Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

131.

Гейбриъл влезе в кабината на товарния самолет и погледна през предното стъкло. В далечината стоповете на микробуса светнаха, когато колата мина покрай кабината на охраната и излезе на пътя. Пресметна, че на майка му ще са й нужни около тридесет минути да стигне до Цитаделата и да заеме позиция. След като излетеше, на него щяха да са му нужни по-малко от десет.

Седна в лявото пилотско кресло и огледа уредите. Няколко пъти беше летял като втори пилот, но отдавна не го беше правил и никога не бе управлявал машината сам. С-123 не беше проектиран за едночленен екипаж. Натоварен догоре, самолетът тежеше почти тридесет тона и се нуждаеше от двама силни мъже да дърпат лостовете, за да маневрира във въздуха. Кацането пък беше най-трудната част, особено с пълен товарен отсек и насрещен вятър. Е, поне това нямаше да е проблем.

Направи проверка на системите, като изрови от паметта си процедурите, запечатани в главата му по време на военното обучение, после размърда елероните и руля, за да си припомни тежестта им. Бяха по-тежки, отколкото си ги спомняше. Задейства спирачката, напомпа гориво и натисна бутона на стартера. Лостът затрепери в ръката му, когато десният двигател се закашля, затрепери и оживя с рев. Левият двигател го последва с опашка черен пушек и Гейбриъл усети удържаната сила на витлата в лоста, сила, изгаряща от желание да понесе самолета напред. Намали малко газта, сложи си слушалките, включи радиото и се обади на кулата. Даде позивната и местоназначението си и поиска разрешение за незабавно излитане.

После зачака.

Летището имаше само две писти. За щастие товарните самолети излитаха и кацаха предимно на втората писта, по-близката до хангара. Ако обаче вятърът беше неблагоприятен, трябваше да рулира чак до другата. Секундите изтичаха.

Видя движение отдясно — две сини светлини, които се въртяха мързеливо над подскачащите лъчи на приближаващи фарове. Беше патрулна кола, носеше се по асфалтовата алея успоредно на оградата. Движеше се към кабината на охраната. После забави ход.

Време беше да тръгва.

Гейбриъл бутна двата лоста на газта напред, отпусна спирачката и двете витла поеха студения нощен въздух и понесоха самолета по настилката. Отляво имаше голям пътнически самолет, чакащ в края на основната писта. Беше обърнат в същата посока като неговата. Това означаваше, че вятърът е попътен, така че ако му се наложеше да излети без разрешение, най-малкото щеше да се насочи в същата посока като останалия трафик.

Самолетът подскачаше, набираше скорост и се носеше към началото на втората писта. Патрулната кола вече беше спряла и някакъв човек в униформа слизаше от мястото на шофьора.

В слушалките се разнесе глас:

— Ромео-девет-осем-едно-нула-Квебек. Имате разрешение за излитане, писта номер две. Заемете позиция и чакайте. Край.

Гейбриъл потвърди инструкцията и намали газта.

Отляво пътническият самолет започна да набира скорост по основната писта. Той щеше да е следващият. Беше оставил инспектора да лежи при входа на склада със значка на гърдите. Бързо щяха да го открият и да се обадят на медиците. Нямаше представа колко кетамин му беше бил. Може би твърде много. Последното, което искаше, бе смъртта на полицая да тежи на съвестта му.

Пътническият самолет вече се издигаше.

Металическият глас отново изпращя в слушалките.

— Ромео-девет-осем-едно-нула-Квебек. Имате разрешение за незабавно излитане. Край.

— Разбрано — отвърна Гейбриъл, отпусна спирачките и даде пълна газ. Внезапното ускорение го притисна в седалката, после носът се вдигна и колесниците се отделиха от пистата след силно раздрусване. Той посегна да ги прибере, но размисли и реши да ги остави спуснати. Вече беше във въздуха и щеше да стигне до Цитаделата много преди майка си, така че малко допълнително съпротивление щеше да намали скоростта му.

Прелетя над оградата и зави наляво. Видя в далечината издигащия се над равнината Таурус. Отразеното от облаците сияние му показваше къде се намира Руин. Продължи да се издига, като описа широк кръг, който го отведе над планината, докато не започна да приближава древния град от север. Държеше самолета по курса, като устояваше на издигащите се въздушни потоци от планинските върхове, докато те не останаха назад. Вече беше над плитката котловина на града и линията на големия северен булевард, сочещ право към неравното петно мрак в центъра. Въведе в автопилота курса, по който самолетът щеше да прелети точно над Цитаделата и да продължи към брега. Имаше гориво за четиридесет и пет минути — напълно достатъчно, за да навлезе в открито море, преди да падне.

Провери за последен път курса, включи автопилота и пусна лоста, когато призрачните ръце поеха управлението и нагласиха елероните, газта и руля. Остави автопилота да управлява няколко минути, като гледаше как петното мрак приближава, докато не изчезна под носа на самолета. Най-сетне, удовлетворен, че всичко е наред, разкопча колана, стана от пилотското място и отиде в багажния отсек да се приготви.