Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

17.

Игуменът стоеше в центъра на Capelli Deus Specialis, параклиса на Светата Божия тайна, високо в планината. Помещението бе малко, с нисък таван, изсечено в монолитната скала още от основателите на Цитаделата и бе останало непроменено оттогава: по стените още се виждаха грубите следи от примитивните инструменти. Игуменът долавяше острата метална миризма на кръв от церемонията от предишната нощ, която се надигаше от браздите по пода, които блестяха влажно на слабата светлина на свещта. Проследи браздите към олтара, където силуетът на Тайнството едва се очертаваше в сумрака.

В подножието на олтара забеляза нов израстък, който се виеше от каменния под — тънкото пипало на кървавата лоза, странното червено растение, което растеше около Тайнството по-бързо, отколкото можеше да бъде изкоренено. В изумителната му плодовитост имаше нещо, което го отвращаваше. Понечи да тръгне към него, но чу зад себе си дълбокия грохот на отварящата се огромна каменна врата. Застоялият въздух в параклиса се раздвижи, пламъчетата потрепнаха в локвичките разтопена лой и светлината затанцува по острите инструменти, окачени по стените. Вратата се затвори и пламъчетата се успокоиха.

Влезлите бяха двама, с дългите бради и зелените раса на Ордена на Тайнството, но в държането им се долавяше разлика. По-ниският стоеше крачка назад, без да откъсва поглед от другия, а ръката му докосваше Т-образния кръст, затъкнат под въжения колан; онзи отпред стоеше със сведена глава, забит в пода поглед и отпуснати рамене, сякаш дори само тежестта на расото бе непосилна.

— Е, братя?

— Тялото падна извън нашата територия — каза по-дребният монах. — Нямаше начин да го приберем.

Игуменът затвори очи за момент и издиша. Беше се надявал новините да оправят настроението му, но те само го влошиха. Изгледа другия брат, онзи отпред, по-високия, който все още не се беше обадил.

— И къде е сега той? — попита с мек, но същевременно заплашителен тон.

— В градската морга. — Погледът на по-едрия монах не се вдигна по-високо от гърдите на игумена. — Предполагаме, че му правят аутопсия.

Предполагате, че му правят аутопсия — озъби се игуменът. — Не предполагайте какво правят; знайте го, или си мълчете. Не идвайте на това място, за да споделяте предположенията си. Когато дойдете тук, искам да съобщавате само истината.

Монахът падна на колене.

— Прости ми, отче игумене — замоли се той. — Провалих те.

Игуменът го погледна с отвращение. Брат Грубер бе човекът, който бе хвърлил брат Самюъл в килията, от която той бе успял да избяга. Негова беше вината, че Тайнството е изложено на опасност.

— Провали всички ни — отвърна игуменът.

Обърна се и отново се загледа към тайната на техния орден. Почти усещаше как очите на целия свят се обръщат към Цитаделата, как прогарят скалата като рентгенови лъчи с неутолима жажда да разберат какво се крие в нея. Беше уморен и раздразнен от дългото нощно бдение, а и раните го боляха под расото. Напоследък беше забелязал, че макар церемониалните порязвания да заздравяват бързо както винаги, всеки път болят все по-дълго и по-дълго. Възрастта постепенно си казваше думата — може би бавно, но неумолимо.

Нямаше желание да се ядосва на уплашения монах. Просто искаше тази ситуация да отмине и непостоянното внимание на света да се насочи към нещо друго. Цитаделата трябваше да изтощи обсадата, както бе правила винаги.

— Стани — кротко рече той.

Грубер се подчини, но не вдигна очи и не видя как игуменът кимна на монаха зад него, нито как онзи извади кръста от колана си, как махна върха му и как лъсна острието на церемониалната кама, скрита вътре.

— Погледни ме — каза игуменът.

Докато Грубер вдигаше очи да срещне погледа му, ниският монах с едно движение преряза оголеното му гърло.

— Знанието е всичко — каза игуменът, докато отстъпваше назад, за да избегне бликналия фонтан артериална кръв.

Гледаше как изненаданото изражение на Грубер преминава в объркване, докато ръката му посягаше към прерязаното му гърло. Гледаше го как се свлича на колене, гледаше как животът изтича от него в браздите по пода.

— Разбери какво точно е станало с тялото — каза игуменът. — Свържи се с някой от градския съвет или полицейското управление. С някой, който има достъп до нужната ни информация и е готов да я сподели с нас. Трябва да знаем до какви заключения са стигнали относно смъртта на брат Самюъл. Трябва да знаем накъде биха могли да ни насочат събитията от тази сутрин. И най-вече трябва да си върнем тялото на брат Самюъл.

Монахът бе вперил поглед в Грубер, който немощно потръпваше на пода на параклиса. Фонтанът, бликащ на ритмични тласъци от гърлото му, отслабваше с всеки удар на умиращото му сърце.

— Да, братко игумене — каза дребният монах. — Атанасий вече се зае със запитванията на медиите чрез външния си посредник. И предполагам… тоест, зная, че е имало и връзка с полицията.

Игуменът стисна зъби. Отново усети очите на целия свят върху себе си.

— Дръж ме в течение — каза той. — И прати Атанасий при мен.

Монахът кимна.

— Разбира се, братко игумене. Ще предам, че желаеш да се срещнеш с него в покоите си.

— Не. — Игуменът пристъпи към олтара и изкорени кървавата лоза. — Не там.

Погледна нагоре към Тайнството. Икономът му не бе sanctus и не знаеше какво представлява то, но за да е ефективен в овладяването на ситуацията, трябваше да е по-наясно с онова, с което си имаха работа.

— Кажи му да ме потърси в голямата библиотека. — Тръгна към изхода, като пусна лозата върху трупа на брат Грубер, докато го прекрачваше. — Ще ме намери в забранената зала.

Хвана вкарания във вратата дървен кол и го натисна. Грохотът на камък върху камък отекна в параклиса, прохладният свеж въздух от преддверието нахлу вътре. Игуменът погледна към лежащия Грубер. Лицето му бе ужасно бледно на фона на локвата кръв, в която танцуваха отразените пламъчета на свещите.

— И се отърви от това нещо — нареди той.

След което се обърна и се отдалечи.