

Въпреки разочарованието си схващам, че Томи и Нико внимателно са построили своята теза. Те ще започнат с мястото на престъплението и събирането на веществените доказателства, а после, бавно набирайки инерция, ще привеждат доводи за това, че аз съм убиецът. Колкото и да са двусмислени доказателствата им за отношенията ми с Каролин, първо тях ще посочат; след това ще ме обвинят, че съм протакал следствието; към края ще предложат откъслечни доказателства, които ме поставят на местопрестъплението: отпечатъците от пръсти, власинките от мокета, телефонните справки, прислужницата от Ниъринг, резултатите от кръвната проба. Кумагаи Безболезнения ще свидетелства последен и предполагам ще даде експертна оценка за това как е било извършено убийството.

Седнал зад бюрото си, Ларън все още издевателства над Нико — сега вече заради записа в протокола.

— И прокурорите незабавно ще уведомят защитата, когато доказателството се намери. Нали така?

Нико обещава.

След решаването на този въпрос повикват съдебните заседатели в залата и Нико обявява името на първия свидетел на обвинението — детектива Харолд Гриър. Той влиза откъм коридора и застава пред Ларън, за да положи клетва.

 

 

В момента, в който Гриър заема мястото си, става ясно защо Нико искаше да запази предварително определения ред за представяне на доказателствата. По понятни причини съдебните заседатели обикновено запомнят първия свидетел, а Гриър е внушителен — едър тъмнокож мъж с изискана реч, спокоен и почтен на вид. Все едно дали чашата я има или не, важното е, че Гриър излъчва компетентност. Полицията е пълна със служители като него — мъже и жени, които по интелигентност не отстъпват на университетски преподаватели, но са станали полицаи, защото на техния хоризонт това е била най-добрата възможност.

Въпросите задава Молто. Видът му е окаян, но се е подготвил добре за разпита:

— И къде беше тялото?

Гриър е третият полицай, който е пристигнал на местопрестъплението. Каролин била открита около девет и трийсет сутринта. След като не се явила на заседание в осем, нито пък в съда в девет, секретарката й се обадила на домоуправителя. Както самият той ми обясни преди няколко месеца, просто се качил, отворил вратата и се огледал. Тутакси разбрал, че трябва да се обади в полицията. Двамата дежурни незабавно повикали Гриър.

Гриър описва какво е видял и как експертите са работили под негово ръководство. Той разпознава запечатано пластмасово пликче, съдържащо власинките от „Зорак V“, намерени по тялото на Каролин, и голям пакет с полата й, по която са били полепнали повечето от тях. Двамата с Молто позамазват въпроса с чашата. Гриър обяснява, че я намерил на бара и наблюдавал как експертите я запечатват в плик.

— И къде е чашата сега?

— Малко сме затруднени да я открием. Сигурно ще се намери някъде в хранилището за доказателства.

После Молто събужда призрака на изчезналата диафрагма. Гриър заявява, че при обстойното претърсване на апартамента не е открил контрацептивно средство. След всичките тези фрагменти от доказателства, открити от полицията и изброени пред журито, Молто пристъпва към кулминацията.

— Въз основата на деветгодишния ви опит като детектив, разследващ убийства, и гледката на местопрестъплението, създадохте ли си мнение за това какво се е случило? — пита Молто.

Стърн за пръв път прави възражение пред съдебните заседатели.

— Ваше Благородие — извиква сърдито той, — това са предположения. Те не могат да се считат за експертно мнение. Господин Молто пита за догадка.

Ларън поглажда бузите си с ръка, но клати глава.

— Възражението се отхвърля!

Молто повтаря въпроса.

— При първия оглед на местопрестъплението, вземайки предвид положението на тялото — отговаря Гриър, — начина, по който бе вързано, следите от съпротива и отворения прозорец над желязната аварийна стълба, си съставих мнение, че госпожа Полхимъс е била убита по време на или след сексуално насилие.

