Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

28.

Първото нещо, което забелязвам при влизането на Реймънд Хорган в съдебната зала, е синият костюм от фин шевиот, който носеше на погребението на Каролин. Понатрупаните килограми не нарушават достолепието му. Макар и възпълен, пък и с малко тромава походка, все пак има внушителна осанка. Докато Реймънд полага клетва, той и Ларън си разменят многозначителни усмивки. След като сяда, Хорган оглежда залата, за да прецени тълпата спокойно и професионално.

Първо кима на Стърн, а след това погледите ни се срещат и кимва леко и на мен. Аз не помръдвам. Старая се да не мигна дори. В този момент с цялото си сърце желая да бъда оправдан, и то не заради свободата изобщо, а заради удоволствието да срещна погледа на Реймънд Хорган, когато се засечем за пръв път на улицата.

Докато очаквахме появата на Реймънд, съдебната зала бе изпълнена с онази епична атмосфера и напрежение, присъщи на съдбовните моменти — четиристотин души изгарят от любопитство и шушукат възбудено. Забелязвам, че днес местата, определени за пресата, са се увеличили с ред и половина, и виждам, че асовете на журналистиката са тук — известни телевизионни коментатори и наблюдатели от вестниците. По време на процеса повечето репортери за моя изненада уважиха искането на Стърн да ме оставят на мира. След като заснеха кадри от първата ми поява в Съдебната палата, които да показват всяка вечер в новините, двамата с Барбара можем да влизаме и излизаме сравнително спокойно. От време на време някой журналист — обикновено мой стар познат — ме спира с въпроси в коридора. Отпращам всички към Стърн. Миналата седмица се сблъсках с някакъв нюйоркски журналист на свободна практика, който възнамерявал да напише книга за делото. Сигурен бил, че ще се получи нещо интересно. Отклоних поканата му за вечеря в ресторант.

Престанах да гледам новините по телевизията. Коментарите за мен звучат толкова нелепо, че побеснявам дори когато измислиците са в моя полза. Ако ги нямаше сутрешните вестници, щях да забравя пресата. Но на път за града няма начин да не забележа едрошрифтовите заглавия в автоматите за продажба на вестници. Двата ежедневника изглежда са започнали заклета и враждебна надпревара при отразяване на делото — кой от кой по-блудкаво и сензационно. Разкритията във встъпителното изявление на Нико относно любовната афера между Реймънд и Каролин провокираха безвкусни заглавия в продължение на два дни. СЕКС В ПРОКУРАТУРАТА тръбеше „Хералд“ с всевъзможни подзаглавия в различен шрифт. Няма как съдебните заседатели да не са надникнали в тези статии. Под клетва се задължиха да не четат вестници, но малцина адвокати вярват на подобни обещания.

В секцията на журито в момента цари голямо оживление. Членовете му изглеждат далеч по-развълнувани при появата на Реймънд, отколкото например, когато за пръв път видяха Нико. Тогава забелязах само няколко от бъдещите съдебни заседатели да се накланят един към друг и да кимат към него. Хорган внесе атмосфера в съдебната зала. Всички го познават. Той е истинска знаменитост и Нико бледнее пред него. Може би намеците за тайната връзка във встъпителното изявление също разпалват интерес. Онова, което Стърн предсказа преди няколко седмици, сега е факт — достигнали сме критичния момент в този процес. Всички членове на журито са обърнали столовете си по посока на свидетелското място. Когато Молто пристъпва към подиума, за да започне разпита, голямата съдебна зала е притаила дъх.

— Вашето име, моля.

— Реймънд Патрик Хорган — отговаря той. — Трети. — Изричайки последното, се усмихва леко на Ларън. Явно това е някаква тяхна шега.

Никога не съм знаел, че Реймънд е трета издънка на династията Хорган. Какви ли не подробности изникват понякога от показанията под клетва.

Молто отново се е подготвил старателно за разпита. Личи си, че Реймънд знае какви въпроси ще му задават (както и би трябвало да се очаква), и двамата с Томи от самото начало влизат в синхрон. Хорган е скръстил ръце на гърдите си. С този костюм и с най-изискано поведение, той излъчва спокойствие. Няма как да не омагьоса журито с лъжовния си чар и прямота. Понижил е дрезгавия си баритон, за да звучи по-сдържано.

