Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

136.

Тъмното петно на Цитаделата продължаваше да расте под Гейбриъл, разширяваше се като локва мастило над светлините на града.

Покрай краищата му вече различаваше отделните лампи по пустите улици на стария град — затворени заведения, магазини за сувенири и люлеещи се табели. А също и подробности от тъмната планина. Видя най-високия връх, от който бе паднал Самюъл — отвесен от едната страна и спускащ се стръмно от другата. Върхът опираше в хребет, който се спускаше по спирала по долната част на планината, извивайки се като примка около непрогледния мрак в средата. Все още не можеше да види градината.

Спускаше се надолу, прицелил се в центъра на мрака към мястото, където беше градината според сателитната снимка. Когато то изпълни полезрението му, рязко дръпна шнура. Усети лекото дърпане на водещия парашут, последвано от рязко намаляване на скоростта. Парашутът се отвори над него като огромен надуваем дюшек. Гейбриъл пъхна ръце в примките на въжетата за управляване и се спусна през мрака.

След като свистенето на въздуха утихна, можеше да чуе звуците на града — съскането на трафика по околовръстното шосе, музика от баровете покрай южната стена, смесена с разговори и смях. После звуците внезапно замлъкнаха, изчезна и по-голямата част от светлината. Беше се озовал под нивото на хребета и се спускаше в тъмния кратер в сърцето на планината.

Веднага щом се озова на тъмно, Гейбриъл затвори лявото си око и отвори дясното, което не беше повлияно от светлината. Моментално различи цепнатините в отвесните скали и заоблените очертания, издигащи се на групички в обширната площ под него. Изглеждаха някак… по-леки. Това беше градината. Много по-близо, отколкото предполагаше. И се приближаваше стремително.

Той дръпна рязко насочващите въжета. Усети раздрусване и стомахът му леко подскочи, когато парашутът го дръпна нагоре. Вдигна крака да не закачи върха на едно дърво, изникнало внезапно от мрака. Кубинките му задраха тънките клонки. Дръпна рязко дясното въже, за да избегне сблъсъка. Кракът му се закачи за някакъв по-дебел клон. Успя да се освободи и погледна нагоре точно когато следващото дърво се втурна към него от мрака.

 

 

Монахът вдигна глава от камината и се заслуша.

Стана и отиде до вратата, червеното му расо беше единственият цвят в унилия вестибюл на личните покои на прелата. Долепи ухо до вратата към градината и го чу отново — този път по-тихо. Сякаш някаква огромна птица се движеше между дърветата или пък човек си проправяше път през храсти. Намръщи се. Никой нямаше право да стъпва в градината след мръкване. Бръкна в ръкава си за пистолета, изгаси светлините и отвори вратата.

До изгрева на луната имаше още часове и очите му не можеха да видят нищо в дълбокия мрак на градината. Пристъпи навън, като затвори тихо след себе си, огледа тъмнината, като обръщаше глава като бухал и се вслушваше за някакво движение.

Рязко изпукване разцепи тишината и монахът рязко завъртя глава в посоката на звука. Напрегна още повече слух. Чу едва доловимо шумолене, сякаш от разлюлял се клон, после отново се възцари тишина. Звуците идваха от овощната градина. Монахът се спусна по каменните стъпала до алеята, стъпи от чакъла на тревата, която заглушаваше стъпките му, и тръгна към дърветата с насочен напред пистолет. Очите му започнаха да свикват с тъмнината и в мрака постепенно се очертаваха сенки.

Вече различаваше дърветата и нещо друго близо до центъра на градината, по-светло от царящата нощ и движещо се като призрак в тъмното. Насочи пистолета към него и тръгна натам, като се стараеше стволовете на дърветата да са между него и привидението. Когато приближи, забеляза висящите от ръба му въжета, а после и празните ремъци, които се влачеха по земята. Осъзна с потрес какво вижда в мига, когато внезапна бяла светкавица го заслепи и чу оглушителен трясък. Опита да се обърне и да насочи пистолета към онзи, който го бе сграбчил, но връзката между главата и тялото му вече беше прекъсната със счупването на врата. Монахът рухна на земята, усети плътния влажен аромат на черната почва, смесен с миризмата на гниещи листа. Усети, че някой развързва въжения му колан и дърпа расото му. После мракът го погълна.