— Изнасилване? — Молто задава подвеждащ въпрос, който обикновено не е позволен при разпит, но при сегашните обстоятелства е безобиден.

— Да — отговаря Гриър.

— На местопрестъплението имаше ли фотографи от полицията?

— Имаше.

— И свършиха ли някаква работа?

— Помолих ги да направят снимки на местопрестъплението. Което и именно сториха.

— Във ваше присъствие ли?

От количката с доказателствен материал, вкарана тази сутрин в залата, Молто взема снимките, които преди четири месеца преглеждах в кабинета си. Преди да ги предостави на Гриър, показва всяка една на Санди. Молто е построил разпита си умно. Обикновено съдията би ограничил използването на снимки от прокурора по дело за убийство. Изглеждат зловещо и създават предубеждения. Но като набляга само на това, което се вижда и което обвинението несъмнено ще нарече инсценировка, Томи ни отнема обичайните основания за възражение. Докато Гриър описва всяка от потресаващите снимки и отбелязва, че те отразяват местопрестъплението точно, ние седим и се стараем да изглеждаме невъзмутими. Когато Молто ги представя на Литъл, Санди се приближава към бюрото му и иска сам да ги прегледа.

— Достатъчни са ни само две на трупа — казва Ларън. После изважда още две от купчината и подава останалите на Молто, за да ги раздаде на съдебните заседатели, след като приключи разпита на Гриър. Не смея често да поглеждам нагоре, но от безмълвието в секцията на съдебните заседатели усещам, че кръвта и изкривеният труп на Каролин са постигнали ефекта, на който се надяваха прокурорите. Учителката едва ли ще ми се усмихне скоро.

— Разпит от защитата — обявява съдията.

— Само няколко неща — казва Санди. Усмихва се леко на Гриър. — Няма да оспорваме показанията на този свидетел. — Споменахте една чаша. Къде е тя? — Стърн започва да разглежда разпознатите от Гриър веществени доказателства.

— Не е тук.

— Прощавайте, но останах с впечатлението, че свидетелствахте за нея.

— Да.

— О! — Санди уж недоумява. — Но я нямате?

— Не, сър.

— А кога я видяхте за последен път?

— На местопрестъплението.

— Оттогава не сте ли я виждали?

— Не, сър.

— Правихте ли опити да я откриете?

Може би за пръв път, откакто е седнал на свидетелския стол, Гриър се усмихва.

— Да, сър.

— От изражението ви виждам, че сте положили доста усилия.

— Да, сър.

— Но чашата все още не е намерена?

— Не, сър.

— А у кого е била последно?

— Не зная. Разписките за веществените доказателства са у господин Молто.

— О! — Санди се обръща към Молто. Той изглежда развеселен от актьорското изпълнение на Санди, което намира за смешно, но съдебните заседатели, разбира се, не схващат, че това е причината за леката му усмивка. На тях Томи сигурно им изглежда малко арогантен. — Те са у господин Молто?

— Да, сър.

— Обикновено в съда се представят и самите веществени доказателства, нали?

— Да, сър. Прокурорът получава веществените доказателства и оригиналния етикет.

— Значи господин Молто има етикета, но не и чашата, така ли?

— Именно.

Санди се обръща към Молто. Вече с лице към него, казва на Гриър:

— Благодаря ви, инспекторе. — Той като че ли размишлява, преди отново да се обърне към свидетеля.

За няколко минути Стърн се спира върху различните доказателства. Преди да спомене диафрагмата, умишлено замълчава за миг.

— Контрацептивното средство не беше единственото нещо, което не можахте да откриете, нали?

Гриър гледа изчаквателно. Какво е трябвало да открие — диаманти ли? Не схваща смисъла на въпроса.

— Вие и ръководените от вас служители претърсихте апартамента много обстойно, нали?

— Да.