Томи не бърза. Ще извлекат от Хорган всичко, което могат, за да се възстановят час по-скоро от вчерашното поражение в битката за спечелване на поддръжници. Започват с биографията на Реймънд. Роден е тук. Учил е в Източния район, в църковното училище „Св. Пътник“. Баща му починал, когато той завършвал колежа. Станал полицай. Служил седем години и когато се дипломирал във вечерния факултет по право, имал вече чин сержант. Предвиждам опасността Молто да измъкне от Реймънд, че е работил заедно с Ларън, но той отминава този момент в кариерата му. Хорган просто споменава, че са били трима партньори и са се занимавали главно с наказателни дела. След шестнайсетгодишна практика се заел с политика.

— Едни избори спечелих — казва Реймънд, — а други загубих.

При тези думи отправя дружелюбна усмивка към Нико, който седи на прокурорската маса. Дилей вдига оплешивялата си глава от бележника и засиява насреща му. Господи, как се гледат! Като неразделни приятели. Съдебните заседатели сякаш са очаровани от този съюз, изграден върху всеизвестното доскорошно съперничество. Усмихнатата учителка наблюдава безмълвното общуване между двамата с видимо удоволствие. Усещам как сърцето ми се стяга. Очаква ме много тежък ден.

— А познавате ли подсъдимия Рожат Сабич?

— Познавам Ръсти — отговаря Реймънд.

— Виждате ли го тук в залата?

— Да.

— Бихте ли го посочили и описали как е облечен?

— Седнал е до господин Стърн. Вторият на масата на защитата, в син раиран костюм.

Това е формалност, за да се установи, че Сабич, за когото говорят, съм аз. Вчера, когато свидетелстваше Юджиния, Санди прие да се извърши разпознаване, така че това посочване с пръст е излишно. Но сега Стърн ми прошепва:

— Стани.

Надигам се бавно и отправям поглед към Реймънд. Нито се усмихвам, нито се мръщя, но съм сигурен, че безсилната ми ярост личи. Приветливостта на Реймънд помръква още докато ръката му е във въздуха.

— Той е — заявява тихо.

Молто претупва историята на съвместната ни работа с Хорган. Както и да е, Санди ще се поинтересува за нея най-подробно. След това Томи започва да разпитва за Каролин. Тук Хорган изведнъж се натъжава. Докато отговаря, погледът му е закован върху перилото.

— Да, познавах и нея.

— Какво беше естеството на вашите отношения?

— Запознахме се, когато тя беше инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. После в продължение на осем години работеше като прокурор при нас, а в края на миналата година имахме и краткотрайна лична връзка.

Лаконично и ясно. Преминават към убийството. Молто не засяга въпроса за изборите, но във връзка с други неща те се споменават в отговорите на Реймънд.

— Съществува ли практика прокуратурата да упражнява надзор над полицейското разследване?

— При особено важно дело — а според мен въпросното дело бе именно такова — съществуваше практика да възложим на някой прокурор да насочва и подпомага полицията.

— По това дело кой беше определен?

— За да не протакаме нещата, ще ви кажа, че двамата с господин Сабич решихме той да поеме тази роля.

Томи за пръв път прави пауза. Изглежда, че в резултат на срещата си с мен и Стърн, Реймънд е отстъпил от първоначалните си позиции. Молто не очакваше подобен отговор. Накланя се напред и пита отново:

— Как бе определен господин Сабич?

— Не си спомням дали аз го предложих или той самият. Както всички, и аз по онова време бях объркан и разстроен от случилото се. Все едно, делото му беше възложено. Но си спомням, че Ръсти се зарадва. Да, това си го спомням. Не го прие неохотно и обеща, че ще се заеме сериозно с него.

— И направи ли го?

— Според мен не.

