Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (16)

15.

Денят на изборите е ведър и слънчев. Снощи, когато с Майк Дюк, Ларън и Хорган бяхме в кабинета на Реймънд, те твърдяха, че хубавото време ще ни помогне. След като партията вече стои зад Дела Гуардия, Реймънд се нуждае от онези гласоподаватели, които се вдъхновяват не толкова от желанията на местния партиен водач, колкото от самия кандидат. Миналата седмица получихме особен урок. Всеки път, когато нещата тръгнат зле, решаваш, че положението е безизходно. А след това с надежда поглеждаш напред. Снощи в кабинета на Реймънд още говореха за победа. Последното допитване, отново организирано от вестника и Трети телевизионен канал, бе извършено в деня, когато съобщиха кого ще подкрепи Болкаро. То показа, че Реймънд изостава само с пет пункта. Дюк заяви, че според него оттогава нещата са се подобрили и Реймънд пак е набрал инерция просто защото е бил поставен в ролята на догонващ. Стояхме там, четирима възрастни мъже, и се преструвахме, че си вярваме.

Както винаги, в деня на изборите цари бездействие. През целия мандат на Реймънд на служителите от прокуратурата, едно време активни политикани, им бе внушавано да не се занимават с агитация. Отминаха дните, когато прокурорите продаваха в съдебната зала билети за излетите, организирани от изборния щаб на главния прокурор. През тези дванайсет години Реймънд Хорган не е поискал в помощ на кампанията дори един цент дарение, не е отнел минута от работното време на служителите си. Независимо от това мнозина от административните служители, назначени преди избирането му, продължават да изпълняват политическите си задължения спрямо покровителстващите ги партийни функционери. В съответствие с деликатното споразумение, постигнато с Болкаро преди десет години, Реймънд се съгласи в деня на изборите да освободи от работа повечето служители на прокуратурата. По този начин партийните активисти могат да си вършат работата: да обикалят по домовете, да раздават листовки, да превозват възрастните избиратели и да следят анкетите. Тази година те ще вършат това за Нико дела Гуардия.

За нас, останалите, няма установени задължения. Като първи помощник-капитан на потъващия кораб, прекарвам по-голямата част от деня в прокуратурата. Тук има още неколцина, главно прокурори, които работят върху досиета и пледоарии или просто си разчистват бюрата. Около двайсет и пет по-млади прокурори са на разположение на федералната прокуратура, за да следят да няма фалшификации при гласуването. Обикновено задачата им се състои в това да се отзовават на сигнали и оплаквания: не знам къде се развалил автоматът за гласуване; в друго изборно бюро влязъл човек с пистолет; член на комисия носел значката на единия от кандидатите или пък усърдно агитирал възрастните гласоподаватели. По телефона периодически ме осведомяват за хода на гласуването и аз отговарям на запитванията на журналистите — прилежно докладвам, че няма нарушения в принципите на демокрацията.

Около четири и трийсет следобед ми се обажда Липранзър. Някой е поставил телевизор в коридора, точно до вратата ми, но още няма никакви конкретни резултати. Изборните бюра ще бъдат отворени още час и половина. Засега новините се състоят от възторжени коментари, че голям брой гласоподаватели вече са пуснали своите бюлетини.

— Той загуби — казва Лип. — Моят човек от трети канал е видял резултатите от тяхната предварителна анкета, която правят на изхода. Твърди, че Нико ще спечели с осем, а може би и с десет пункта, ако това положение се запази.

Сърцето ми отново се свива, а вътрешностите ми се обръщат. Най-сетне осъзнавам истината. Поглеждам през прозореца към колоните на Съдебната палата, към плоските асфалтови покриви на съседните сгради, към набраздените черни води на реката, която рязко се извива през две преки оттук. Кабинетът ми вече седем години е от тази страна на сградата, но сега гледката ми се вижда непозната.

— Добре — заявявам тържествено накрая. — Какво друго?

— Нищо — казва Лип. — Просто реших да те осведомя. — Той изчаква. — Още ли работим по делото Полхимъс?