— Но въпреки това не само не открихте диафрагма, но и какъвто и да е крем, желе или друго вещество, което би следвало да се използва при поставянето й. Нали така?

Гриър се поколебава. Досега не се е сетил за това.

— Да — казва той накрая.

Нико незабавно се обръща към Молто. Седят на около пет метра пред мен, с лице към съдебните заседатели. Досега не съм имал възможност да наблюдавам противната страна. От прокурорското място човек се съсредоточава върху журито. Нико шепне. Като че ли казва нещо от рода на: „Къде, по дяволите, са тия неща?“. Няколко съдебни заседатели наострят слух.

Стърн се кани да седне, когато го помолвам да ми покаже снимките. Той ме поглежда унищожително. Явно иска тази част от доказателствения материал да бъде забравена час по-скоро.

Аз обаче настоявам с помахване и той ми подава цялата купчина. Накрая намирам снимката на бара и обяснявам на Стърн какво имам предвид. Той ми кима леко, преди да продължи разпита.

— Разпознахте ли тази снимка, господин Гриър, доказателствено средство 6-Г?

— Да.

— На нея се вижда барът, където открихте тази чаша, нали?

— Да.

— Кажете ми… Е, щеше да е по-лесно, ако имахме чашата, но предполагам, че си я спомняте добре?

— Мисля, че да. Тя е като тези на снимката.

— Тъй, тъй… Чашата, която иззехте, беше от сервиза, нареден върху тази кърпа, нали? — Санди извъртява снимката така, че и Гриър, и съдебните заседатели да видят коя част от нея Стърн смята да посочи.

— Именно.

— Бихте ли преброили чашите?

Гриър поставя пръст върху снимката и започва бавно да брои.

— Дванайсет — казва той.

— Дванайсет — повтаря Стърн. — Така че липсващата би била тринайсета.

Гриър проумява, че това е странно. Клати глава.

— Така излиза.

— Твърде особен сервиз?

Молто възразява, но преди Ларън да се е произнесъл, Гриър отговаря: „Много особен“.

— Оценявам съобразителността ти, Ръсти, но друг път не сервирай такива неща чак в последния момент. Тази подробност може да се окаже съществена — казва ми Санди, когато сутрешното заседание свършва.

Поглеждам Стърн, с когото вървя рамо до рамо.

— Току-що я забелязах — отговарям му аз.

 

 

Следобедът се оказа неприятен за прокурорите. Не ми се е случвало да водя дело, в което да нямам спадове, неизяснени моменти, пункт със слаби доказателства. Наричах тази ситуация „разходка през Долината на смъртта“. Както бяхме разбрали отдавна, Нико щеше да попадне в долината, когато дойдеше време да доказва отношенията ми с Каролин. Явно надеждата му е да събере поне минимума доказателства пред съдебните заседатели, така че те спокойно да правят догадки. Цялостният план, който Молто и той изглежда са начертали, е да започнат силно с Гриър, да преминат, макар и колебливо, през тази част и след това да спринтират към финала, когато веществените доказателства ще звучат все по-убедително и достоверно. Разумна стратегия. Но всички идваме в съда, знаейки, че тези следобедни часове ще принадлежат на защитата.

Следващият свидетел на обвинението е Юджиния Мартинес — бившата ми секретарка. Явно, че за нея това е върховен миг на изява. Накиприла се е с широкопола шапка и подрънкващи обеци. Нико представя показанията й от предварителното следствие, които са кратки. Юджиния е заявила, че работи в прокуратурата от петнайсет години. В продължение на две години, до април тази година, е работила при мен. Един ден през септември или октомври миналата година, като вдигнала телефона, Юджиния неволно се включила в другата линия. Чула само няколко думи от разговора, но разпознала гласовете на госпожа Полхимъс и на моя милост. Уговаряли сме се за среща в дома на госпожа Полхимъс.

— И как ви звучаха? — пита Нико.

— Възразявам срещу „звучаха“ — намесва се Стърн. — Думата предполага оценка.