На това може да се възрази, тъй като е заключение, но Стърн не иска да ги прекъсва. Докато наблюдава с внимание, без дори да води бележки, един от пълните му пръсти се премества от брадичката върху носа. На моменти съсредоточаването му в съда прилича на транс. Не изразява почти нищо, а само поглъща. Изпитвам същото чувство, както когато бяхме в кабинета на Хорган, че Санди не се интересува толкова от факти или стратегия, а от характера на свидетеля. Той се опитва да вникне в Хорган.

Реймънд изброява оплакванията си във връзка с начина, по който съм водил делото, включително и това, че е трябвало да ме подтиква да ускоря заключенията за отпечатъците и власинките. Получава се ясно впечатление, че съм забавял нещата. След това описва разговора в кабинета си онази вечер, когато двамата за пръв път разбрахме, че ще загуби изборите.

— Попита ме дали съм имал интимна връзка с Каролин.

— А вие какво му отговорихте?

— Истината — съвсем простичко, без да го прави на въпрос, отговаря Реймънд. — Че сме се срещали три месеца, а след това сме прекъснали.

— Когато му казахте това, господин Сабич изрази ли под някаква форма учудване?

— Ни най-малко.

Сега ми става ясно. Ще вървят назад, за да търсят мотива. Питал съм, а всъщност съм знаел. Каква е тяхната теория? Че съм бил вбесен, когато съм открил? Или че съм се поддал на тежестта на натрупаните неправди? Ако човек предположи, както е направил Нико, че отношенията ми с Каролин са продължавали, и двете не са много логични. Липсата на точни факти винаги наврежда. Чувствам как много от съдебните заседатели ме наблюдават и се опитват да прочетат в мен истината за прокурорското предположение.

— А по време на този разговор или когато и да било преди това господин Сабич уведоми ли ви, че самият той е имал интимни отношения с госпожа Полхимъс?

Санди мигом оживява и скача на крака.

— Възражение. Ваше Благородие, до този момент няма никакви доказателства, за каквато и да е интимна връзка между господин Сабич и госпожа Полхимъс.

Тактиката е добра ако не за друго, поне за да наруши ритъма и да върне журито към вчерашния ден. Но това препятствие, което поставяме, за мен си остава болезнен проблем. Не можем да продължим да повдигаме въпроса за липсата на доказателства, ако аз ще трябва да седна на свидетелския стол, за да заявя пред съдебните заседатели, че всичко, което Стърн е оспорвал в продължение на две седмици, е вярно и че Каролин и аз наистина сме имали любовна връзка. Това е едно от множеството деликатни средства, които Санди използва, за да ме обезсърчи да свидетелствам.

— Мдаа… — проточва Ларън. Завърта се в стола си. — Бих казал… почти никакви доказателства. — Това говори добре за защитата. — Ще оставя въпроса, но искам да дам на съдебните заседатели ограничаващи указания. — Обръща се към тях. — Дами и господа, господин Молто задава въпрос, основан на предположение. Вие сте тези, които въз основа на изнесеното в съда трябва да решите дали то е вярно, фактът, че той го твърди, не значи, че е така. Господин Стърн пък поддържа, че липсват достатъчно доказателства за изказването му, но в края на процеса това ще бъде едно от нещата, които вие трябва да решите. Продължете, господин Молто.

Молто повтаря въпроса.

— Определено не — отговаря Реймънд. По лицето му няма и следа от предишното ведро настроение.

— А дали това е нещо, което бихте искали да разберете?

— Възразявам.

— Перифразирайте го, господин Молто. Дали това е нещо, което на основата на съществуващата практика в прокуратурата свидетелят е очаквал да чуе от господин Сабич? — Рядко Ларън е така услужлив към обвинението. Виждам, че Реймънд оказва въздействието, от което отдавна се страхувам.

Когато въпросът е поставен, както съдията предлага, Реймънд ме закопава.

— Разбира се, че съм го очаквал. Никога не бих му позволил да се занимава с това дело. Щях да предвидя, че такова назначение само ще усложни следствието. Обществеността трябва да знае, че ние работим по професионални, а не по лични подбуди — добавя той от себе си. Стърн, седнал пред мен, се намръщва.

