Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

96.

Аркадиан седеше до шофьора в патрулната кола, взираше се в колоната спрели пред тях автомобили и чакаше дежурният да вдигне.

— Полицейско управление Руин — чу най-после в ухото си.

— Ако обичате, свържете ме с помощник-инспектор Сюли Мантус — каза Аркадиан.

— Кой се обажда?

— Инспектор Аркадиан.

„Четирите сезона“ на Вивалди зазвучаха в слушалката, отброявайки секундите. Когато дежурният се обади отново, бяха успели да се придвижат цяла кола напред.

— Съжалявам, номерът му не отговаря.

— Добре, ще ме свържете ли с мобилния му?

Този път обаждането се прехвърли направо на гласова поща. „Къде ли се е запилял, по дяволите?“

— Обажда се Аркадиан — каза той малко раздразнено. — Обади ми се незабавно.

Затвори и отново се загледа в задръстената улица. Звънеше на Сюли, откакто беше научил за журналистическата засада при моргата. Беше видял по телевизията как Сюли буквално замъкна Лив покрай камерите и я набута в полицейската кола, все едно беше арестувана. Смяташе да му разпори задника, когато се добере до него. Може би Сюли подозираше подобно нещо и затова не отговаряше на повикванията. В същия миг телефонът в ръката му изчурулика и той рязко го отвори.

— Сюли?

— Не, Рийс съм. Имам новини за теб.

Аркадиан изпухтя раздразнено към прозореца.

— Добри ли са?

— Ами… интригуващи. Току-що се промъкнах в лабораторията и погледнах ДНК пробите, за да видя как вървят нещата. Сравних пробата на момичето с тази на монаха. Бяха по средата на електрофорезата, но въпреки това ги обработих с флуор, за да видя как се разделят нишките.

— Изобщо не разбирам какви ги говориш. Кажи ми едно — съответстват ли си?

— Има още време, преди да се обработят напълно, но засега оставам с впечатление, че не само си съответстват, ами са идентични. Което е странно.

— Защо? Това подкрепя историята й.

— Да, така е. Очаквах обаче резултатите да покажат, че момичето не е сестра на монаха.

— Как така?

— Защото при всички описани случаи на сиамски близнаци няма нито един, в който те да са от различни полове. Генетично полът трябва да е един и същи, защото на практика те са едно същество.

— Значи е невъзможно?

Рийс замълча за момент, после каза:

— Поне е много малко вероятно от медицинска гледна точка.

— Но не и невъзможно?

— Не. Има много описани случаи на двуполови характеристики — хермафродити и тъй нататък. И като се има предвид религиозната страна в цялата история, ако вярваш в непорочното зачатие, това оставя вратата отворена за всевъзможни…

— Чудеса?

— Смятах да използвам „необясними феномени“.

— Не е ли едно и също?

Рийс премълча.

— Значи въз основа на данните смяташ, че момичето казва истината ли?

Рийс отново се поколеба, сдържан от естествения скептицизъм на учения.

— Да — каза най-сетне. — Мисля, че казва истината. Не вярвах, докато не видях резултатите от ДНК пробите, но не можеш да фалшифицираш подобно нещо.

Аркадиан се усмихна. Беше му приятно, че доверието, с което бе приел версията на момичето, се оказа основателно. Вече беше напълно убеден, че тя е ключът към цялата загадка.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита той. — Би ли добавил всичко това в досието? Ще го прегледам, като дойда в службата.

— Разбира се. Няма проблем. Къде си сега?

Аркадиан погледна задръстването по тесните улици, водещи към Района на градините.

— Още търся мъртвия монах. Макар че в момента и мъртвец би се движил по-бързо от мен. Как са нещата при теб? На журналистите не им ли омръзна вече?

— Стига майтапи, отвън са се събрали стотици. Обзалагам се, че с нетърпение очакваш вечерните новини.

— И още как — отвърна Аркадиан и си помисли за неизбежните заглавия ТЯЛОТО НА МОНАХА ОТМЪКНАТО ПОД НОСА НА ЧЕНГЕТАТА. — Чао, Рийс.

Затвори преди патологът да успее да каже още нещо и се обърна към цивилния полицай, който караше мълчаливо.

— Май ще се поразходя — каза и откопча предпазния колан. — Имаш адреса. Ще се срещнем там.

Слезе от колата и тръгна по улицата, като лъкатушеше между бавните коли, и си спечели продължително бибипкане на клаксон и среден пръст от някакъв шофьор на микробус. Ходенето му се отразяваше добре. Донякъде помагаше да се освободи от чувството за безсилие, но мълчанието на Сюли продължаваше да го тормози. Прелисти списъка получени обаждания, намери номера на Лив, натисна бутона за свързване и се огледа. В далечината видя знак с надпис „Екзегезис“ — танцуваше в маранята и издигащите се отработени газове.

Тръгна натам, заслушан в механичния глас, който му съобщаваше, че няма връзка с търсения номер. Намръщи се. При предишното обаждане записаният глас беше на Лив. Набра отново и отново чу автоматичния оператор. Номерът определено беше нейният, просто записът липсваше. Прекъсна връзката, без да остави съобщение.

Улица „Екзегезис“ беше много по-широка от онази, по която идваше, и от двете й страни се издигаха великолепни някога къщи, превърнали се в разнебитени офис сгради, почернели от трафика и времето. Тръгна по сенчестата страна, като броеше постройките, докато не намери номер 38, изсечен дълбоко в каменния стълб до широката врата. Под него имаше месингова табела с надпис Ортус над емблемата — четирилистна детелина със земното кълбо в центъра й. Прибра телефона в джоба си и изкачи трите стъпала, водещи към тежката стъклена врата, която изглеждаше неуместно модерна в каменния вход. Бутна я и влезе.