— Възражението е прието.

Нико се изправя срещу Ларън.

— Господин съдия, тя може да свидетелства за това, което е чула.

— Това, което е чула — да, но без оценки. — Ларън се обръща към Юджиния. — Госпожице Мартинес, не бива да ни казвате какво сте си помислили, когато сте чули разговора, а само думите и интонацията.

— Каква беше интонацията? — пита Нико, който отново се вижда близо дотам, докъдето иска да стигне.

Юджиния обаче не е готова за този въпрос.

— Някак мила — отговаря накрая тя.

Стърн възразява, но отговорът е прекалено безвреден, за да се нуждае от заличаване. Ларън маха с ръка и казва, че може да се запише.

Нико е изправен пред затруднение. Отново ме осенява мисълта, че не му е било лесно да се подготви.

— В тона им звучеше ли интимност? — пита той.

— Възразявам! — скача на крака Стърн. Въпросът е насочващ и неприемливо подвеждаш.

Ларън отново се захваща с Нико пред журито. Заявява му, че въпросът е очевидно неподходящ. Той е заличен от протокола, а на съдебните заседатели е наредено да не го вземат предвид. Но нарушението на Нико си има причина. Той търси някакъв начин да внуши нещо на Юджиния.

— Можете ли да опишете тона на думите, които чухте? — пита той.

Стърн отново възразява енергично. Въпросът вече е бил зададен и му е отговорено.

Ларън поглежда надолу.

— Господин Дилей Гуардия, предлагам да продължите нататък.

Внезапно Нико получава помощ от неочакван източник.

— Той каза: „Ангел мой“ — сама се намесва Юджиния.

Нико се изправя пред нея слисан.

— Точно това каза. Каза, че ще отиде в осем, и я нарече „ангел мой“.

За пръв път, откакто е започнал процесът, загубвам самообладание пред съдебните заседатели. Изпъшквам. Сигурен съм, че погледът ми гори. Кемп слага ръка върху моята.

— Ангел мой! — прошепвам му аз. — Господи!

Стърн ме поглежда строго през рамо.

Стигнал много по-далеч, отколкото е очаквал, Нико сяда.

— Разпит от защитата.

Санди настъпва срещу Юджиния. Започва да говори в момента, в който се е изправил на крака, без да чака да стигне до подиума. Запазил е същия заплашителен израз, с който само преди няколко мига ме погледна.

— За кого работите сега в прокуратурата, госпожице Мартинес?

— За кого работя?

— На кого пишете на машина? Чий телефон вдигате?

— На господин Молто.

— На този господин ли? На прокурора, седнал на тази маса? — Юджиния отговаря утвърдително. — Когато господин Сабич бе принуден да излезе в отпуск заради това следствие, господин Молто зае неговото място, нали?

— Да.

— А това е длъжност със значителна власт и влияние в прокуратурата, нали?

— Той е номер две — отговаря Юджиния.

— А господин Молто беше начело на разследването, което му осигури мястото на господин Сабич, нали?

— Възразявам!

— Ваше Благородие — обръща се Санди към съдията, — имам право да докажа наличието на пристрастие. Тази жена свидетелства пред началника си. Това как тя разбира подбудите му е съществено.

Ларън се усмихва. Стърн доказва много повече от това, но извинението му минава. Възражението е отхвърлено. Стенографът прочита въпроса отново и Юджиния отговаря утвърдително. Във встъпителното си изявление Санди съвсем леко засегна изборите и смяната на администрацията. Това е неговият пръв опит да въведе борбата за власт като основна тема. Така ще отговори частично на въпроса си, отправен към съдебните заседатели във встъпителното изявление: защо прокурорите са решили да водят дело при недостатъчни доказателства. Досега не бях помислял, че може да го направи, като се заяжда с Молто, а не с Дела Гуардия.