След това Молто насочва Реймънд към края — към срещата в кабинета му. Хорган добросъвестно разказва за избухването ми, въпреки че двамата с Мак се опитали да ме възпрат.

— Опишете как изглеждаше господин Сабич, когато напусна кабинета ви.

— Бих казал, че изглеждаше твърде възбуден. И много разстроен. Струва ми се, че тогава изгуби самообладание.

Молто поглежда към Нико, след което обявява, че няма повече въпроси.

Преди да започне разпитът от страна на защитата, Ларън обявява почивка. Като излизам от една кабина в тоалетната, виждам Дела Гуардия, застанал пред мивките. Косата му вече е твърде оредяла, за да я реши, и той се опитва да я заглади с пръсти. Когато ме забелязва в огледалото, трепва.

— Свидетелят не е лош, а? — пита той. Трудно ми е да прозра какво има предвид. Не зная дали подхвърля въпроса безобидно, или пък злорадства. Непрекъснато имам усещането, че Нико не е определил чувствата си към това дело; спомням си как ми подаде ръка преди разпоредителното заседание. Никога не е бил човек, който ще прояви открита вражда, особено към някого, с когото е по-близък. Няма да забравя как постъпи след развода си с Диана: тя живееше с друг мъж, а когато онзи я изхвърли, Нико я прие в апартамента си за няколко седмици. Той отгатва моето колебание. — Питам те дали си съгласен, че не е лош свидетел?

Изсушавам си ръцете. Сега всичко ми става ясно. Нико все още държи да ми се хареса. Боже мой, хората са странни. И може би се терзае. В такъв момент Хорган би бил хладен като острие на сабя. Струва ми се безсмислено да споря с Нико в момента. Усмихвам се и използвам прякора му:

— Е, по-добър е от госпожа Крапотник, Дилей.

 

 

— И тъй, господин Хорган, вие споменахте, че сте имали интимни отношения с госпожа Полхимъс, нали?

— Да.

— Казахте ни също така, че според вас господин Сабич е трябвало да ви уведоми за своята някогашна връзка, нали?

— Нямах предвид докато е траяла — отговаря Реймънд внимателно. Иска да изключи наличието на ревност. — Но смятам, че когато започна разследването, той беше професионално задължен да ми каже.

— На вас, господин Хорган, беше ли ви известно съществуването на такива отношения между господин Сабич и госпожа Полхимъс?

— Там е работата — отговаря Хорган, — че той никога не ми е споменавал за тях.

Санди не обича да го поставят в задънена улица. Дълго наблюдава Хорган. Иска журито да забележи, че Реймънд Хорган се опитва да ме злепостави.

— Моля да ми отговорите на въпроса. Помните ли го?

— Да.

— Но предпочитате да не отговаряте?

Реймънд започва да движи устните си, преди да се чуе звук:

— Извинявайте, господин Стърн. На мен лично не ми бяха известни такива отношения.

— Благодаря ви. — Санди се разхожда. — Но ако приемем, че е имало какво да се разкрие, вие вярвате ли, че честният служител би го направил пред някой, който е на отговорна позиция?

— Да.

— Така — казва Стърн.

За момент застава лице в лице с Реймънд. Санди е нисък и пухкав, но когато се изправи в съда, има мощно присъствие. Той явно не отстъпва по внушителност на Реймънд Хорган, който също изглежда непоклатим. Седи със скръстени ръце и зачервено ирландско лице и очаква атаката на Санди. В случай че Реймънд се измъкне невредим от това дело, при цялата си известност и способности вероятно ще стане най-именитият адвокат на този град. Най-сериозният му съперник ще бъде човекът, който сега го разпитва. През следващите години несъмнено ще има доста дела с повече от един подсъдим, при които те ще бъдат защитници едновременно. Ако се гледа реално, за Стърн запазването на отношенията с Реймънд е много по-важно, отколкото моята съдба. Членовете на адвокатската колегия се ръководят от правилото да си сътрудничат и да се разбират. Единственият професионален противник, който тези приятели искат да имат, е щатът.

