Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

141.

Когато видя зелените очи, взиращи се в него от процепа, Корнилиъс за момент с ужас си помисли, че това е жената в бурката, оказала се незнайно как на това място. Едва когато игуменът разкри коя е, осъзна истинското чудо на Тайнството. Тя не беше просто жената в бурката или майката, която го бе изоставила като новородено — тя беше изворът на цялото женско коварство.

Ева трябваше да умре за престъпленията, които бе извършила срещу човека и срещу Бог; това бе единственият начин светът да се освободи от отровата й, а по някакъв начин гърчещото се в ръцете му момиче бе ключът за това. Усети я как се съпротивлява, видя камата в ръката й да се обръща настрани от символа на омразата му, прикован в кръста, и без да мисли за действията си, запрати Лив с цялата си сила напред към Ева.

 

 

Лив изпъшка от сблъсъка и вдиша древния аромат, подобен на аромата на плодородна почва и наближаващ дъжд. Това бе миризмата на Ева и тя я успокояваше. Усещаше камата между телата им, задържана от прегръдката им. Изпитваше обаче и изгаряща болка в гърлото и в дясното рамо. Беше блъсната с такава сила, че двете бяха приковани за шиповете на Тау.

Чу зад себе си гневни думи и я дръпнаха назад толкова бързо, колкото я бяха бутнали напред. Ахна, когато невероятната болка я прониза цялата, усети топлото бликане от шията си надолу по гърдите, после краката й се подкосиха и тя се свлече на каменния под.

 

 

Игуменът я гледаше как пада и видя как мечтите му рухват заедно с нея.

Хвърли убийствен поглед към Корнилиъс и посегна към камата в кръста си. Но някакъв звук го накара да спре.

Беше тих, подобен на плясък на вълни върху мидени черупки. Идваше откъм Ева. Игуменът се обърна към нея. Тя хлипаше. Бездънните зелени очи гледаха строполилата се на пода Лив и тънките й рамене се тресяха. Игуменът видя как една сълза капна в мрака и изчезна в бавно разпълзяващата се локва кръв на момичето.

После друг звук раздра мрака на параклиса — писък, толкова силен, че игуменът и Корнилиъс неволно запушиха ушите си с длани.

Беше като разцепване на вековно дърво или като трясък на раздвижил се ледник. Беше песен на сирена, изпълнена с мъка и гняв.

Игуменът се бе втренчил в Ева и отказваше да се огъне пред яростта й.

А после ужасният вой започна да утихва и от раните й потече кръв. Отначало на тънки струйки, но скоро потокът стана по-бърз. Кръвта се лееше от всяка дупка на кожата й и от дълбоките церемониални разрези по ръцете и краката. Игуменът гледаше като омагьосан как се стича бързо като вода по тялото й и попада в каналите по пода, където течеше и кръвта на Лив.

„Тя умира“ — помисли си ликуващо той.

И тогава Ева проговори с глас, който бе повече въздух, отколкото звук.

— KuShikaaM — прошепна успокояващо. — KuShikaaM.

Лив отвори очи и я погледна като дете, гледащо майка си. После се усмихна и очите й се затвориха спокойно — като очите на Ева.