Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

80.

Телефонът изщрака в ухото на Лив.

— Ало?

Позна гласа на жената, която й беше оставила съобщение предишната нощ.

— Продължавате да ми изпращате съобщения — каза Лив. — Коя сте вие?

Последва съвсем кратка пауза. При други обстоятелства нямаше да я забележи, но сега моментално застана нащрек.

— Може все още да не знаеш, но сме приятели — отговори й жената на „ти“. — Къде си?

Лив продължаваше да се движи с потока туристи, усещаше успокояващата близост на другите обикновени, открити човешки същества около себе си.

— Защо да ви казвам?

— Защото можем да те защитим. Защото точно в момента те търсят едни хора. Хора, които искат да те накарат да млъкнеш. Лив, няма лесен начин да се каже това. Тези хора искат да те убият…

Лив се поколеба, обезпокоена повече от това, че жената знае името й, отколкото от новината, че някой иска смъртта й.

— Кой иска да ме убие?

— Безжалостни, властни хора. Искат да те накарат да млъкнеш, защото си мислят, че брат ти е споделил с теб информация. Информация, с която не би трябвало да разполага никой.

Лив погледна буквите, изписани върху вестника в ръката й, и каза:

— Нищо не знам.

— Това за тях е без значение. Ако мислят, че знаеш нещо, това е достатъчно. Рискуваха да те отвлекат на летището. Освен това откраднаха тялото на брат ти заради това и ще продължат да те търсят, докато не те открият. Те не поемат никакви рискове. — Замълча за момент, за да подчертае последните си думи, след което продължи по-меко: — Ако ми кажеш къде си, мога да пратя човек да те заведе на сигурно място. Същият човек, когото изпратих да те пази снощи.

— Гейбриъл ли?

— Да — отвърна Катрин. — Той е един от нас. Беше изпратен да те пази. И го направи. Кажи ми къде си и ще го пратя при теб. Лив, той ми е син…

Лив искаше да й повярва, но точно сега й трябваше време да помисли, преди да си позволи да се доверява на когото и да било. Освен с чуждите дрехи на гърба си разполагаше единствено с няколко долара на монети, телефон с почти изтощена батерия и вчерашен брой на местен вестник. Отново погледна страницата. Видя лицето на брат си да се взира от нея сред ореол от надраскани букви и символи. И осъзна нещо. Обърна страницата, прочете малките букви от другата страна и каза:

— Ще ви се обадя след малко.

* * *

Момичето беше на по-малко от петнайсет метра пред него. Сюли разблъскваше бавно движещата се тълпа и постепенно скъсяваше разстоянието. Помисли си дали просто да не се обърне и да се върне в сградата на полицията. Но ако го направеше, онзи в микробуса щеше да го издъни; анонимно обаждане щеше да съобщи името на човека, който изнася информация. Щеше да предложи като доказателство копия от досиета. Сюли винаги грижливо прикриваше следите си, но рискът си оставаше. Ако успееха да свържат изчезването на тялото на монаха с него, щеше здравата да нагази в лайната — осуетяване на текущо разследване, заблуждаване на следствието, продаване на секретна информация. За такива неща се влизаше в затвора, а това бе най-големият кошмар за всяко ченге.

Затова продължи напред, като се спотайваше сред тълпата, в случай че Лив се обърне. Стандартно проследяване. Докато я приближаваше, си помисли дали просто да не й каже да бяга, след което да изчезне, докато всичко не приключи.

Впи поглед в тъмносинята качулка и ускори крачка. Вече беше само на три метра от нея.

Метър и половина.

Почти я бе настигнал, когато видя как белият микробус спира в края на пешеходната зона. Беше хваната в капан като плъх във водосточна тръба. Вече нямаше начин да се измъкне. И двамата не можеха да се измъкнат. Трябваше да продължи.

Когато групата приближи микробуса, Сюли забави крачка — не искаше да я мъкне със себе си повече от необходимото. Видя как големият с брадата слиза и заобикаля микробуса, за да отвори задната врата. Вече се намираха само на три метра от колата. Сюли пристъпи напред и вдигна ръка. Пресегна се да я хване. Забеляза как потният тип в микробуса се намръщи на лаптопа, после вдигна очи и поклати глава.

Твърде късно.

Луничавата му ръка сграбчи рамото на младата жена и я завъртя.

Тя извика възмутено и се измъкна от хватката му.

Сюли зяпна смаяно лицето под синята качулка. Беше друго момиче.

— Извинете — каза Сюли и дръпна рязко ръката си, сякаш беше докоснал оголен проводник. — Помислих, че…

Посочи надписа ПОЛИЦИЯ.

— Откъде взехте това?

Момичето го гледаше свирепо. Сюли извади значката си и непознатата тутакси се укроти, посочи назад в тълпата и каза:

— Смених го с едно момиче.

Сюли проследи накъде сочи ръката й, но видя само тълпа непознати.

— Преди колко време?

Момичето сви рамене.

— Преди няколко минути.

— Срещу какво го сменихте?

— Срещу друг анцуг.

— Какъв?

Момичето разпери ръце.

— Ами… Бял. По-скоро… избелял. Малко протъркан по ръкавите.

Заради топлото обедно слънце повечето хора по улицата се бяха отървали от палтата и якетата си; над половината носеха по нещо бяло. Сюли все още беше с гръб към микробуса и си позволи да се усмихне.

„Добър ход, госпожичке — помисли си. — Наистина добър ход.“