Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

23.

Всяка седмица, обикновено в сряда вечер, телефонът звъни. Знам кой е още преди да проговори. Чувам го как засмуква проклетата си цигара. Не трябва да говоря с него и той не трябва да говори с мен. И двамата имаме указания. Затова не си казва името.

Кво правиш, пита той.

Карам я някак.

Добре ли сте вкъщи?

Спогаждаме се.

Гадна работа.

Кажи нещо повече.

Той се смее. Не, няма да ти кажа. Имаш ли нужда от нещо? Да помагам, а?

Засега нищо. Много мило, че се обаждаш.

Да, мило е, но предполагам, че скоро пак ще си началство. Хванал съм се на бас.

Сигурно. А ти? Ти как си?

Добре. Оцелявам.

Шмид още ли се занимава с твоето дело, питам аз, като имам предвид шефа му.

През цялото време. Знаеш го. Да върви по дяволите.

Много ли те тормозят?

Кой, тия леваци ли? Ами!

Но аз знам, че на Лип му е тежко. Мак, която също се обади два-три пъти, ми каза, че са го изтеглили обратно в Макграт Хол и са го махнали от специалния отряд към прокуратурата. Шмид го е вързал за едно бюро да подписва докладите на другите полицаи. Това сигурно ще го подлуди. Но Лип винаги е бил въжеиграч в полицията. Трябваше да смае тълпата, за да удържи враговете си. Мнозина чакаха да видят как ще падне. Сега е паднал. Полицаите винаги ще смятат, че Липранзър е знаел нещо и ми е позволил да го скрия. Те просто така са устроени.

Накрая на всеки разговор обещава, че следващата седмица ще се обади пак. И го изпълнява добросъвестно. Освен с някоя и друга реплика разговорите ни не се различават един от друг. След около месец, когато стана ясно на всички, че работата е сериозна, ми предложи пари.

Разбирам, че тези неща могат да струват скъпо, каза ми той. Знаеш, че хората от Централна Европа винаги имат по нещо скътано.

Отвърнах му, че Барбара е спасила положението. Той отбеляза колко е добре да се ожениш за момиче от еврейски произход.

Тази седмица, когато телефонът звънна, аз чаках.

— Кво правиш? — пита той.

— Карам я някак.

Точно когато си разменяме тези думи, Барбара вдига другия телефон.

— За мен е, Барбара — казвам аз.

Тъй като не знае нашата договорка, тя казва: „Здравей, Лип!“, и затваря телефона.

— И какво става?

— Делото е насрочено — казвам аз. — След три седмици. Малко по-малко.

— Да, знам. Видях във вестниците.

И двамата замълчаваме за момент. Дан Липранзър няма какво да направи относно показанията си. Те ще ме разбият. И двамата го знаем, но нямаме избор. Лип е отговарял на въпросите на Молто в деня след изборите, преди да може да предвиди резултата. Но аз съм склонен да мисля, че отговорите щяха да бъдат същите, дори и да знаеше последствията. Станалото — станало. Той така би успокоявал себе си.

— Подготвяш ли се? — пита.

— Работим много упорито. Стърн е изумителен. Наистина. Далеч по-добър е от всички други.

— Така разправят. — Когато замълчава, чувам щракането на запалката му. — Е, добре. Да имаш нужда от нещо?

— Имам — отговарям аз. Ако той не беше попитал, и аз нямаше да отворя дума. Така бях решил в себе си.

— Казвай!

— Трябва да намеря оня приятел Леон. Леон Уелс. Оня, за когото се предполага, че е подкупил прокурор от Северния район, сещаш ли се? Подсъдимият в онова съдебно дело, което ти изрови, онова с Каролин и Молто. Стърн назначи някакъв частен детектив, който нищо не можа да открие. За него такъв човек не съществувал. Не знам какво друго да опитам. А не съм толкова интимен с Томи Молто.

Частният детектив се казваше Нед Бърман. Санди каза, че е добър, но ми се стори, че няма представа какво прави. Дадох му копия от страниците на съдебното дело. След три дни той се върна и каза, че не може да помогне. Северният район в тези дни, каза той, е истинска зоологическа градина. Желая ти успех. Наистина ти го желая. Там не е ясно кой на кого какво прави.

Липранзър се замисля над молбата ми по-дълго, отколкото очаквах. Но аз разбирам проблема. Ако в службата му разберат, че ми помага в подготовката на моята защита, ще го уволнят. За неподчинение. За предателство. Над петнайсет години служба и пенсията му ще идат на вятъра.

— Не бих молил, знаеш, че наистина не бих. Но смятам, че това би могло да се окаже от значение.

— Как? — пита той. — Смяташ, че по това дело при Томи нещо не е наред? И е изфабрикувал обвинението срещу теб, за да престанеш да се ровиш? — Виждам, че макар да се старае да не прави заключения, Липранзър смята тази идея за изсмукана от пръстите.

— Не знам какво да отговоря. Искаш да ти кажа, че според мен това е възможно? Да, възможно е. И независимо дали той ме е нагласил или не, ако можем да открием нещо такова, зле му се пише. Нещо от тоя сорт ще привлече вниманието на журито.

Той отново замълчава.

— След като свидетелствам — казва после. — Знаеш, че онези приятелчета ме държат под око. А и не ми се ще, когато под клетва ми задават каквито и да било въпроси, да трябва да давам лъжливи отговори. Много хора биха искали да видят това. Когато сляза от свидетелския стол, те ще се поуспокоят. Тогава ще се захвана с това. Както трябва. Добре ли е?

Не е добре. Може да стане много късно. Но вече поисках прекалено много.

— Много е добре. Приятел си. Истински.