— Та в хода на разследването господин Молто поиска ли да говорите пред служител от полицията за това какво си спомняте за отношенията между господин Сабич и госпожа Полхимъс?

— Моля?

— Не разговаряхте ли през май с полицая Гленденинг? — Гленденинг непрекъснато влиза и излиза от залата, но в момента е тук, седнал в униформа на прокурорската маса, и Санди посочва към него.

— Да.

— И вие знаехте, че разследването е много важно за вашия началник господин Молто, нали така?

— Така изглеждаше.

— И все пак, когато ви попитаха за отношенията между господин Сабич и госпожа Полхимъс, вие въобще не споменахте пред Гленденинг, че сте чули господин Сабич да я нарича „ангел мой“, нали така? — Санди изрича всичко това хладно и отчетливо. Сякаш е побеснял при мисълта за лъжесвидетелство. Стиснал е протокола на Гленденинг в ръка.

Юджиния изведнъж схваща, че е влязла в капана. В погледа й се чете униние и колебливост. Вероятно не е имала представа, че защитата знае какво е говорила преди това.

— Не — отговаря тя.

— Вие не сте казали на полицай Гленденинг, че си спомняте тези гальовни думи? Така ли е, госпожице?

— Не. — Тя е умислена. Виждал съм я такава стотици пъти. Със затворени очи, обхванала раменете си с ръце. В подобни моменти Юджиния е най-злобна. — Не съм казала нищо подобно.

— Не сте казали на господин Гленденинг?

— Не.

Санди схваща по-бързо от мен накъде бие Юджиния. Измислила е начин да се измъкне. Той прави няколко крачки към нея.

— Госпожице, не свидетелствахте ли само преди пет минути, че господин Сабич е нарекъл госпожа Полхимъс „ангел мой“?

Юджиния изправя гръб, яростна и горда.

— Нищо подобно — заявява тя гръмко.

Трима-четирима съдебни заседатели облещват очи. Един от тях, стажантът в закусвалнята, се изсмива, което прозвучава като кратко хълцане.

Санди измерва с поглед Юджиния.

— Значи тъй — казва най-сетне той. — Кажете ми, госпожице Мартинес, сега, като вдигате телефона на господин Молто, и неговите разговори ли подслушвате?

Черните й очи го поглеждат с ненавист.

— Не — отсича тя.

— И не бихте слушали нито миг повече, отколкото ви е необходимо, за да разберете, че някой друг говори по тази линия, нали?

В това, разбира се, се заключава проблемът на Юджиния. Вероятно е чула не един и два разговора между мен и Каролин. Но макар че делото водят главният прокурор и първият му заместник, тя не може да си признае, че е подслушвала. Ветровете на съдбата сменят доста бързо посоката си и Юджиния, която е истински продукт на бюрокрацията, знае, че такова признание след време ще бъде дългоочакваният динамит, който ще я изхвърли от синекурната й чиновническа длъжност.

— Това, което чухте, беше само за миг, нали?

— Само толкоз.

— Нищо повече?

— Не.

— А вие ни казахте, че интонацията била някак мила. Нали това бяха вашите думи?

— Да, казах го.

Стърн се приближава и застава до Юджиния. Тя тежи може би деветдесет килограма. Има едри черти и е навъсена, така че дори когато е издокарана както днес, не изглежда прекрасно. Роклята й е прекалено крещяща и ще се пръсне по шевовете.

— На опита си в тази област ли основавате вашия отговор? — пита той.

Лицето на Санди е безизразно, но двама-трима от съдебните заседатели схващат намека. Навеждат глави, за да прикрият усмивката си. Юджиния също се усеща — дори очите на убиец не могат да гледат по-кръвнишки.

Стърн не очаква отговор.

— Този разговор за срещата в апартамента на госпожа Полхимъс бе проведен през септември, нали?

— Да.

— Спомняте ли си, че господин Сабич и госпожа Полхимъс водеха заедно едно дело през септември миналата година?