Тъй като всичко това ми е добре известно, бях потиснал враждебността си и бях казал на Санди, че има моята благословия да се отнася с Реймънд внимателно. Стърн сам бе посочил, че авторитетът на Реймънд, създаден през толкова години обществена служба, и без това ще попречи да го атакуваме успешно. Но от сегашното му държане става ясно, че Санди няма да бъде нито вежлив, нито сговорчив с него. Може би смята, че разпитът от прокурора е прекалено увреждащ, за да можем просто да махнем с ръка. Но все пак съм изненадан, че започна да напада Хорган така внезапно. Има някои благоприятни неща, които Реймънд ще трябва да признае — отличията за работата ми в прокуратурата например. Общоприето правило е, че преди да настъпиш свидетеля, трябва да извлечеш от него добрите думи, които е вероятно да каже.

— А вие прилагахте ли този критерий за признания и към себе си?

— Опитвах се.

— Със сигурност бихте съобщили всички необходими сведения на някой служител, който изпълнява ваша задача, така ли?

— Пак повтарям, господин Стърн, бих се опитал.

— А делото, отнасящо се до смъртта на госпожа Полхимъс, беше много важно за прокуратурата, нали?

— Като се има предвид политическото му значение, смятам, че беше жизненоважно. — Докато казва това, Реймънд поглежда към мен.

Очите му са се втвърдили като сачмени лагери.

— Но въпреки че самият вие смятахте това дело за жизненоважно, не предоставихте на господин Сабич цялата информация, с която разполагахте по въпроса, нито пък онова, което знаехте за госпожа Полхимъс, нали?

— Помъчих се.

— Помъчихте се? Не беше ли изключително важно да се знаят до едно делата, върху които е работила госпожа Полхимъс, така че всеки, който е имал причина да й навреди, да може да бъде разпознат?

Реймънд изведнъж разбира накъде бие всичко това. Обляга се назад, но пак опитва да се бори.

— Това не беше единственото важно нещо.

Голяма грешка. Юристите наистина са много слаби свидетели. Реймънд ще отрече, че делата на Каролин са били важен източник на следи. Санди ще го засрами в следващите няколко минути. Служителите от органите на властта често се страхуват от отмъщението на тези, които обвиняват, нали, пита той. И осъдените нерядко си разчистват сметките с тях. Прилагането на законите не би било възможно, ако прокурорите и полицаите можеха лесно да бъдат нападани, осакатявани и убивани от тези, които разследват. А нали когато госпожа Полхимъс бе убита, се предполагаше — дори в пресата — че нейният убиец би могъл да е някой бивш обвиняем? След няколко подобни въпроса Реймънд осъзнава, че е загубил, и просто отговаря с „да“.

— Така че всичките дела на госпожа Полхимъс са били важни, нали? Важно е било да се знае кого е разследвала тя, с кои дела се е занимавала, прав ли съм?

— Да.

— И независимо от факта, че това ви беше известно, господин Хорган, вие лично извадихте едно дело от шкафа на госпожа Полхимъс, след като бе започнало разследването на убийството й, нали?

— Да.

— И въпросът беше много деликатен?

Ларън наблюдава разпита, изтегнат на стола си. През повечето време сякаш се забавлява с престрелката между двамата добре известни професионалисти. Но ето че сега се намесва:

— Каква връзка има този въпрос с делото?

За миг Санди е като стъписан.

— Мисля, че връзката е съвсем очевидна, Ваше Благородие.

— Не и за мен.

— При разпита от прокурора свидетелят заяви, че господин Сабич не е представил на вниманието му сведения, които той счита за съществени. Подсъдимият има право да знае критериите на господин Хорган в това отношение.

— По онова време господин Хорган беше главен прокурор, господин Стърн. Смесвате различни неща — заявява съдията.

Помощта идва от неочаквано място. Дела Гуардия е на крака.

— Господин съдия, ние не възразяваме срещу този род въпроси.