— Предполагам, че скоро пак ще ръководиш прокуратурата — казва той. — Аз просто си подсигурявам басовете.

 

 

Отново бейзбол за малчугани през летния сезон. В този турнир, слава богу, не се води класиране, тъй като „Стингърс“, отборът на Нат, не е напреднал особено. През задушните августовски вечери високите топки все още стряскат нашите малки играчи. Те падат с безпрепятствената поройна скорост на дъжда. Момичетата се поддават по-добре на обучението. Те хвърлят и удрят все по-умело. Но повечето от момчетата изглеждат невъзприемчиви. Няма смисъл да им се говори за достойнствата на премерения замах. Всяко момче на осем години застава пред топката с надежда, че неговата бухалка е магическа. Представя си, че топката излита в трибуните или се плъзга коварно по страничната линия. Няма полза да повтаряш на момчетата да удрят ниски топки — те едно си знаят.

За моя изненада Нат е изключение. Това лято той се променя и започва да придобива някаква по-земна нагласа. Изглежда, че неотдавна е осъзнал своята сила и факта, че хората смятат начина, по който вършиш нещо, за признак на характер. Щом му дойде редът пред блокчето и удари топката, наблюдавам как поглежда нагоре, когато премине първа позиция и спринтира към втора. Ако просто кажем, че подражава на играчите от телевизията, ще бъде неточно, защото важното е, че въобще ги е забелязал. Той започва да обръща внимание на държането си. Барбара казва, че изглежда по-придирчив и към дрехите си. Бих се радвал повече на всичко това, ако не бях загрижен за причините на това внезапно узряване. Той не беше пораснал чак толкова много, че да бъде изтръгнат от корените на мечтателността си. Предполагам, че Натаниъл насочваше своето внимание към света, защото знаеше, че именно този свят причинява толкова много неприятности на татко му. След играта се запътваме към вкъщи сами. Никой не е толкова безсърдечен, за да ни намекне да не присъстваме на пикника, но така е най-добре. Един път, след като ми предявиха обвинението, останахме, но времето мина толкова тягостно и с такива внезапни мъчителни паузи, които наставаха, щом се засегнеха най-обикновени теми — службата, от която съм освободен, или телевизионен детективски сериал, в който се разказва за затруднения като моето — че повече не можех да издържам там. Тези мъже са достатъчно великодушни, за да приемат моето присъствие сред тях. Но ако има някаква опасност, тя е заради децата. Ние всички трябва да мислим за предстоящите месеци, за невъзможността да обяснят къде съм отишъл… и какво съм извършил. Не е честно да осакатявам великолепните им вечери с проклятието на злото. Ето защо аз и Нат напускаме с дружеско помахване. Аз нося бухалката и ръкавиците. Той върви до мен и мачка глухарчетата.

Натаниъл не се оплаква. Дълбоко съм трогнат от предаността на моя син. Един Господ знае какви рани му нанасят неговите приятели. Никой възрастен не може изцяло да си представи самодоволните остроумия и безцеремонната злоба, които той понася. И все пак отказва да ме изостави — мен, източника на тази негова болка. Той не е любвеобилен. Но е с мен. Издърпва ме от канапето, за да упражняваме фалцовия удар; придружава ме вечер, когато излизам за вестници и мляко. Върви пред мен през малката горичка между нашия квартал и поляните на Ниъринг. Не показва уплаха.

— Страхуваш ли се? — внезапно питам тази вечер, както вървим.

— Искаш да кажеш дали ме е страх, че няма да се измъкнеш ли? — Процесът наближава със застрашителна скорост и дори моят осемгодишен син тутакси разбира какво искам да кажа.

— Да.

— Неее.

— Защо не?

— Просто не се страхувам. Това са куп глупости, нали? — Той ми хвърля примижал поглед изпод козирката на накривената си бейзболна шапка.

— Донякъде е тъй.

— Те ще направят този процес, ти ще им кажеш какво се е случило наистина и всичко ще свърши. Така казва мама.

Ох, сърцето ми ще се пръсне — „така казва мама“. Прегръщам през рамо моя син, повече от всякога удивен от безпределната му вяра в нея. Не мога да си представя какви са тези терапевтични сеанси между майка и дете, чрез които тя го е убедила така да ме подкрепя. Това е чудо, което само Барбара би могла да постигне. Именно тази връзка ни крепи като семейство — най-много на света обичам Нат, а той обожава своята майка. Дори и в тази крехка възраст, кипящ от буйната енергия на осемгодишно човече, той се разнежва пред Барбара, както пред никой друг. Единствено на нея й е разрешено да го прегръща дълго; те се радват на особена хармония, взаимност и доверие. Той по-скоро прилича на нея, отколкото на мен — чувствителен, притежаващ нейния пъргав ум, спохождан от мрачните й потайни настроения. Тя му отвръща със същата преданост. Нат винаги присъства в мислите й. Вярвам й, когато казва, че ако роди друго дете, не би могла да го дари със същата обич.

Никой от тях не се чувства добре, когато е отделен от другия. Миналото лято Барбара прекара четири дни в Детройт на гости при Йета Грейвър, нейна колежка и приятелка, за която бе научила, че е станала професор по математика. Обаждаше ни се по два пъти на ден. А Нат беше като ранено зверче — намусен, страдащ. Единственият начин да го склоня да легне беше да гадая на глас какво точно правят в този момент майка му и Йета.

Сега вечерят в малко ресторантче, започвах аз. Поръчали са си риба. Тя е запечена с много малко масло. И двете пият по чаша вино. После ще се изкушат да хапнат нещо сладко за десерт.

Пай ли, питаше Нат.

Пай, отговарях аз.

Моят син, този, за когото винаги съм си мечтал, заспиваше, представяйки си как майка му яде сладкиши.