Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

140.

Рязко я вдигнаха да се изправи и я завъртяха с лице към някаква гротескна фигура. Монах. Гледаше я със сивите си очи над гъстата брада, тялото му от кръста нагоре блестеше от кръвта, течаща от разрезите, които изглеждаха едновременно нови и познати.

— Знаците на нашата отдаденост — каза игуменът, когато проследи погледа й. — Брат ти също ги носеше, но не успя да понесе тайната ни.

Кимна към по-тъмната част на помещението и същите груби ръце пак така рязко я обърнаха към мрака. Тя завъртя глава надясно с надежда да зърне брат си. Силна ръка я сграбчи за косата и я принуди да гледа нагоре.

— Потърси в тъмното — нареди й игуменът. — Виж сама.

Лив погледна.

Видя единствено сенки. После сякаш през тялото й повя ветрец, когато нещо придоби форма в мрака.

Беше във формата на Тау, високо горе-долу колкото нея. Докато очите й продължаваха да различават все повече подробности, ветрецът се засили и донесе със себе си шумолене, подобно на шепота на листа. Усещаше как минава през нея и нежно премахва болката й.

— Това е великата тайна на нашия орден — каза гласът зад нея. — Погубителят на всички хора.

Ръцете я побутнаха напред и се появиха още подробности. Стволът беше с дебелината на малко дърво, макар че повърхността му бе по-плоска и направена от някакъв по-тъмен материал. В основата му имаше груба решетка, от която нещо се стичаше в изсечените в каменния под канали. Напомняше й на сока на умиращото дърво пред болницата в Нюарк. Там, където течеше лепкавата течност, бяха прораснали малки лози, чиито филизи се виеха нагоре по странната неравна повърхност на Тау. Погледът й ги проследи нагоре покрай сглобките на повърхността, където бяха споени грубите плочи от ковано желязо, образуващи централния стълб. Вятърът се засили още и вече носеше със себе си топлия успокояващ аромат на изгорена от слънцето трева. Погледът й стигна до мястото, където стволът се срещаше с по-тънките рамене на хоризонталната част. А после Лив видя нещо друго — нещо вътре — и остана без дъх от ужас.

— Виж — прошепна игуменът, който явно беше усетил откритието й.

Лив се взираше в тясната цепнатина, прорязана в матовата метална повърхност на Тау — и в светлите зелени очи, които се взираха в нея.

— Тайната на нашия орден. Най-големият престъпник на човечеството. Осъден на смърт за престъпленията срещу човека, но невъзможен за убиване. До днешния ден.

Игуменът излезе в полезрението й и посочи към мястото, където лежеше захвърленото тяло на Самюъл.

Кръстът ще падне — каза той, след което посочи към Лив. — Кръстът ще се издигне — ръката му се насочи към Тау, — за да разкрие Тайнството и да донесе новия век чрез милостивата си смърт.

Освободи някаква закопчалка отстрани на кръста и в помещението отекна остро метално дрънчене.

— Онази, която някога лиши човека от неговата божественост, сега ще я възстанови.

Освободи още закопчалки и предната част на съоръжението помръдна и бавно се отвори. Жената вътре нададе мъчителен животински писък.

Тау не беше кръст, а метален ковчег, пълен с шипове, които блестяха тъмно от същата течност, която Лив бе помислила за дървесен сок. Сега обаче видя ужасната истина. Не беше сок, а кръв, течаща от стотиците равномерно разположени дупки по крехкото голо тяло на жената. Тя беше млада. Повече момиче, отколкото жена, но дългата й коса сияеше бяла в мрака, полепваше на дебели кичури по тялото, омазано с кръв от безбройните ритуални рани — ужасни и познати.

— Белезите, които носим, са напомняне за нашата неспособност да освободим света от злото — занарежда игуменът, сякаш повтаряше молитва. — Ритуалите, които изпълняваме, го държат безкръвно и слабо, докато най-сетне не бъде въздадена справедливост.

Лив погледна в очите й. Зелени като езеро, широки като на дете и в същото време бездънни и изпълнени с болка. Въпреки уродливостта на ситуацията изпита порив на съчувствие и близост, сякаш параклисът бе най-обикновена стая, а момичето пред нея бе изгубена приятелка от детството. Сякаш виждаше копие на самата себе си, подобно на отражение, което я гледа от дъното на дълбок кладенец. Лекият ветрец, който вееше от нея и донасяше аромата на трева, като че ли ги свързваше по някакъв начин. Зелените очи се взираха дълбоко в нея и Лив се почувства гола и приета, виждана, но не и съдена. И, подобно на прозорец, те позволяваха и на Лив да вижда. И тя видя всичко в нея и нея във всичко. Тя бе мъката на всяка жена, която е искала да бъде майка, но не е станала. Беше майката на самата Лив, крещяща от болка, докато жертваше собствения си живот за живота на двете си деца. Беше всички разбити сърца и всички пролети сълзи. Тя беше жена и жената беше тя. Тяхната болка беше нейна болка, а болката й бе невъобразима. И Лив видя всичко това и изпита копнеж просто да се пресегне и да й предложи простата утеха на докосването, сякаш тя беше майката, а измъченото дете, приковано в отвратителния кръст, бе нейното, изгубено в безкраен кошмар. Но невидимият мъж я държеше прекалено здраво и Лив не можеше да движи ръцете си, така че опита само с онова, на което бяха способни думите.

— Няма нищо — рече тя и примигна, за да махне неканените сълзи, които се стичаха по бузите й. — Ш-ш-ш. Няма нищо.

Прозрачните зелени очи сякаш за момент трепнаха, после жената се усмихна едва-едва и въздъхна, сякаш се бе освободила от тежък товар. Лив усети как поставят нещо в ръката й. Погледна надолу. Видя тънкото острие на кама, стърчащо от ръката й в мрака.

— Изпълни съдбата си — каза игуменът, като стискаше здраво ръката й. — Освободи човечеството от най-големия му предател.

Лив впери поглед в тънкото острие и внезапно с ужас видя върху студения му връх причината, поради която я бяха довели тук. Опита се да пусне камата с отвращение, помъчи се да я насочи настрани, но ръцете, които я държаха, бяха твърде силни. Думите на Самюъл зазвучаха в трескавия й ум, докато се съпротивляваше на мъжете.

Ако други умират заради теб, то Бог те е пощадил ненапразно.

Често се бе питала какво е предназначението на живота й, но знаеше, че не е това. Тази изящна измъчена жена не биваше да умре. Не и от нейната ръка. Погледна бледото елфическо лице, усети ветреца, миризмата на трева се засили, а звукът се промени, стана някак течен, подобно на плискащи се в брега вълни, които сякаш минаваха през нея и й носеха странна утеха и прилив на спомени.

Видя се да стои до езерото със Самюъл в изгорялата от слънцето трева и да слуша разказите на баба им от тяхното скандинавско минало.

„Не е било замислено да е очевидно за всеки — беше казал Аркадиан за надрасканото върху семките послание. — Било е предназначено за вас.“

Ароматите и събудените от тях спомени изведнъж разкриха всичко с ужасяваща яснота. Ask не беше напътствие. А беше свързано с легендата за Аск и Ембла — първите човешки същества. Съобщението, което й бе пратил Самюъл, беше:

Ask + ?
Mala T

Тау и въпросителният знак бяха подчертани, защото означаваха едно и също. Кръстът на мала — Тау — беше Ембла. Тайнството бе Ева.