Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

93.

Лив погледна символа Т — Тау. Беше чела много за Тайнството по време на пътуването дотук, но нито за миг не й бе минавало през ума, че то може да бъде свързано по някакъв начин със смъртта на брат й.

— Фактът, че брат ви има този знак върху ръката си, означава, че той е знаел какво представлява Тайнството — продължи руиноложката. — Може би се е опитвал да сподели това познание.

Лив си спомни какво беше казал Аркадиан — разрешиш ли загадката на Тайнството, ще разрешиш загадката около смъртта на Самюъл. Погледна д-р Аната и попита:

— Сигурно сте стигнали до свое заключение относно това какво представлява Тайнството.

Руиноложката поклати глава.

— Всеки път, когато си мисля, че съм на път да разбера, отговорът винаги ми се изплъзва. Мога да ви кажа какво не е. Не е кръстът на Христос, както смятат някои. В сравнение с религиозния орден, живеещ в тази планина, Христос е кажи-речи новодошъл. Това означава, че трябва да се изключат също тръненият венец, копието, пронизало хълбока му, и чашата, от която е пил. Всички те са митове, подклаждани от Цитаделата през годините с цел да се скрие истинската същност на Тайнството.

— Тогава откъде можем да знаем, че там изобщо съществува нещо? — попита Лив. — Щом никой не го е виждал…

— Не можеш да изградиш най-голямата религия на света само върху някакъв слух.

— Нима? Помислете си само. Имаме две враждуващи праисторически племена. За да надделее, едното се заравя в планината и твърди, че притежава божествено оръжие. Може да е имало суша или затъмнение и те да са заявили, че е тяхно дело. Хората започват да вярват, че племето наистина има някаква сила, и започват да се отнасят към членовете му като към богове. На тях им харесва, естествено, така че продължават да поддържат лъжата. И тя ще продължи да си действа, стига някой да не разбере, че вътре всъщност няма нищо. Превъртаме хиляди години напред и виждаме, че хората продължават да вярват, само дето върху лъжата вече е налице световна религия. — Помисли си за разделящия се с нея Самюъл. За думите му, че иска да се приближи до Бог. — И ако брат ми е открил, че след всичко, през което е минал, единственото, което му е давало сили да продължи напред, вярата му, всъщност е изградена върху… нищо…

Очите на Лив се наляха със сълзи.

— Там обаче има нещо. Нещо могъщо — каза Мириам. Взе бутилката вода и погледна изображението върху етикета. — Нека ви попитам следното… — Наля вода в чашата си и сребърните пръстени звъннаха при допира със стъклото. — Какво искате от живота? Какво искаме всички ние? Здраве, щастие, дълголетие, нали така? Същото, за което сме мечтаели винаги. Най-древните ни прадеди, които запалили първия огън и заострили пръчки, за да се пазят от дивите зверове, са искали абсолютно същите неща — а планината е съществувала още тогава, заедно със светите мъже в нея. И онези прости хора, които просто желаели да живеят мъничко по-дълго и да не се разболяват, са почитали тези мъже не заради някаква хитроумна лъжа, а защото те са живеели дълго, много дълго време и болестта не ги е докосвала. Кажете ми: когато си помислите за Бог, какъв образ си представяте?

Лив сви рамене.

— Старец с дълга бяла брада.

— Откъде според вас идва този образ? — Д-р Аната завъртя бутилката и посочи изображението на Цитаделата върху етикета. — Най-ранните хора са гледали към тази планина и от време на време зървали боговете, живеещи там — мъже с дълги коси и дълги бели бради. Стари, много стари мъже в епоха, когато се е смятало за истинско щастие да надхвърлиш трийсетте.

— Тази вода се изнася по цял свят още от времето на римляните, когато императорите научили за нея — продължи Мириам. — Нали не мислите, че са я карали чак до Рим само защото има добър вкус? Те са желаели онова, към което се стремят всички хора и най-вече владетелите — дълъг живот. Дори днес средната продължителност на живота в Руин е със седем години по-голяма от тази във всеки друг голям град и хората продължават да пристигат тук с хиляди и да се лекуват от какво ли не. Тези неща не са слух и лъжа. А факт. Още ли мислите, че там няма нищо?

Погледът на Лив се спря върху пепелника. След пристигането й в Руин десетгодишната й пристрастеност към никотина сякаш беше изчезнала. Мириам беше права — тук определено имаше нещо. Самюъл не би я забъркал във всичко това, ако беше безсмислено. И нямаше да надраска онези букви върху семките, освен ако те не сочеха към нещо. Въпросът бе към какво?

Обърна на страницата, върху която бе копирала буквите. Погледна ги отново. И подобно на слънчев лъч, пробил си път през облаците, видя в тях нещо ново.