Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

40.

Игуменът вървеше по тъмните каменни коридори на планината към покоите на прелата, разтревожен от липсата на успокояващи новини. Достатъчно лошо бе, че за първи път от близо деветдесет години някой почти бе успял да избяга от Цитаделата. Това, че беше загинал, бе единственият светъл лъч на хоризонта. Това, че явно има жив роднина, беше може би най-сериозният пробив в сигурността на Цитаделата през последните двеста години, ако не и повече. И нямаше начин да се измъкне от факта, че в крайна сметка всичко това беше негова отговорност.

От него се очакваше бързо и успешно овладяване на ситуацията, а за целта трябваше да получи пълномощия да действа толкова решително, колкото сметне за нужно не само вътре в Цитаделата, но и навън, а за това му бе нужна благословията на прелата.

Кимна на мъжа от постоянната охрана пред личните покои на прелата. Традиционно стражите на Цитаделата бяха опитни с арбалета, меча и камата, но времената се бяха променили и сега на коланите на тъмночервените им раса висяха полуавтоматични берети 92. Стражът отвори вратата, пусна го да влезе и я затвори. Не беше от мъжете, които игуменът бе подбрал от купчината папки.

Игуменът закрачи към елегантното стълбище, водещо към приемната на прелата. Чу някъде в мрака отпред съскането на апарат, ритмично вкарващ кислород в древните дробове на обитателя на това място.

Помещението бе по-тъмно и от коридора и игуменът трябваше да забави крачка на входа, тъй като не бе сигурен какво има на пътя му. В камината пукаше слаб огън, който изсмукваше въздуха от стаята в замяна на малко осветление и суха топлина. Единствената друга светлина идваше от редицата електронни уреди, които работеха денонощно, вкарваха кислород в кръвта на прелата, премахваха телесните му отпадъци и го поддържаха жив.

Игуменът тръгна предпазливо към огромното легло с балдахин и след няколко крачки започна да различава мършавата фигура, която лежеше в средата му — бяла и сякаш нематериална. В приглушената светлина се създаваше впечатлението, че прелатът е в центъра на паяжина от тръби и жици, подобно на някакъв пещерен паяк. Само в очите му сякаш имаше живот. Бяха тъмни, будни и гледаха приближаващия посетител.

Игуменът се пресегна през декарите ленени завивки да поеме подобната на щипка ръка на прелата. Въпреки задушаващата жега в стаята тя бе студена като планината. Той сведе глава и целуна пръстена, закрепен хлабаво на средния му пръст. Върху пръстена се намираше печатът на високия пост.

— Оставете ни — с пресекнат измъчен глас заповяда прелатът.

Двама аптекари в бели раса се надигнаха от местата си като привидения. Игуменът дори не ги бе забелязал в сенките. Провериха и нагласиха нещо по апаратите, увеличиха силата на алармите, за да могат да ги чуят от стълбището, след което безмълвно се плъзнаха към изхода. Игуменът се обърна отново към господаря си и видя, че светналите очи са се впили в него.

— Кажи ми… всичко… — прошепна прелатът.

Игуменът разказа накратко събитията от сутринта, без да спестява нищо. Прелатът продължаваше да го пронизва с очите си. Всичко звучеше още по-лошо, когато се казваше на глас, отколкото когато го бе репетирал наум по пътя насам. Знаеше от опит, че прелатът не е склонен към снизходителност. Самият той бил игумен последния път, когато един новопостъпил ги беше предал по време на Първата световна война, и безжалостният начин, по който бе оправил кашата, в крайна сметка му бе гарантирал сегашния пост. Игуменът тайно се надяваше, че успешното овладяване на положението може да изстреля и него нагоре по стълбицата.

Завърши доклада си и очите на стареца го пуснаха и се спряха върху нещо в мрака над леглото. Дългата му коса и брада бяха рехави и по-бели от чаршафите, които го обгръщаха като погребален саван. Единствените му движения бяха ритмичното повдигане и отпускане на гръдния кош и слабото пулсиране на артериите под тънката като хартия кожа.