— Нямаш ли си друга работа, та питаш?

— Не. Днес дойдоха да вземат всичките доклади. Морано искал да ги прегледа. — Морано е началникът на полицията.

— Е, и?!

— Стори ми се странно. Сам разбираш, преди три години обраха с пистолет в ръка тъща му, но не си спомням тогава да е искал докладите.

— Всичко щеше да ти е ясно, ако имаше тъща. — Лип възприема хумора ми като преднамерен — като извинение за току-що проявената невъздържаност. — Просто искат да са сигурни, че Нико е в течение, което звучи като виц, тъй като Молто вероятно получава от машинописното бюро копия от полицейските доклади.

— Вероятно. Не знам. Но тук има нещо гнило. Шмид лично дойде при мен. Беше адски сериозен. Като че са застреляли президента.

— Просто искат да се представят добре.

— Сигурно. Ще ида в Съдебната палата на Северния район да доразгледам ония папки. — Лип има предвид архивите, които търсим, откакто посетих Трийсет и второ полицейско управление. — Обещаха да донесат преди пет микрофилмите от хранилището. Искам да съм там, да не би да ги върнат обратно. Къде си довечера, за да ти се обадя, ако открия нещо?

Казвам му, че ще се навъртам край групата на Реймънд, някъде из хотела. Вече няма смисъл да тича при мен с предварителните резултати, но Лип ми заявява, че все пак ще се отбие, главно за да засвидетелства своето уважение.

— Ирландците — казва той — държат на нощното бдение над мъртъвците.

Преценката на Липранзър се оказва точна. Оркестърът свири оглушително. В очите на младите момичета, които са вечното присъствие тук, все още свети мекият блясък на въодушевлението от забележителните събития. Те са окичили гърдите си със знаменца, а на главите им са кацнали внимателно прикрепени картонени шапчици. С келтски букви в наситенозелен цвят^[1] навсякъде пише ХОРГАН! В двата края и в средата на празната трибуна са окачени три огромни портрета на Хорган, метър на метър. Разхождам се бавно из залата и похапвам кюфтенца, но се чувствам ужасно.

Около седем и трийсет се качвам на петия стаж в апартамента на Реймънд. Организаторите на кампанията сноват из стаите. На една от ниските масички има три подноса със студени закуски и бутилки алкохол, но аз отклонявам поканата да се почерпя. В трите стаи сигурно има поне десет телефона и всичките звънят едновременно.

И трите местни телевизионни програми вече са дали категорични прогнози, че Дела Гуардия ще е победител. Ларън — съдията Литъл — влиза с чаша бърбън в ръка и протестира срещу анкетите, които се провеждат на изхода.

— За пръв път — казва той — виждам да обявяват някого за мъртвец, преди още да е паднал.

Реймънд обаче е жизнерадостен. Седнал е в една от спалните и говори по телефона, като същевременно гледа телевизия. Щом ме вижда, оставя слушалката и идва да ме прегърне. „Рожат“, произнася той истинското ми име. Знам, че тази вечер подобен жест е бил проявен към поне още десет души, но усещам, че съм дълбоко признателен и трогнат, задето ме причислява към опечаленото си семейство.

Сядам на табуретката до фотьойла, в който се е разположил Реймънд. На страничната масичка има отворена бутилка бърбън и нахапан сандвич. Той продължава да отговаря на телефонните обаждания, а в промеждутъците разговаря с Ларън, Майк и Джо Райли. Аз не помръдвам. Спомням си вечерите, когато седях до баща ми, докато той гледаше мач по телевизията или слушаше радио. Винаги исках позволение, преди да седна до него на дивана. Това бяха най-сърдечните мигове, които сме прекарвали заедно. Когато поотраснах, той от време на време ми подаваше шишето бира, от което пиеше. Понякога дори коментираше мача на глас.

