Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

21.

Катрин Ман седеше в кабинета си на втория етаж на къщата насред купища документи на различни езици. Както обикновено, вратата към коридора беше отворена и тя чуваше стъпките по дървения под, звънящите телефони и откъслечни разговори — хората вече идваха на работа.

Беше пратила човек в овощната градина да прибере доброволците. Искаше да остане известно време насаме с мислите и чувствата си и точно в момента изобщо не й бе до сериозни разговори за мъртви пчели. Помисли си за празните кошери в светлината на смъртта на монаха и потръпна. Древните хора отдавали огромно значение на знаменията, свързани с необичайното поведение на живите твари. Запита се как ли биха приели свръхестествените неща, които се случваха днес по света — топящи се полярни шапки, тропически климат в доскоро умерени зони, безпрецедентни урагани и наводнения, отровени от киселинни морета коралови рифове, изчезващи пчели. Сигурно щяха да сметнат, че настъпва краят на света.

На бюрото пред нея лежеше папката, която бе взела от седалката на микробуса. Докладът с нищо не бе разведрил настроението й. Беше прочела само половината и вече знаеше, че проектът ще е твърде скъп. Може би това бе просто още една част от света, която щяха да оставят да залинее и загине. Беше вперила поглед в грижливо анотираните диаграми и графики, очертаващи първоначалните разходи по изграждането на напоителната система и прогнозите за развитието на дърветата, но виждаше издълбани върху фрагменти от плоча символи и фигурата, направена от монаха преди падането му.

— Гледа ли новините?

Сепната, Катрин погледна ведрото лице на стройното като върба момиче, грейнало срещу нея от прага. Опита се да си спомни името й, но текучеството тук бе толкова голямо, че никога не беше сигурна, че няма да сбърка. Рейчъл може би… или Ребека? Беше дошла на тримесечен стаж от някакъв английски университет.

— Да — отвърна Катрин. — Гледах.

— Стана страхотно задръстване. Затова закъснях.

— Няма проблем — отвърна Катрин и пак се наведе над доклада. Сутрешните новини, които така й тежаха, явно бяха просто неудобство за повечето хора — нещо, за което щеше да се дърдори известно време, а после щеше да бъде забравено.

— Искаш ли кафе? — попита момичето.

Катрин отново погледна свежото й спокойно лице и изведнъж си спомни името й.

— Да, Беки, много ще съм ти благодарна.

Момичето грейна цялото.

— Супер. — Кестенявата опашка се метна енергично и Беки тръгна към кухнята.

Повечето работа се вършеше от доброволци като нея — хора на всякаква възраст, жертващи безвъзмездно времето си не поради религиозни задължения или национална гордост, а просто защото обичаха планетата и искаха да се погрижат по някакъв начин за нея. Точно това правеше благотворителната организация — докарваше вода в пресъхнали места, засаждаше зърнени култури и дървета в опустошени от война или отровени от промишлеността земи, макар че „Ортус“ не беше замислена с тази цел и невинаги се бе занимавала с това.

Телефонът на бюрото й иззвъня.

— Ортус. Мога ли да ви помогна? — каза Катрин с най-ведрия тон, който успя да скалъпи.

— Катрин — прозвуча топлият глас на Оскар и тя моментално се почувства мъничко по-добре.

— Здрасти, татко. Къде се изгуби?

— Молех се.

— Чу ли? — Не знаеше как точно да формулира въпроса си. — Чу ли, че той… че монахът…

— Да — отвърна той. — Чух.

Катрин преглътна с мъка.

— Не се отчайвай — каза баща й. — Не бива да губим надежда.

— Но как можем да я запазим? — Погледна към вратата и сниши глас. — Пророчеството вече не може да се изпълни. Как кръстът може да се издигне?

Пращенето по трансатлантическата линия запълни дългата пауза, преди баща й да заговори отново.

— Хора са се връщали от оня свят — рече той. — Потърси в Библията.

— Библията е пълна с лъжи. Ти си ме учил така.

— Не, не съм те учил на подобно нещо. Разказвах ти за отделните специфики и нарочно допуснатите неточности. В официалната Библия има много неща, които са верни.

Отново се възцари мълчание, нарушавано само от пращенето.

Искаше да му вярва. Наистина искаше. В сърцето си обаче чувстваше, че да продължава да вярва сляпо, че всичко ще е наред, не се различава особено от това да затвориш очи и да стискаш палци.

— Наистина ли вярваш, че кръстът ще се издигне?

— Би могъл — рече той. — Трудно е да се повярва, признавам. Но ако вчера ми беше казала, че изневиделица ще се появи sanctus, ще се покатери върху Цитаделата и ще направи знака Тау, също едва ли бих ти повярвал. А ето че се случи.

Не можеше да възрази на думите му. Подобно нещо се случваше рядко. Именно затова й се искаше баща й да беше тук и да можеха да разговарят, когато се появи новината. Може би тогава нямаше да изпадне в такава меланхолия.

— И какво според теб трябва да правим? — попита тя.

— Да държим тялото под око. То е ключът. То е кръстът. И ако той наистина… стане, ще трябва да го защитим от онези, които биха искали да му навредят.

— Другите sancti.

— Смятам, че ще се опитат да си върнат тялото при първа възможност и да го унищожат, за да сложат край на пророчеството. Като sanctus той няма семейство, така че никой няма да предяви претенции към тялото.

Двамата отново се смълчаха. Размишляваха какво ли ще стане, ако се случи подобно нещо. Катрин си го представи как лежи в някаква тъмна стая без прозорци някъде в Цитаделата — и изведнъж натрошеното му тяло започва да се възстановява по някакъв чудодеен начин. А от сенките се появяват закачулени фигури, облечени в зелено мъже с кинжали и какви ли не инструменти за мъчение.

На другия край на света баща й си представяше подобни картини, макар че неговите не бяха плод на въображението. Беше виждал със собствените си очи на какво са способни sancti.