— Сестра? — най-сетне каза прелатът.

— Все още не е потвърдено, Ваше Светейшество, но въпреки това е повод за сериозна и основателна тревога.

— Сериозна и основателна тревога… за нея…

Речта на прелата бе накъсана, а и самите думи и изречения се накъсваха допълнително на всеки няколко секунди от респиратора, който вкарваше въздух в уморените дробове.

— Радвам се, че Ваше Светейшество е съгласен — отвърна игуменът.

Острият поглед отново се обърна към него.

— С нищо не съм се съгласявал — каза прелатът. — От това посещение… носещо единствено… лоши новини… и въпросителни… приемам, че искаш от мен… разрешение… да накараш момичето да млъкне.

— Изглежда благоразумно.

Прелатът въздъхна и отново се загледа в балдахина от мрак над главата си.

— Още смърт — каза сякаш на себе си. — Толкова много кръв.

Вдиша дълбоко няколко пъти и съскането на респиратора се засили, за да запълни мълчанието.

— Вече хиляди години… — продължи отново на пресекулки той — ние сме пазителите… на Тайнството… тайна, предавана… непрекъснато… от основателите… на нашата църква. Предано… пазихме тайната… но тя също пазеше нас… Тя ни държи и сега… откъснати от света… изисква толкова много жертви… толкова много кръв… само за да остане скрита. Питал ли си се някога… братко игумене… каква е целта ни тук?

— Не — отвърна игуменът, несигурен накъде води въпросът. — Работата ни тук е очевидна. Това е Божия работа.

— Не ми пробутвай семинаристки баналности — изненадващо енергично го сряза прелатът. — Не съм някой новак. Имам предвид специфичната ни цел. Наистина ли вярваш, че вършим праведното дело Господне тук?

— Разбира се. — Игуменът се намръщи. — Нашето дело е праведно. Ние носим теглото на миналото на човечеството в името на неговото бъдеще.

Прелатът се усмихна.

— Наистина си благословен, за да си така уверен в отговора си. — Погледът му отново се зарея нагоре. — Трябва да призная… че с приближаването на смъртта… нещата изглеждат много по-различно за мен… Животът блести… по странен начин… след като го освети тъмната светлина на смъртта… Но ще бъда изцелен от живота… съвсем скоро…

Игуменът понечи да възрази, но прелатът вдигна почти прозрачната си ръка, за да го накара да млъкне.

— Стар съм, братко игумене… твърде стар… С наближаването на второто… столетие… чувствам… тежестта на годините… Навремето мислех… че дългият живот и крепкото… здраве, на което се радва човек… от живота… в тази планина… е благословия… Вярвах, че то е доказателство… че Бог се усмихва на всички ни… и на делото ни… Сега не съм… толкова сигурен… Във всяка култура… и в цялата литература… дългият живот винаги се представя… като не друго… а ужасно наказание… за прокълнатите…

— Или за благословените — добави игуменът.

— Дано да си прав… братко игумене… Напоследък… много мислих върху това… Питам се… когато времето ми най-сетне настъпи… дали Бог ще бъде доволен… от нещата, които извърших… в Неговото свято име?… Или ще се срамува?… Дали усилията на целия ми живот… ще се окажат просто… един кървав опит… да запазя репутацията… на хора, отдавна… превърнали се в прах?…

Гласът му замря със сухо хъхрене и тъмните очи се насочиха към гарафата с вода до леглото.

Игуменът наля една чаша, повдигна главата на прелата и му помогна да отпие няколко малки глътки между неуморната работа на респиратора. После го положи внимателно върху възглавницата и остави чашата на масичката. Когато се обърна, погледът на прелата отново беше спрян върху нищото над главата му.