Ларън бавно обръща поглед към него, а Молто веднага го хваща за ръката. Предполагам, че Нико иска разговорът за професионалните критерии да продължи, като смята, че още повече ще убеди журито в степента на моите прегрешения. Но тук той много се лъже. Преди всичко не той разпитва Хорган в момента. А доколкото отгатвам от разпаления тон на Молто, който му приказва, докато сяда на стола си, Нико не е схванал накъде бие с въпросите си Санди. Чудя се дали въобще знае за делото „П“, или просто е забравил за него. Отбелязвам си да попитам Стърн през почивката: „На кого е казал Хорган за делото «П»? На Молто? На Нико? Или на нито един от двамата?“.

След като му е дадена зелена светлина, Санди напредва бързо.

— Както казах, това беше много деликатен въпрос, нали?

— Да.

— Отнасяше се до обвинения…

Ларън, по-верен от лабрадорско куче, отново се намесва:

— Не са ни необходими подробности от вътрешния механизъм на прокуратурата или от нейните разследвания, много от които, нека да ви напомня, господин Стърн, са служебна тайна. Това беше един деликатен въпрос. Да продължим.

— Ваше Благородие, разбира се, че нямах намерение да разкривам служебни тайни.

— Естествено, че не — казва Ларън. Усмихва се с явно недоверие и се пресяга към гарафата с вода, която се случва по посока към съдебните заседатели. — Продължете.

— И всъщност, господин Хорган, това дело беше толкова деликатно, че вие го поверихте на госпожа Полхимъс, без да уведомите за това никого другиго в прокуратурата. Така ли?

— Да.

Санди бързо изрежда всички, които не са били информирани: Мак, началникът на специалните разследвания Майк Долън и още трима-четирима. Завършва с моето име. Реймънд признава за всички.

— И вие го дадохте на господин Сабич тогава, когато той лично ви извести, че от кабинета на госпожа Полхимъс липсва едно дело, нали?

— Да.

Санди прави обиколка на залата, за да може казаното да достигне до съзнанието на всекиго. Реймънд е опетнен. Съдебните заседатели са наострили внимание.

— Та госпожа Полхимъс беше амбициозна жена, нали?

— Зависи какво имате предвид под амбициозна.

— Обичаше да бъде център на внимание. Искаше да напредне в прокуратурата, нали?

— Истина е.

— Желаеше да се занимава с това дело.

— Доколкото си спомням.

— Та значи, господин Хорган, вие възложихте на госпожа Полхимъс този много деликатен въпрос, това дело, за което знаехте само двамата и което тя искаше да води, докато бяхте в интимни отношения, така ли?

Реймънд отново е започнал да се върти на стола. Вече знае, че Стърн няма да му спести нищо. Малко се е присвил, сякаш се опитва да избегне удар.

— Не си спомням точно кога съм й поверил делото.

— Тогава да ви припомня. — Санди взема папката, показва на Реймънд датата на завеждането и му прочита показанията за това кога са се срещали с Каролин. — Така че — заключава той — вие възложихте това деликатно дело на госпожа Полхимъс, докато бяхте в интимни отношения с нея?

— Излиза, че е било тогава.

Стърн е застанал неподвижно, вперил поглед в него.

— Отговорът на въпроса е „да“ — казва Реймънд.

— Фактът, че не уведомихте никого за възлагането на това дело, противоречеше на установената процедура в прокуратурата, нали?

— Аз бях главен прокурор и решавах кога ще има изключения от правилата. — Схванал е намека на Ларън.

— И вие направихте изключение за госпожа Полхимъс?

— Да.

— С която бяхте… Заличете това. Такъв случай обикновено се възлага на прокурор с по-голям опит по тези дела, нали?

— Обикновено има такова съображение.

— Но то не беше приложено тук?

— Не.

— И това си остана ваша тайна с госпожа Полхимъс дори след като отношенията ви с нея бяха прекъснати?

— Да — отговаря Реймънд. За пръв път от известно време се усмихва. — В поведението ми не настъпи промяна.

— Защото се срамувахте ли?

— Не съм се замислял.

— А когато господин Сабич се опитваше да събере наличните сведения в прокуратурата за делата на госпожа Полхимъс, не си ли спомнихте, че сте отишли в кабинета й и сте прибрали едно от тях?

— Явно не съм.

