Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

7.

На осем хиляди километра западно от Руин една стройна руса жена с фини нордически черти стоеше в Сентръл Парк. Едната й ръка бе положена върху парапета на Боу Бридж, а другата държеше малък пощенски плик, адресиран до Лив Адамсен. Пликът беше измачкан от дългото стоене в чантата — и все още не бе отворен. Лив се взираше в трепкащото сиво отражение на Ню Йорк във водата и си спомняше последния път, когато бе стояла тук с него — тогава се правеха на туристи и слънцето светеше ярко. Сега не светеше.

Вятърът набразди полираната повърхност на езерото, двете унили лодки на кея се чукнаха леко една в друга. Лив прибра един рус кичур зад ухото си и погледна плика. Острите й зелени очи бяха сухи от взирането срещу вятъра. Опита се да не се разплаче. Пликът се бе появил в пощата й преди почти цяла седмица, спотаен като усойница сред обичайните брошури за кредитни карти и листовки от пицарии. Отначало го взе за поредната сметка, но после видя адреса на подателя в долния ъгъл. Непрекъснато получаваше подобни писма в „Инкуайърър“ — писмени копия на информация, която бе изисквала около поредната тема, върху която работеше. Това беше от Американското бюро за съхранение на архиви, супермаркета за публична информация относно Светата Троица в живота на повечето хора — раждане, бракосъчетание, смърт.

Вцепенена и стресната, беше напъхала писмото в чантата си и то бе останало заровено там, между разписките, бележниците и гримовете на живота й в очакване на подходящия момент да бъде отворено, макар че такъв може би никога нямаше да настъпи. Накрая, след като цяла седмица го бе виждала всеки път, когато бъркаше за ключовете или телефона си, нещо й прошепна да го отвори и тя излезе на ранен обяд и взе влака от Джърси до сърцето на големия анонимен град, където никой не я познаваше, където спомените съответстваха на обстоятелството и където никой нямаше да обърне внимание, ако съвсем рухне.

Слезе от моста и тръгна към брега. Ръката й се плъзна в чантата и извади смачкан пакет „Лъки Страйк“. Тя запали цигара и пак се загледа към езерото. Вдишваше дима и слушаше далечния шум на града. После отвори плика.

Вътре имаше писмо и сгънат документ. Канцеларският език и начинът на подреждане на абзаците й бяха до болка познати, но думите ужасно се различаваха. Погледът й се плъзна по тях: виждаше ги на групи вместо на цели изречения:

… в неизвестност от осем години…

… липса на нови сведения…

… официално приет за покойник…

Разгъна документа, прочете името му и усети как нещо в нея се скъса. Сдържаните през последните години емоции избухнаха и тя захлипа неудържимо. Сълзите й бяха родени не само от странно желаната вълна на мъка, но и от абсолютната самота, която изпита при нейното връхлитане.

Спомни си последния ден с него. Как обикаляха града като последни селяндури; как наеха лодка, досущ като тези, които сега се полюшваха празни във водата. Опита се да извика спомена от този момент, но видя само откъслеци — движенията на жилавото му тяло, което се сгъваше и разгъваше, докато той дърпаше веслата; запретнатите до лактите ръкави на ризата, разкриващи светлорусите косъмчета по загорелите от слънцето ръце; цветът на очите му и как около тях се събираха бръчици, когато се усмихваше. Лицето му си оставаше смътно. Преди винаги се появяваше, призовано само от изричането на името му, сякаш бе заклинание; сега най-често се появяваше някой самозванец, приличащ на младежа, когото бе познавала някога — но никога не беше съвсем същият.

Помъчи се да го призове, вкопчи се в хлъзгавата субстанция на спомена, докато най-сетне не се появи истинският образ — той като момче, как се бори с големите гребла в езерото край къщата на баба Хансен в северната част на щата Ню Йорк. Баба Хансен ги беше избутала във водата и викаше след тях: „Прадедите ви са били викинги. Можете да се върнете само след като победите водата…“.

Прекараха в езерото целия следобед, редуваха се с гребането и управлението, докато дървената лодка не се превърна в част от тях. После баба Хансен ги нагости по случай победата на изсъхналата от слънцето трева, нарече ги Аск и Ембла на името на първите хора, извайвани от древните норвежци от паднали дървета по други, далечни брегове, после ги омагьоса с нови истории от прародината им, с разкази за вилнеещи ледени гиганти, летящи валкирии и викингски погребения в горящи дракари. По-късно, в тъмнината на тавана, докато чакаха сънят да ги споходи, той беше прошепнал, че когато умре в някоя бъдеща героична битка, иска да си отиде по същия начин — духът му да се смеси с дима на горящия кораб и да се понесе нагоре чак до Валхала.

Погледна отново удостоверението с неговото име и безстрастното заключение за официалната му смърт — не от копие, меч или при някакъв невероятно доблестен и саможертвен акт, а просто поради период на дълго отсъствие, преценен и сметнат за достатъчно достоверен от някакви чиновници. Сгъна твърдата хартия с привични движения, също запомнени още от детството, клекна на брега на езерото и пусна хартиената лодчица във водата. Направи завет с ръце около триъгълното платно и щракна със запалката. Когато сухата хартия започна да почернява и после пламна, бутна леко лодката навътре, към средата на празното езеро. Пламъците затрептяха за момент, докато търсеха какво да заръфат, после студеният ветрец ги угаси. Тя загледа как лодката се носи по тъмносивата вода, докато малките вълнички не я преобърнаха.

Запали нова цигара и зачака лодката да потъне, но тя остана да се носи върху отражението на града подобно на попаднал в преддверието на ада дух.

„Не точно викингско погребение…“

Обърна се и тръгна обратно към гарата и към влака, който щеше да я върне в Джърси.