Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

13.

Течеше реклама за някакъв лъскав автомобил, а лентата в долната част на екрана показваше времето по света. Осем и двайсет и осем; четири и двайсет и осем сутринта в Рио. Катрин извади телефона си, натисна бутона за бързо набиране и заслуша бипканията на многото числа, загледана в рекламата. Накрая някой в тъмното в другия край на света вдигна.

— Ola? — чу се тих, но съвсем буден женски глас и Катрин изпита облекчение, че не е събудила никого.

— Мариела, Катрин съм. Извинявай, че се обаждам толкова рано. Но си помислих, че може да е буден.

Баща й все по-често будуваше в най-невероятни часове.

— Да, сеньора — отговори Мариела. — Буден е от доста време. Запалих камината в кабинета. Тази нощ е студено. Четеше, когато го оставих.

— Мога ли да говоря с него?

— Разбира се, сеньора — каза Мариела.

По линията се чу шумолене на пола и меки стъпки. Катрин си представи как икономката на баща й върви в тъмното по коридора към меката светлина на камината в дъното на скромната къща. Стъпките спряха, чу се кратък приглушен разговор, след което телефонът беше предаден от ръка на ръка.

— Катрин… — Топлият глас на баща й се понесе през континенти и моментално я успокои. От тона му си личеше, че се усмихва.

— Татко… — Тя също се усмихна въпреки сериозната новина, която трябваше да му съобщи.

— Как е времето в Руин тази сутрин?

— Слънчево.

— А тук е студено — рече той. — Трябваше да палим камината.

— Знам, татко, Мариела ми каза. Слушай, тук става нещо. Пусни Си Ен Ен.

Чу го как казва на Мариела да включи малкия телевизор в ъгъла на кабинета и погледът й се стрелна към нейния. Блестящото лого се завъртя на екрана, после отново се появи водещият. Катрин леко увеличи звука. От телефона за кратко се чуха звуците на някакво спортно предаване, сапунена опера и реклами — всички на португалски — последвани от сериозния тон на световния новинарски канал.

Катрин вдигна поглед, когато картината зад водещия показа зелена фигура, застанала на върха на планина.

Чу как баща й ахна.

— Боже мой — прошепна той. — Sanctus.

— До този момент — продължи водещият — от Цитаделата нито потвърждават, нито отричат, че този човек има нещо общо с тях. За да хвърлим допълнителна светлина върху тази загадка, поканихме специалиста по Руин и автор на много книги за Цитаделата доктор Мириам Аната.

Водещият се завъртя в стола си към едра, застрашителна на вид жена около петдесетте, облечена в тъмносин костюм на тънки райета и проста тениска. Сребристосивата й коса бе късо подстригана и грижливо сресана, с един асиметричен кичур.

— Доктор Аната, какво ще ни кажете за събитията от тази сутрин?

— Мисля, че сме свидетели на нещо необичайно — каза тя, наклони глава напред и изгледа със студените си сини очи водещия над очилата си за четене. — Този човек напълно се различава от монасите, които понякога могат да се видят да поправят бойниците или прозорците. Расото му не е кафяво, а зелено, което е много важно: само членовете на един орден носят този цвят, но те са изчезнали преди деветстотин години.

— За кои става въпрос?

— Живеели са в Цитаделата и затова знаем много малко за тях, но тъй като са били единствените, забелязвани високо горе, приемаме, че са били някакъв висш орден, вероятно натоварен със задачата да закриля Тайнството.

Водещият докосна слушалката в ухото си.

— Мисля, че можем да продължим с предаване на живо от Цитаделата.

Картината се смени с ново, по-ясно изображение на монаха. Расото му леко се развяваше на сутрешния ветрец, ръцете му продължаваха да са разперени настрани, без да помръднат.

— Да — каза водещият. — Ето го и него, на върха на Цитаделата, прави кръстен знак с тялото си.

— Не е кръст — прошепна Оскар по телефона, докато картината бавно се отдалечаваше, за да разкрие ужасяващата височина на планината. — Знакът, който прави, е тау.

 

 

Оскар де ла Круз седеше в кабинета си в западните хълмове на Рио де Жанейро, осветен от мекото сияние от камината, и не откъсваше поглед от телевизора. Косата му бе съвсем бяла и контрастираше с тъмната му кожа, излъскана като стар каиш от над стоте лета, които бе живял. Но въпреки достолепната му възраст тъмните му очи все още бяха живи и будни, а набитото му тяло излъчваше неуморима енергия и устремност. Напомняше на действащ генерал, прикован насила зад бюрото поради липса на военни действия.

— Какво мислиш? — прошепна гласът на дъщеря му в слушалката.

Замисли се над въпроса й. През по-голямата част от живота си бе очаквал да се случи подобно нещо, беше се опитвал години наред да го предизвика… а сега не знаеше какво да прави.

Надигна се сковано от стола и тръгна към остъклената врата за терасата, чиито плочки смътно отразяваха лунната светлина.

— Може да не означава нищо — каза най-сетне.

— Наистина ли го вярваш? — попита дъщеря му с прямота, която го накара да се усмихне. Сам я беше научил да се съмнява във всичко.

— Не — призна той. — Всъщност не го вярвам.

— Тогава?

Замълча, почти уплашен да предаде мислите и чувствата си в думи. Погледна над басейна към върха на Корковадо, където O Cristo Redentor, Христос Спасителят, беше разперил ръце и гледаше благосклонно към все още спящите жители на Рио. Самият той бе помогнал за издигането на статуята с надеждата, че това ще положи началото на новата ера. И тя наистина бе станала прочута, както се беше надявал, но това бе всичко.

Замисли се за монаха, застанал на върха на Цитаделата. Жестът на човека, разнесен за миг из целия свят от медиите, беше почти идентичен с онзи на статуята, която самият той бе градил девет години от стомана, бетон и пясъчник. Ръката му мина по високата яка на полото — той винаги носеше поло.

— Мисля, че може би пророчеството се сбъдва — прошепна накрая. — Мисля, че трябва да се подготвим.