Юджиния се замисля.

— Тц — клати глава тя.

— Не си спомняте за делото „Макгафен“? За детето, което бе измъчвано от майка си по най-отвратителен начин, за момчето, чиято глава бе притискана в менгеме? Чийто анус бе горен с цигари? Не си спомняте, че господин Сабич успя да осъди тази… — Стърн се преструва, че търси подходящ епитет, но накрая завършва с „жена“.

— О, онова ли? Спомням си — казва тя.

— Да разбирам ли, че в разговора ви с господин Молто не сте споменавали делото „Макгафен“?

— Възражение!

Ларън се замисля.

— Оттеглям въпроса — казва Стърн. Той е изрекъл това, което държи да чуят съдебните заседатели. Днес като че ли всичко се стоварва върху прокурора Молто. У него е етикетът на липсващата чаша. Той е вдъхновил лъжесвидетелстването на Юджиния.

— Госпожице Мартинес, спомняте ли си колко бе топло в нашия окръг миналата година около Деня на труда[1]?

Веждите й се събират. Получи достатъчно удари и сега се опитва да сътрудничи.

— Два дни около четирийсет градуса.

— Правилно — потвърждава Стърн, макар да не беше точно така. — А в прокуратурата има ли климатична инсталация?

Юджиния изпръхтява.

— Разправят, че това, което бръмчи влудяващо, било климатик.

Засмива се цялата зала — съдията, журито, зрителите. Накрая дори Стърн се усмихва.

— Предполагам, че когато има такава жега, гледате да си идете веднага щом свърши работното време, прав ли съм?

— Прав сте.

— Но когато прокурорите са се заловили с важно дело, те не напускат в края на работния ден, нали?

Тя поглежда Санди подозрително.

— Според вас не е ли често срещано явление прокурорите да подготвят тезата си за следващия ден вечер? — пита Стърн.

— О, да.

— Та, госпожице, когато е горещо, не бихте ли предпочели да работите в прохладно помещение, отколкото в задушен кабинет в прокуратурата?

— Възразявам — извиква Нико, общо взето, неоснователно.

— Свидетелят да отговори — казва Ларън.

— Естествено — казва тя.

— Вие не знаете, разбира се, дали апартаментът на госпожа Полхимъс е с климатична инсталация, нали?

— Не.

— Но сигурно знаете, че крайречният квартал е много по-близо до прокуратурата, отколкото домът на господин Сабич в Ниъринг?

— Да.

Каквото и да са си помислили съдебните заседатели за Юджиния, тя вероятно ще им се е видяла цвете в сравнение с госпожа Крапотник, която е следващият свидетел. Няколкото й минути на свидетелския стол се превръщат в същински фарс. Госпожа Крапотник е вдовица. Не казва от какво е умрял господин Крапотник, но ще ни бъде трудно да повярваме, че тя не е допринесла за това. Има едри гърди и крещящ грим. Косата й е червеникава и силно тупирана, така че стои като храст, а бижутата й са масивни. Трудна особа. Не желае да отговаря на въпроси, а иска да разказва свободно. Госпожа Крапотник започва отдалеч да обяснява, че покойният й съпруг бил предприемач. Купил запустялата сграда край реката, когато, както описва тя, „кварталът бил в безобразно състояние, направо сметище“. Заявявайки това, тя кима към съдебните заседатели, сигурна, че те знаят за какво става дума. Господин Крапотник стегнал имота с двете си голи ръце.

— Той беше ясновидец. Разбирате ли за какво говоря? Виждаше напред. В тая сграда… знаете ли какво имаше там? Купища гуми, не се шегувам, господин Диогуарди. Гуми. Нямате си представа как вонеше. Не съм гнуслива, пък и то май не е за приказка, ама отначало, когато ме вкара там да се любим, Бог ми е свидетел, за малко да повърна.

— Госпожо — не за пръв път се опитва да я прекъсне Нико.

