Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

73.

Атанасий замаяно вървеше към параклиса за молитва. Още се потеше от изтощителното мъкнене на труповете през сложната плетеница тунели, водещи към средновековните пещери в източната част. Сега отново се намираше в обитаемите райони на Цитаделата, но изпитанието още го мъчеше наред със слабата миризма на химикали от чувалите. Колкото и енергично да бе измил ръцете си с дъждовната вода в пералното помещение, не можеше да се отърве от нея.

Старите тъмници пазеха внушителни спомени за бурното минало на Църквата — ръждясали окови и страховити щипци с цвета на засъхнала кръв. Разбира се, той познаваше историята на Цитаделата, кръстоносните походи и гоненията през по-бруталните времена, когато силната вяра в Бог и в ученията на Църквата се изковавали чрез страха, но си бе мислил, че всичко това завинаги си е отишло. А ето че призракът на жестокото минало се бе вкопчил в настоящето подобно на миризмата на древна смърт, надигнала се от тъмницата, в която бе хвърлил труповете. Когато чу хрущенето на чупещите се кости, върху които паднаха телата, нещо в него също се прекърши, сякаш действията и вярата му бяха опънати толкова много, че накрая не издържаха. Докато трепереше сам в студената планина, двете зърнати в Еретическата библия фрази блестяха в мислите му подобно на свежи истини в мрака.

Спря пред параклиса. Боеше се да влезе заради срама, който носеше със себе си. Прокара разсеяно длан по голото си теме и отново надуши антисептичната миризма на чувала от ръкава си.

Имаше нужда да се помоли. Каква друга надежда му оставаше? Пое дълбоко дъх и се наведе, за да мине през ниския вход.

Параклисът бе осветен от свещи, примигващи около Т-образния кръст на отсрещната стена. Нямаше седалки, само постелки и тънки възглавнички, които да пазят старите кокалести колене от студения под.

Атанасий не беше забелязал запалената отвън свещ, но още щом влезе, видя, че параклисът вече е зает от богомолец. Едва не заплака от облекчение, когато видя кой е.

— Скъпи братко… — Отец Тома стана и прегърна треперещия си приятел. — Какво те е разтревожило толкова?

Атанасий се мъчеше да се овладее. Озърна се назад към входа, после погледна загриженото лице на приятеля си. Замисли се дали да сподели тревогите си с него, или да премълчи в името на собствената си безопасност. Сякаш стоеше на ръба на пропаст и знаеше, че направи ли крачка напред, никога няма да може да се върне.

Погледна в изпълнените с любопитство и тревога очи на приятеля си и заговори. Разказа му за срещата с игумена в забранената зала, за Еретическата библия и за пророчеството в нея, за ужасната задача, която току-що бе изпълнил. Разказа му всичко.

Когато приключи, двамата дълго останаха да седят в мълчание. Атанасий знаеше, че с разказа си е изложил и двамата на опасност. Отец Тома вдигна очи, хвърли бърз поглед към вратата и се наведе към иконома.

— Какви бяха фразите, които видя в забранената книга? — попита с едва доловим шепот.

Вълна на облекчение заля Атанасий.

— Първата бе „Светлината Божия, заключена в мрак“ — прошепна той. — А втората: „Не свещена планина, а тъмница проклета“.

Дръпна се назад. Интелигентните очи на Тома се стрелкаха из тъмното помещение в синхрон с трескавите му мисли.

— Напоследък все по-силно усещам, че има нещо… неправилно… тук… — Отец Тома подбираше внимателно думите си. — Цялото това натрупано знание, продукт на най-добрите умове на човечеството, скрито в мрака на библиотеката, без да просветлява никого. Започнах работата си тук, за да защитя знанието, да го запазя, а не да го затварям… Когато приключих с подобренията в библиотеката и видях колко добре работят, се обърнах с молба към прелата да публикуваме чертежите, за да могат и други библиотеки да се възползват от системите, които използваме тук. Той отказа. Каза, че книгите и съдържащото се в тях знание са опасни оръжия в ръцете на непосветените. Каза, че колкото повече такива книги избледнеят и се разпаднат на прах в библиотеките отвъд тези стени, толкова по-добре. — Погледна Атанасий. Очите му отразяваха болката и разочарованието, които бе крил толкова дълго. — Оказва се, че съм изградил система, която е от полза единствено на онези, които искат да държат затворен най-големия дар — знанието.

— „Светлината Божия, заключена в мрак“ — тихо цитира Атанасий.

— „Не свещена планина, а тъмница проклета“ — отвърна отец Тома.

Двамата отново потънаха в мълчание.

— Колко жалко и същевременно иронично, че гениалната ти система за сигурност не ни позволява да разберем какво друго се казва в забранената книга — промълви най-сетне Атанасий. Погледът му бе вперен в трептящото пламъче на една свещ.

Отец Тома продължи да го гледа известно време, след което рече:

— Може и да има начин. — Очите му блестяха убедено. — Трябва да изчакаме да мине вечерня, когато повечето братя се хранят или си лягат. Тогава в библиотеката е най-тихо и спокойно.