Постепенно разговорът се завърта около това какъв е протоколът за признаване на загубата. Дали Реймънд първо трябва да се обади на Дела Гуардия, или пък да слезе долу да говори пред привържениците си? Най-напред на Дела Гуардия, решават те. Майк държи Реймънд да му се обади. Джо предлага да му изпратят телеграма.

— По дяволите — казва Реймънд. — Той е на отсрещната страна на улицата. Ще отида там да му стисна ръката.

Помолва Ларън да уреди въпроса. Ще се срещне с Нико, ще произнесе речта си, след което ще се върне тук да даде самостоятелни интервюта на репортерите от вестниците, радиото и телевизията. Няма смисъл да ги дразни. Нарежда на Мак да започне да ги насрочва за след девет и трийсет. В десет ще бъде интервюиран на живо от Розънбърг. Досега не бях забелязал Мак, но когато тя завърта стола си, казва само една дума: „Тъжно“.

Реймънд иска да ме види насаме. Влизаме в просторната баня между двете спални.

— Как си? — питам аз.

— И по-тежки моменти съм имал. Утре ще е зле, вдругиден също. Но ще го преживеем някак. Слушай, за това, дето ти споменах онази вечер — като се видя с Нико, ще му предложа да си подам оставката. Не ми се ще да доизкарам последните месеци от мандата си с подрязани криле. Не искам да изглежда, че съм на доизживяване в службата. За какво да проточвам нещата? Ако Нико иска да се състезава в общите избори през ноември като заемащ длъжността, нека да му дам тази възможност. Ще му заявя, че ако председателят на административния съвет на окръга е съгласен, може веднага да поеме прокуратурата. — Това е опит за шега. Председател на административния съвет е Болкаро.

И председател на партията. И кмет. Той има повече титли от президента на някоя бананова република.

Казвам на Реймънд, че е взел мъдро решение. Споглеждаме се.

— Ръсти, май трябва да ти се извиня — казва той. — Знаеш, че ако съм искал някой от прокурорите да поеме поста от мен, това си бил ти. Трябваше да опитам това да направя, вместо да се кандидатирам. Но приятелите настояха да пробвам още веднъж.

Махам с ръка и клатя глава. Не искам да ми се извинява. Ларън открехва вратата и промушва глава.

— Тъкмо казвах на Ръсти — обръща се към него Реймънд, — че не трябваше отново да се кандидатирам. Редно беше да му дам той да опита. Ново лице. Способен прокурор. Без политически пристрастия. Можеше да вдигне оборотите. Как смятащ?

— По дяволите! — казва съдията. — Още малко, и ще взема да повярвам.

И тримата се смеем.

Ларън докладва за разговора си с хората на Дела Гуардия. Приказвал с Томи Молто, който днес игра ролята на главен адютант. Предпочитали тази вечер да не се виждат очи в очи. Молто и Нико искали среща с Реймънд утре сутринта.

— В десет часа — казва Ларън. — Не ме попита удобно ли ти е, не е ли, рече и отсече. И добави: „Моля те, Реймънд да е сам“. Как ти се струва? Нагло лайно. — Ларън млъква за миг, задавен от възмущение. — Казах, че ще се обадиш на Нико да признаеш официално победата му. Когато си готов.

Реймънд взема от Ларън чашата с бърбън и отпива голяма глътка.

— Готов съм — казва.

Показах лоялността си, доколкото можах. Не ми се слуша повече. Отново се запътвам към балната зала.

На бара срещам Джордж Мейсън, стар приятел на Реймънд. Вече се е напил. В нас се блъскат хора.

— Голяма навалица — казва той.

Само около бара, мисля аз, но не го изричам.

— Добре се бори човекът — продължава Джордж. — Хубава работа свърши. Трябва да се гордеете с него.

— И още как! Лично аз се гордея.

— Какво ще правиш? Частна практика ли?

— Поне на първо време.

— С наказателни дела ли ще се занимаваш?

Колко пъти водих този разговор тази вечер? Отговарям, че вероятно да, ще видя, кой знае. Ще замина на почивка, това поне е сигурно, Джордж ми дава визитната си картичка и заръчва да му се обадя. Познавал хора, с които ще е полезно да поговоря.