— Той беше водопроводчик. Кой да предположи, че разбира от недвижими имоти? Да, господин Диогуарди? — Тя присвива очи. — Така ли се казвате? Диогуарди?

— Дела Гуардия — изрича Нико и хвърля отчаян поглед към Молто, търси помощ.

Полека-лека госпожа Крапотник стига до Каролин. Отначало, като се настанила там преди десетина години, живеела при тях под наем. Купила апартамента, когато преди няколко години всички масово се хвърлили да купуват. Слушам госпожа Крапотник и пиша бележка на Кемп: „Откъде една инспекторка, учеща право вечерно, е намерила пари, за да наеме квартира на крайбрежния булевард?“. Кемп кима. И той се е сетил за същото нещо. Почти десет години Каролин живеела на втория етаж, а госпожа Крапотник на първия. Когато господин Крапотник починал, тя изпратила цветя, което не било много подходящо.

Нико гори от нетърпение да се освободи от госпожа Крапотник. Тя е неуправляема. Той дори не я пита за вечерта, когато Каролин е била убита. Каквото и да свидетелства госпожа Крапотник в този момент, то ще бъде дискредитирано от досегашното й поведение.

Затова Нико просто се обръща към нея:

— Виждате ли в залата някого, когото сте срещали около апартамента на госпожа Полхимъс?

— Ами ето например този съм го виждала — казва тя и размахва ръцете си, отрупани с дрънкащи гривни, по посока на съдията.

Ларън покрива лице с длани. Нико разтрива междувеждието си. В един миг зрителите се мъчат да сподавят смеха си, но сетне избухват в кикот. Като разбира, че е провалила всичко, госпожа Крапотник се озърта отчаяно. Посочва към Томи Молто, който е седнал на прокурорската маса.

— И него — казва тя.

Молто още повече влошава нещата, като се обръща да види дали няма някой зад него.

И съдебните заседатели вече се смеят открито.

Нико се оттегля до количката с веществени доказателства и донася на госпожа Крапотник разгънатия лист с отпечатани снимки, сред които е познала моята. Тя поглежда листа, хвърля поглед към мен и вдига рамене. Като че ли иска да каже „кой знае“.

— Спомняте ли си при друг повод да сте разпознали фотография номер четири? — пита Нико.

Този път тя го изрича на глас:

— Знам ли? — Когато Нико гневно присвива очи, тя добавя: — Добре де, казах, че е той.

Нико се запътва към стола си.

— Разпит от защитата.

— Един въпрос — започва Стърн. — Госпожо Крапотник, разбирам, че вашата сграда има климатична инсталация.

— Климатична инсталация ли? — Тя се обръща към съдията. — Какво го интересува дали имаме климатична инсталация?

Ларън се изправя в целия си ръст и се подпира чак в предния край на бюрото, така че е надвиснал на два-три метра над главата на свидетелката.

— Госпожо Крапотник — изрича тихо той, — на въпроса можете да отговорите с „да“ или „не“. Ако кажете нещо друго, ще ви глобя за неуважение към съда.

— Ясно — заявява госпожа Крапотник.

— Нямам други въпроси — казва Стърн. — Ваше Благородие, нали протоколът ще отрази, че господин Сабич не е бил разпознат?

— Протоколът ще отрази — казва съдията Литъл, като клати глава, — че господин Сабич бе един от малкото хора в залата, които госпожа Крапотник пропусна.

Още докато смехът ехти в залата, Ларън напуска мястото си.

Репортерите се скупчват около Стърн. Искат да коментира първия ден от процеса, но той не желае да се изказва.

В куфарчето на Санди, Кемп събира копия от показания и писмени доказателства — това са документите, които сме вадили през деня и сега са осеяли масата. Искам да му помогна, но Стърн ме подхваща за лакътя и ме повежда към коридора.

— Не се радвай — казва той. — Предстои ни дълга нощ. Утре ще призоват Реймънд Хорган.