— Но вие не сте се опитвали да прикриете каквото и да е, нали, господин Хорган?

— Не съм.

— В момента се водеше предизборна кампания, нали?

— Да.

— Трудна кампания.

— Жестока.

— Кампания, в която, както се оказа, вие губехте?

— Да.

— В която противникът ви господин Дела Гуардия бе прокурор точно при вас и имаше много приятели там?

— Това е вярно.

— И в тази ожесточена кампания не бяхте ли разтревожен, че някой от приятелите на господин Дела Гуардия може да изнесе информация, че на ваша сътрудничка, с която в същото време спите, сте поверили дело просто защото го иска?

— Може би ми е минало през ума. Кой знае, господин Стърн? Положението не беше цветущо.

— И още как! — отбелязва Стърн. — Питам ви пак, сър, не се ли опитвахте да скриете факта, че сте имали интимна връзка с ваша сътрудничка?

— Не беше нещо, което бих седнал да разправям, ако това искате да кажете.

— Разбира се, че не. На това би могло да се погледне като на непрофесионално поведение.

— Би могло, но не виждам нищо непочтено. И двамата бяхме пълнолетни.

— Така. И независимо от тази връзка бяхте уверен в своята преценка?

— Напълно.

Стърн постепенно се приближава към Хорган. Сега прави последните няколко крачки и се пресяга, за да хване перилото, ограждащо свидетелския стол, така че е застанал само на метър-два от Реймънд.

— И вие, сър, идвате в тази зала, където животът на човека, който ви е служил вярно в продължение на дванайсет години, сега е поставен на карта, и ни заявявате, че не бихте имали и частица от същото доверие към него?

Хорган и Стърн заковават погледи един в друг. От моето място не мога да видя добре израза на Реймънд. Накрая той обръща глава и се вижда, че езикът му е издул бузата. В момента гледа, донякъде глуповато, към Дела Гуардия. Не съм сигурен дали търси помощ, или се извинява.

Поне да беше казал нещо. Каквото и да е. Щеше да е по-добре и за него, и за мен.

Един от съдебните заседатели изпуска едно „хм“. Чувам звука, но не виждам от кого идва. Някои от другите гледат към пода. Трудно е да се разбере защо това има такова въздействие. Нищо не е променило отпечатъците от пръстите, власинките или телефонната справка. Но за защитата това беше великолепен момент. Молто и Нико доведоха Реймънд Хорган в залата като пример за коректност, като съдник на критерии. Сега излиза, че нещата са били прекалено раздути. Също както когато представляваше Колийн Макгафен, Санди Стърн е намерил посланието, което иска да отправи към съдебните заседатели, без да го изрича на глас. Все едно че казва: „И какво? Представете си, че наистина Сабич и покойната са имали връзка. Представете си, че той е решил, разумно или не, да запази факта за себе си. То не е по-различно от това, което Хорган е направил“. Ако съм се чувствал прекалено неудобно, за да призная някои страни от миналото ми поведение, всички би трябвало да го разберат. Възелът между това, което не съм казал, и това, което съм извършил, е развързан. Връзката между убийството и измамата е разкъсана.

Санди се отдалечава. Оставя Хорган на стола. Реймънд въздъхва няколко пъти и вади носната си кърпа. Докато Стърн крачи край нашата маса, поставя ръка на рамото ми, върху която слагам моята. Това е спонтанен жест, но изглежда, че се приема добре от един-двама съдебни заседатели, които го забелязват.

— Да преминем към друга тема, господин Хорган. Как се запознахте с господин Сабич?

Санди все още се разхожда, вече запътил се към свидетеля, и аз му махам под масата — не! Забравих да му кажа да не задава този въпрос.

— Или може би не е необходимо да си губим времето с тази стара история — казва Стърн небрежно. — Оттеглям въпроса си, ако съдът не възразява. Всъщност, Ваше Благородие, ако моментът ви се струва удобен, може би бихме могли да похапнем.

— Добре — казва Ларън. Той изглежда особено спокоен след изпълнението на Реймънд. Преди да напусне залата, съдията отново поглежда към Хорган, който още не е помръднал от мястото си.