Хорган се появява след двайсет минути. Навлеците от телевизията си пробиват път напред и изправят камерите, осветлението и микрофоните така, че останалите нищо да не виждат. Реймънд се усмихва и маха. На подиума с него са и две от дъщерите му. Оркестърът свири ирландска джига. Реймънд благодари, вече за трети път, и почти е усмирил тълпата, когато някой ме бута по рамото. Липранзър. Костюмът му се е поизмачкал и раздърпал, докато се е провирал през тълпата, за да се добере до мен. Прекалено е шумно, за да разговаряме — хората тропат с крака, дюдюкат, свиркат. По-назад някои дори вече танцуват. Липранзър ми дава знак да излезем навън и аз тръгвам след него към изхода. Най-неочаквано се озоваваме в глухата уличка зад хотела и Лип се запътва към една лампа. Сега, като виждам лицето му на светло, разбирам, че нещо не е наред. Изглежда съсипан и изтормозен от някаква грижа. По слепоочията му лъщят капчици пот. Гласът на Реймънд долита отвътре, но не долавям какво казва.

— Странна работа — казва Лип. — Има нещо гнило в централното управление. Объркали са се конците.

— Защо?

— Не знам. Долавям вибрации, каквито не съм усещал от години. Обадили са се утре в осем да се явя в кабинета на Морано, за да бъда разпитан от Молто. Точно така са предали. Не разговор, не обсъждане, а разпит. Като че ли ме подозират в нещо. И друго: като се върнах тази вечер, ми казаха, че Шмид е взел всички разписки за веществените доказателства, които съм описал по случая Полхимъс. Който имал въпроси, да се обърнел към него.

— Май са те отстранили от делото.

— Разбира се — казва той. — И слава богу. Но помисли и върху следното. Пристигам в Северния район преди пет. Всичко това се случва към шест — шест и половина. А виж какво намерих там. Пъха ръка в якето и рови в джоба на ризата си. Вади четири-пет листа фотокопирна хартия с преснимани съдебни документи. Веднага познавам номера — той съвпада с липсващия номер на полицейското дело. Първият лист е копие от лицевата страна на папката. „Народът срещу Леон Уелс. Дело за непристойно поведение на обществено място“. Прекратено от съда през месец юли, преди девет години.

— То е! — извиквам аз.

— Виж тази страница — казва Лип. Това е попълнена бланка за гаранция. В нашия щат обвиняемият може да задоволи изискването за гаранция при маловажни случаи с просто подписване на полица, с която се задължава да плати определена сума — съгласно закона по-малка от пет хиляди долара — в случай на неявяване. Единствените условия са той да не върши други престъпления и веднъж седмично да се обажда по телефона в съдебния отдел за условно осъдени и предсрочно освободени. Определеният на Леон инспектор според бланката за гаранция е Каролин Полхимъс. Дадени са името и телефонният й номер. Чакай, не е само това. — Лип изважда и последния лист. Копие от съдебното определение за прекратяване на делото. Озаглавено е „Оттегляне на обвинението“. Най-отдолу пише: „До Реймънд Хорган, главен прокурор на окръг Киндъл“. На това място трябва да се подпише съответният прокурор, който се занимава с делото. Отначало не мога да разчета подписа, но изведнъж го разпознавам.

— Молто?!

Двамата с Липранзър прекарваме няколко мига под уличната лампа, докато отново прочетем документите. Дума не си разменяме. Отвътре се чува страхотен рев, след което оркестърът пак подхваща „Когато ирландските очи се усмихват“. Предполагам, че Реймънд се е признал за победен.

Опитвам се да успокоя Липранзър. Казвам му да не се тревожи, тъй като няма нищо сигурно.

— Вземи ги — подава ми той фотокопията.

Аз се запътвам към балната зала, а Лип тръгва сам по тъмната уличка покрай кофите за смет и разпиляния боклук.