Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

48.

Гейбриъл разкопчаваше предпазния си колан и посягаше към вратата. Изрита я с все сили и се изтъркаля навън в дъжда. Всичко се случи толкова бързо, че Лив продължаваше да зяпа празната предна седалка, когато вратата й се отвори.

Обърна се и се озова пред дулото на пистолет.

— Слизай! — изкрещя нечий глас някъде зад дулото.

Тя погледна покрай черната дупка към младия мъж, който държеше оръжието. Беше почти момче. През русия мъх на лицето му надничаха младежки пъпки, а дъждът се изливаше от козирката на шапката, нахлупена ниско над светлосините му очи.

— Слизай! — отново изкрещя той.

Наведе се и я сграбчи с лявата си ръка. В същия миг стъклото зад нея се пръсна и изпълни купето с малки проблясващи парчета. Момчето рязко отлетя назад и направи пирует, сякаш някой беше дръпнал въже, завързано за лявото му рамо. Лив се извърна назад и видя Гейбриъл в назъбената рамка на прозореца.

— Бягай! — извика той и тутакси изчезна.

Лив завъртя глава и се загледа през отворената врата към светлоокото момче, което лежеше на земята, взряно в плющящия дъжд. Стъклени диаманти се посипаха по пода, докато тя се мъчеше да натисне копчето и коланът се плъзгаше по тялото й. Втурна се приведена покрай трупа към сенките оттатък банкета. Очакваше всеки момент да чуе трясъка на изстрел зад себе си и куршумът да я повали.

Пресече локалното платно и се метна към ниските храсти. След две-три години при добро време и грижи сигурно щяха да й предложат някакво прикритие, но в сегашното си състояние рехавите им клони бяха по-скоро препятствие. Лив мина на зигзаг между тях, като залиташе по тревата — беше толкова мокра, че бе станала хлъзгава като лед. Продължи с по-малки крачки и рискува да погледне през рамо.

Пороят бе толкова силен, че видимостта бе практически нулева. Едва успя да различи очертанията на колата и микробуса пред нея — и нищо друго. След няколко крачки нещо я блъсна и я отхвърли грубо назад. Лив се просна по гръб и остана да лежи няколко секунди, примигваше към дъжда и усещаше как студът от земята се просмуква в тялото й. За втори път през последните — секунди? минути? — си помисли, че е простреляна, после различи нещо пред себе си, разперило се през тъмнината като някаква огромна паяжина. Проследи смътните й очертания, докато не видя нещо тънко и здраво, щръкнало от земята. Стълб. Беше се блъснала в мрежата на ограда.

Отново погледна към двете коли и видя телефона си да свети на земята до главата й. Беше го изпуснала при падането. Грабна го ужасена, че мижавата му светлина може да изиграе ролята на фар за онези, които се опитваха да я хванат. Прикри екрана с длан и натисна копчето за изключване. Оттук вече не можеше да види колата и микробуса. Това я накара да се почувства по-добре — но само за момент.

Проехтя изстрел, последван от рева на двигател и измъчен писък на гума върху асфалт. Чу още изстрели, последвани от трясък на стъкло. Ревът на автомобила се отдалечи и заглъхна.

Тя погледна към пътя, но не видя нищо освен замъглената жълта светлина на уличните лампи. Стори й се, че някой стои до ниския насип с пистолет в ръка и се взира в мрака. Търсеше я. Но кой беше? Гейбриъл или някой от типовете, които им бяха устроили засада? Искаше единствено да остане напълно неподвижна, да не бяга, да не привлича вниманието към себе си. Но когато беше побягнала от колата, се бе насочила право към първото изпречило й се прикритие. Дори не се беше преместила. Лежеше там, където преследвачите й щяха да потърсят най-напред. Трябваше да се махне оттук.

