Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

28.

Атанасий забърза по коридора след игумена. Ореолите и на двамата с всяка крачка ставаха все по-ярки.

— И така — каза игуменът, без да забавя ход, — кой е поел разследването?

— Някой си инспектор Аркадиан — задъхано отвърна Атанасий. — Вече поиска да говори с някой, който евентуално разполага с някаква информация за покойния. Заръчах на братята отвън да кажат, че смъртта е била трагедия и че сме готови да помогнем по всякакъв начин за изясняването й.

— Каза ли, че го познаваме?

— Казах, че в Цитаделата живеят и работят много хора и че ще се погрижим да открием дали някой от тях не е изчезнал. Не бях сигурен дали искаме да обявим, че е един от нас, или предпочитаме да останем настрана.

Игуменът кимна.

— Добре си постъпил. Кажи отвън да продължат със същото любезно сътрудничество — засега. Възможно е проблемът с тялото на брат Самюъл да се реши без наша намеса. След като властите завършат огледа и не се появят роднини, можем да излезем и да предложим да вземем тялото като израз на съчувствие. Така ще покажем на света каква любяща и грижовна църква сме и как сме готови да приемем клетата окаяна душа, решила да сложи край на живота си по такъв самотен и трагичен начин. Освен това ще си върнем брат Самюъл, без да ни се налага да признаваме, че сме били близки с него.

Спря, обърна се и прониза Атанасий с острите си сиви очи.

— Същевременно в светлината на онова, което току-що прочете, трябва да сме и бдителни. Не бива да оставяме нищо на случайността. Ако се съобщи нещо необичайно, каквото и да е, трябва да сме готови да приберем тялото на брат Самюъл незабавно, по какъвто и да било начин. — Изгледа Атанасий изпод гъстите си вежди. — Така че ако се случи някакво чудо и той възкръсне, поне ще бъде в ръцете ни. Каквото и да става, не можем да позволим на враговете да се доберат до тялото.

— Както заповядаш — отвърна Атанасий. — Но ако онова, което ми показа току-що, наистина е единственото останало копие от книгата, кой друг би могъл да знае за… — Поколеба се. Не беше съвсем сигурен как да опише древните думи върху каменната плоча. Не искаше да използва „пророчество“, защото можеше да се изтълкува, че думите са Божията воля, а това само по себе си бе ерес. — Кой друг би могъл да знае за подробностите около… предричането…?

Игуменът кимна одобрително на предпазливостта му. Тя потвърждаваше, че Атанасий е подходящият човек, който да се заеме с официалната страна на ситуацията: притежаваше нужната политическа изтънченост и дискретност. Неофициалната страна бе грижа на самия него.

— Не можем просто да вярваме, че унищожаването на всички книги и разпространителите им е унищожило думите и мислите, които са се съдържали в тях — обясни той. — Лъжите са като бурените. Можеш да ги скубеш, да тровиш корените им, да ги гориш, но те винаги намират начин да се върнат. Затова трябва да приемем, че това „предричане“, както мъдро се изрази, е известно под някаква форма на враговете ни и че те се готвят да действат според него. Но не се безпокой, братко — каза той и положи тежката си като мечешка лапа ръка на рамото на Атанасий. — Устоявали сме на далеч по-опасни заплахи от тази в нашата дълга и сложна история. Сега трябва просто да правим онова, което сме правили винаги — да сме една крачка напред, да вдигнем подвижния мост и да изчакаме външната заплаха да се оттегли.

— А ако не се оттегли? — попита Атанасий.

Хватката върху рамото му се стегна.

— Тогава ще атакуваме с всичко, с което разполагаме.