Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

127.

Корнилиъс никога не бе стъпвал в тази част на планината. Каменното стълбище бе тясно и покрито с прах. Стражът водеше, оранжевият пламък на факлата му осветяваше грубите стени и отпуснатата Лив, която носеше на рамо като убита сърна. Тишината се нарушаваше единствено от тежките им стъпки.

Изкачваха се почти двадесет минути и накрая спряха в малка пещера. Корнилиъс бе целият потен под новото си зелено расо. Свещите по стените хвърляха достатъчно светлина, за да разкрият няколко започващи от пещерата тунела, всичките тесни и грубо изсечени. В един от тях мъждукаше слаба светлина и стражът sanctus тръгна към нея с все така твърда крачка, въпреки че беше пренесъл момичето през почти цялата планина. Корнилиъс го последва заедно с игумена. Трябваше да се наведе — проходът бе направен преди хиляди години от хора, рядко пораствали по-високи от дивата трева, расла тогава в равнините около планината. Продължи напред с наведена глава — подобаваща проява на почит към онова, което знаеше, че го чака. Напред беше Capelli Deus Specialis, Параклисът на Светата Божия тайна, мястото, където се пазеше Тайнството.

Сиянието се засили и освети по-добре стените и тавана. Оказа се, че стените не са грубо изсечени, както си беше помислил Корнилиъс, а са покрити със стотици изображения. Погледът му улавяше отделни образи — змия, увиваща се около натежало от плод дърво; друго дърво във формата на Тау с мъж в сянката на разперените му клони. Имаше и жени в различни състояния на агония — една беше разпъната на диба, друга пищеше на клада, трета я насичаха мъже с мечове и брадви. Всички му изглеждаха еднакви. Приличаха на жената в бурката и мъките им му носеха известен покой. Картините му напомняха за времето, няколко дни преди да изгуби взвода си, когато се бяха натъкнали на останките от древен храм в пустинята недалеч от главния път за Кабул. Рушащите се стени бяха покрити с подобни рисунки, почти заличени от времето и стихиите, рисунки, изобразяващи стари брутални постъпки, отдавна забравени и превърнали се на прах.

Изображенията по стените ставаха все по-смътни, сякаш хилядолетията ги заличаваха като древни спомени, докато накрая не се стопиха в скалата. Проходът стана по-широк и излязоха в по-голямо помещение. Корнилиъс се изправи и присви очи от яркото червено сияние, идващо от малка ковашка пещ в отсрещната стена. Пред нея бяха подредени четири кръгли точила в дървени рамки, осветени от кървавата светлина, а зад тях на стената имаше кръгъл камък, малко по-малък от човешки ръст. Приличаше на воденичен камък с четири дървени пръта, стърчащи от него на равни разстояния един от друг. В центъра му беше изваян знакът Тау. За момент Корнилиъс го взе за Тайнството, но после забеляза дълбоките жлебове в скалата над и под него.

Това беше врата.

Истинското Тайнство се намираше зад нея.

 

 

Под тъмните тунели, в долната част на планината, библиотеката започна да се осветява от светлините на връщащите се монаси. Един от ореолите бе на Атанасий. На стражите им отне близо час да претърсят всичко, преди да обявят, че става въпрос за фалшива тревога, и да отворят отново вратите.

Преддверието бе необичайно светло от съчетаното сияние на всички монаси, които се бяха събрали тук да разменят клюки и предположения. Атанасий видя намръщения отец Тома да излиза от контролната стая, следван от отец Малахия, който креташе подире му като подплашена гъска, и побърза да се извърне от страх, че погледите им могат да се срещнат и общата им тайна да проблесне между тях като волтова дъга. Притисна папките към гърдите си и се загледа решително към мрака отвъд арката към главната част на библиотеката и забраненото знание, което бе скрил там.