Погледна надясно, към посоката, в която пътуваха. Редица сервизни постройки бележеха някакъв кръстопът. Най-вероятно складове. Пълни с багажи или товари, а може би и с хора, работещи нощна смяна. Намираха се само на няколкостотин крачки. В другата посока сиянието на терминала осветяваше долната част на пълзящ ниско над земята облак. Нямаше представа колко далеч се намира, но разстоянието изглеждаше много по-голямо от това до постройките. Заслуша се за приближаващи стъпки. Чу съскането на дъжда. Собственото си учестено дишане. И нищо друго.

Вдиша бързо три пъти, скочи на крака и се затича. Логичната постъпка бе да се насочи към най-близкото убежище и да се опита да вдигне тревога, затова тръгна в другата посока. Обратно към топлата, ярко осветена зала с тълпите туристи, зяпащи безизразно към таблата, и към двете ченгета с автоматите.

Тичаше приведена покрай оградата и се надяваше онзи с пистолета да гледа към кръстопътя. Внезапна мълния раздра нощта и запечата в ретината й всичко, което беше пред нея — портала в оградата на двайсетина метра напред, редиците паркирани коли зад нея. Ако можеше да се свре сред спиращите куршумите автомобили, може би щеше да е в безопасност.

Над главата й изтрещя гръм. Порталът вече беше само на десетина метра, насипът от лявата й страна започна да се снишава с приближаването на отбивката за паркинга. Губеше оскъдното си прикритие, но нямаше какво да направи.

Жълтите и черни ивици на автоматичната бариера препречваха отвора в оградата. Тя се застави да се съсредоточи върху тях и да не мисли за онзи с пистолета отзад.

Пет метра.

Два.

Десният й крак стъпи на твърдия асфалт и Лив се втурна към кутията със задвижващия механизъм на бариерата, шмугна се под нея, опря с благодарност гръб в студения мокър метал и за съвсем кратък миг се почувства в безопасност.

И тогава дъждът спря.

Толкова внезапно, че бе почти свръхестествено. В един момент отгоре й се изсипваше същински тропически потоп, а в следващия водната завеса бе изчезнала. Чу гъргоренето на канализацията покрай основния път и тихото мляскане на мокра земя. В изведнъж настъпилата тишина собственото й дишане приличаше на стърженето на моторна резачка. Напрегна слух за други звуци. В трескавото й въображение тишината загатваше за притаил се наблизо враг, ослушващ се за най-малкото движение, насочил пистолета си към студената земя, докато не намери по-топла мишена.

Терминалът все още бе твърде далеч, но тя вече го виждаше ясно — което означаваше, че същото се отнася и за онзи, който я търсеше. Изпита непреодолимо желание да спринтира към прикритието на паркираните коли, но успя да се овладее.

До тях имаше само четири-пет метра асфалт. Освен това забеляза, че мястото, където бе клекнала, е по-ярко осветено от останалия паркинг. Виждаше примамливите сенки, където светлините на лампите не се припокриваха. Много по-трудно можеха да я забележат, ако изтича дотам. Най-близката сянка бе на шест метра от нея. Плюс още четири до колите. Или пък можеше да рискува и да изтича направо оттук.

Затвори очи и се облегна на стоманения стълб. После се втурна през тясната ивица на пътя, като държеше главата си ниско, на нивото на бариерата.

 

 

Гейбриъл чу далечните й стъпки върху мокрия асфалт и я видя как пресече тичешком пътя, промени посоката си, когато стигна до сенките, и изчезна сред океана от метал.

Обърна се и огледа мястото на засадата за евентуални свидетели. По очертанията на паркинга имаше няколко охранителни камери, но всички гледаха навътре към автомобилите. Същото се отнасяше и за сервизните постройки. Никоя камера не следеше пътя. Най-вероятно нищо от случилото се през последните няколко минути не беше записано.

Събра месинговите гилзи на седемте патрона, които бе изстрелял по бягащия микробус. Повечето куршуми бяха достигнали целта си, но така и не бяха спрели шофьора. Пусна гилзите в джоба си и се наведе над трупа.