Колко добре ми е познато всичко това. Вечерта се прибирам у дома със същата онази умора, която винаги съм изпитвал след дните, прекарани в съда. Усещам костите си омекнали от превъзбуда. Мускулите ме болят от напрягане. Порите ми като че не се затварят бързо и студената пот продължава да струи от мен цяла вечер. Връщам се у дома и ризата ми е залепнала на гърба като влажна хартиена опаковка.

Докато седя в съда, на моменти дори забравям кого съдят. Сега, разбира се, нямам някогашната задача да се представя блестящо, а да следя внимателно всичко. Но върнем ли се обратно в кантората, отново ставам юрист — атакувам книгите, вземам бележки, пиша записки. Никога не ми е липсвала работоспособност. Когато към един часа след полунощ автобусът пристига в Ниъринг и тръгвам по осветените смълчани улици на това спокойно градче, усещанията са ми познати и поради чувството, че тук съм в безопасност. В пристанище съм. Тревогата ме е напуснала. Най-сетне съм оставен на мира. Както в продължение на много години, спирам до вратата, сядам в люлеещия се стол и събувам обувките си, така че когато се кача горе, да не събудя Барбара, защото тя сигурно вече спи. Къщата е тъмна. Потапям се в тишината и останал най-после сам, размислям върху събитията от деня. И в този момент, подтикнат може би от всичко казано за Каролин или просто от моментното чувство, че съм се върнал в по-доброто минало, или дори от подсъзнателния спомен за други тайни завръщания у дома, аз се стряскам, когато тя се изправя пред мен също като през онзи месец, когато смитах, че бях открил нирвана — гола до кръста, гърдите й, стегнати и красиво заоблени, зърната й, червени и набъбнали, косата й, пълна със статично електричество след боричкането ни в спалнята, чувствената й уста отворена — аха да изрече някоя сладострастна, възбуждаща закачка. И ето че пак съм безсилен да се помръдна, жадуващ, пламенен, необуздан. Не ме интересува, че върша лудост, и отчаяно зашепвам името й в мрака. Изпълнен със срам и желание, аз съм като трептящ кристал, който всеки миг ще се пръсне. „Каролин…“ Безнадежден. Обезумял. Боря се с дълбоко вкорененото си чувство, с налудничавото си убеждение, че всичко може да започне отново. Отново.

Отново.

Сетне призракът изчезва. Стопява се във въздуха. Седя неподвижен, с изпънат гръбнак върху облегалката на стола. Дишам учестено. Зная, че ще минат часове, преди да заспя. Опипвам из шкафа да намеря нещо за пиене. Трябва да напрегна съзнанието си, за да отгатна значението на това нощно посещение. Но не мога. Вече имам усещането, че всичко е минало — и то толкова силно, колкото бе и желанието отпреди няколко мига. Седя в люлеещия се стол насред хола. Поради някаква странна причина съм по-сигурен с куфарчето до мен и затова го поставям в скута си.

Но то не ми носи голямо успокоение. Нейната внезапна поява разплиска и забърза потока на чувствата ми. Седя в тъмното и усещам въздействието на важните хора в моя живот — те кръжат като множество луни около далечна планета, и всеки от тях влияе на приливите и отливите в душата ми. Барбара. Нат. Родителите ми. О, този сблъсък на любов и привързаност. И срам. Чувствата ми прииждат на талази и от люшкането ме обзема самосъжаление, подобно на морска болест. Отчаяно, отчаяно обещавам на всички, на всеки един от тях, на себе си, на Бога, в когото не вярвам, че ако оцелея някак, ще бъда по-добър. По-добър, отколкото съм бил. Искам да сключа с тях това споразумение, неотложно и мрачно като предсмъртно желание.

Пия питието си и седя в тъмното с надежда за душевен мир.

Бележки

[1] В САЩ този ден се празнува през първия понеделник на месец септември. — Б.пр.