— Гледам смъртта в очите… всеки ден… — каза той, изучавайки мрака. — Гледам я… и тя ме гледа… Чудя се защо… стои настрана… После идваш ти… говориш любезни думи… които не могат да скрият… жаждата ти за кръв… и си мисля… може би смъртта е коварна… Може би ме държи жив… за да мога да ти дам… правомощията, които искаш… Така действията ти ще й осигурят… много по-млади души… от моята…

— Не изпитвам жажда за кръв — каза игуменът. — Но понякога задълженията ни го изискват. Мъртвите пазят тайните по-добре от живите.

Прелатът отново се обърна и впи погледа си в него.

— Брат Самюъл… може и да не се съгласи…

Игуменът премълча.

— Смятам да… изпълня желанието ти… — неочаквано каза прелатът и погледът му запълзя по лицето на игумена, попивайки реакцията му. — Намери я и я наблюдавай… с всички средства… но не й причинявай зло… изрично забранявам…

Игуменът беше потресен.

— Но, Ваше Светейшество, как можем да я оставим жива, ако има дори най-малка възможност тя да знае за естеството на Тайнството?

— Съмнявам се… да знае каквото и да било… — отвърна прелатът. — Да имаш телефонен номер… е едно… Да имаш телефон… е съвсем друго… Наистина ли мислиш… че брат Самюъл… е имал време… да й се обади… между научаването на нашата велика тайна… и трагичната си смърт?… Наистина ли така ревностно искаш… да отнемеш живот… въз основа на такава… съмнителна вероятност?…

— Мисля, че не бива да поемаме абсолютно никакви рискове, когато орденът ни е изложен на опасност. Църквата е слаба. Хората вече не вярват в нищо. Всяко разкритие относно произхода на вярата им може да унищожи всичко. Виждали сте как реагират някои дори между тези стени, когато им бъде разкрито Тайнството, дори след като са били внимателно проучени и подготвени. А представяте ли си какво ще стане, ако целият свят научи? Ще настъпи пълен хаос. Моите уважения, Ваше Светейшество, но ние трябва да защитаваме Тайнството повече от всеки друг път. Бъдещето на вярата ни може да зависи от това. Момичето е твърде опасно, за да остане живо.

— Всички неща трябва да свършат… — каза прелатът. — Нищо не е вечно… Ако Църквата е слаба… то може би всичко това… се случва неслучайно… Може би е време… да се предадем… в ръцете на съдбата… Нека жребият падне… както му е писано… Взех решението си… Кажи на прислужниците… че искам да почивам… и затвори вратата… на излизане…

Игуменът остана замръзнал на мястото си. Не можеше да повярва, че срещата е приключила и че молбата му е отхвърлена. Гледаше как прелатът се взира нагоре, подобно на изображение върху гробница.

„Де да беше вече вътре в нея“ — помисли си той, докато се покланяше и бавно се отдалечаваше заднешком от леглото, преди да се измъкне от задушаващата стая.

Аптекарите чакаха в сумрачния коридор като призраци.

— Оставете го — каза игуменът, докато минаваше гневно покрай тях. — Иска да е насаме с мислите за наследството си.

Белите раса се спогледаха объркано, несигурни какво има предвид. Когато понечиха да го попитат, той вече беше слязъл по стълбището.

„Дърт глупак — помисли си игуменът, докато рязко отваряше вратата и минаваше покрай пазача. — Нищо чудно, че любимата ни Църква е станала така слаба, щом човек като него е начело.“

Посрещна със задоволство прохладата отвън и избърса с ръкав потта от челото си, докато вървеше към голямата катедрална зала, където обитателите на планината скоро щяха да се съберат за вечерня.

„Намери я и я наблюдавай.“

Думите на прелата отекнаха подигравателно в ума му. Имаше обаче една информация, която беше спестил. Когато беше разговарял с момичето, бе чул глас на заден план. Тя се намираше в летище. На път за Руин.

Щеше да я намери, разбира се. И да я постави някъде, където да може да я наблюдава много внимателно. И когато смъртта най-сетне престанеше да си играе с господаря му, щеше да се справи с нея по своя си начин.