Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

V

Врачка да не се оставя жива.

Изход 22:18

100.

Когато моторът тръгна от пропускателния пункт и продължи покрай редицата смълчани складове към тумбестия товарен самолет до хангар 12, ранният пролетен здрач вече започваше да потъмнява краищата на следобедното небе.

Гейбриъл вдигна ръка и махна на пазача, който току-що го беше пуснал. Лив не можеше да повярва, че я беше вкарал без никаква проверка. Охраната на летищата в Щатите съвсем не бе рехава като тази — или най-малкото тя се надяваше да е така. Гейбриъл беше казал на пазача, че отива да остави нещо в хангара, и я представи за своя приятелка. Тя не възрази. Всъщност донякъде й хареса.

Минаха под крилото на самолета и продължиха през отворената врата на хангара. В затвореното пространство ревът на двигателя изведнъж стана оглушителен. Помещението бе пълно със сребристи контейнери, проходите между тях бяха широки колкото за мотора. Тръгнаха по един към дъното на сградата, където от прозореца на някакъв офис се лееше топла светлина. Гейбриъл спря мотора, изключи двигателя и обяви:

— Последна спирка.

Лив го пусна и слезе от седалката. Тъкмо приглаждаше разрошената си коса, когато вратата на офиса се отвори и излезе красива елегантна жена, следвана от весел старец с пилотски комбинезон. Жената почти не погледна Лив, а отиде при Гейбриъл, който спускаше стъпенката на мотора. Прегърна го със затворени очи, черната й копринена коса се надипли по гърдите му от силната прегръдка. Лив се сконфузи и за своя изненада изпита ревност. Извърна се и се озова лице в лице със стареца, който я гледаше вежливо.

— Казвам се Оскар де ла Круз — представи се той и прекрачи прага на офиса. Приветливият му глас беше като от карамел. — Моля, влезте.

Лив хвърли още един поглед към дългата прегръдка между Гейбриъл и елегантната жена и влезе. Офисът беше топъл след мразовитото пътуване с мотора, а ароматът на кафе и успокояващото мърморене на телевизора правеха мястото почти уютно.

— Ще желаете ли кафе? — попита Оскар и тъмните му очи проблеснаха на силно загорялото му лице. — Или… може би нещо по-силно? — Хвърли поглед към входа. — Между нас да си остане, имам скътано уиски в якето.

— Кафе, благодаря — отвърна Лив и се настани на един стол до бюрото, върху което имаше купчина документи и компютър.

Леко се извърна, когато Гейбриъл влезе в помещението. Беше прегърнал красивата жена през раменете и бе свел глава. Говореше тихо и бързо, със съсредоточена физиономия. Когато свърши, жената затвори вратата, погледна Лив, заобиколи бюрото и седна срещу нея. Усмивката смекчи лицето й.

— Радвам се, че сте в безопасност при нас — каза тя. — Аз съм Катрин. Аз ви пуснах предупрежденията. Синът ми тъкмо ми разказваше какво се е случило.

Погледът на Лив се стрелна от нея към Гейбриъл и обратно.

Неин син?!

Гейбриъл придърпа два стола от другото бюро и седна на единия, остави черния сак на пода и почна да го отваря. Като ги гледаше един до друг, Лив наистина видя силната прилика между двамата, макар жената да не изглеждаше достатъчно възрастна, че да му е майка. Гейбриъл извади нещо от сака и й го подаде. Беше мешката й. Лив се усмихна, изпълнена с благодарност от този прост, но същевременно тактичен жест. Сякаш отново се събираше с частица нормалност. Намери плика във външния джоб, отвори го и погледна снимката си със Самюъл.

— Много съжалявам за вашата загуба — продължи Катрин. — И за изпитанията, през които преминахте, откакто разбрахте за смъртта на брат си. Не бих ви избрала да се озовете в разгара на древната ни борба, но явно плановете на съдбата са други.

Оскар сложи пред Лив чаша кафе, след което се настани на свободния стол. Когато лицето му се нареди до другите две, Лив забеляза, че и той прилича на тях.

— Брат ви беше член на древно монашеско братство — каза той и се наведе напред в стола си. — Единствената им цел е да защитават Тайнството. Смятаме, че смъртта на брат ви бе акт на върховна саможертва, с която той изпрати послание, разкриващо същността на Тайнството. — Светлите му очи се спряха върху Лив, дълбоките бръчици около тях подсказваха за живот, прекаран в смях. — Смятаме, че съобщението е било изпратено до вас.

Лив продължи да го гледа за момент, после бавно извади бележника си и го постави на бюрото. Обърна на втората страница, където бе преписала символите от семките.

— Ето какво ми изпрати той — каза тя и плъзна бележника към тях. — Подреждах ги по всевъзможни начини, мъчех се да открия някакъв смисъл. После се срещнах с доктор Аната и намерих това на мястото, където е паднал брат ми.

Извади пъхнатата между страниците картичка и им показа загадъчното съобщение:

Т

MALA

MARTYR

— Благодарение на това успях да подредя буквите по следния начин… — Посочи последното, което беше написала:

T + ?

Ask Mala

— Точно тогава пристигнахте вие. — Лив хвърли поглед към Гейбриъл. Той й се усмихна и усмивката стигна чак до очите му. Лив извърна поглед и усети, че се изчервява. — Така — продължи тя и погледна стареца. — Вие сте мала. Предполагам, че трябва да питам вас какво представлява това Т?

Оскар я погледна. Очите му изведнъж бяха станали уморени и тъжни.

— Някога е било наше и е било наричано Мала Т. Но колкото до това какво представлява… боя се, че не зная.

Лив впери поглед в него. Не можеше да повярва на ушите си.

— Но вие трябва да знаете — възрази тя. — Брат ми е заложил живота си на това. Защо иначе би ме пратил да ви търся, ако не е смятал, че ще можете да помогнете?

Оскар поклати глава.

— Може би не това е посланието.

Лив се загледа във фразата в края на страницата. Беше извадила всички комбинации, които бе успяла да открие. Това беше единственото, което имаше някакъв смисъл. Взе бележника и прелисти на първата страница.

— Вижте — каза тя и посочи грубата рисунка на тялото с изгореното Т на ръката. — Същото нещо е било жигосано на ръката му, наред с тези други белези. Може би посланието е в тях!

— Белезите не са послание — каза Оскар и започна да съблича горнището на пилотския си костюм. — А просто знаци за чин. Те са част от ритуала, свързан с Тайнството, но не разкриват какво представлява то.

Измъкна ръцете си от ръкавите, смъкна комбинезона до кръста си, после свали бялото си поло. Лив зяпна тялото му. Беше с цвят на махагон и покрито с тъмните издути линии на стари белези. Погледът й проследи познатите форми. Напълно точни. Нанесени преднамерено. Идентични с белезите, които бе видяла върху тялото на мъртвия си брат.