Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

44.

Тежката врата се завъртя с писък на ръждясалите панти. Корнилиъс мина през нея и взе горящата факла, която им беше оставена. Държеше я пред себе си, докато вървяха из забравените дълбини на Цитаделата. Брат Йохан беше до него; тъмната коса изобщо не съответстваше на скандинавския му произход, но сините му очи бяха като леда на родината му. Брат Родригес вървеше отзад и се издигаше цяла глава над тях, тънкото му високо тяло нямаше нищо общо с испанските му корени, а златистите му очи гледаха зорко и безизразно, докато вървеше с големи крачки през ниските тунели.

Хрущенето под краката им и пращенето на факлата отекваха около тях, докато историята на планината се надигаше в тъмното да ги посрещне. Тук-там зееха проходи, подобни на замръзнали в скръб уста. Зад тях се виждаха останките от живота, който някога бе царял тук — легла, увиснали под тежестта на влажна слама, разбити пейки, които едва ли можеха да понесат тежестта на духовете, седящи по тях. От време на време се натъкваха на натрошени камъни и бели варовикови жилки проблясваха в мрака подобно на привиденията на онези, които някога бяха вървели тук.

След десетина минути видяха слаба оранжева светлина, примигваща от някакъв вход и бълваща пушек към таван, издълбан по времето, когато хората са били по-дребни. С приближаването си усетиха миризмата на горяща вълна, а студеният въздух мъничко отстъпи пред слабата топлина. Корнилиъс пристъпи в помещение, което някога може би бе играло ролята на кухня. В отсрещния му край до стара кухненска печка клечеше някаква фигура и ръчкаше немощния огън с маша.

— Поздрави, братя — каза игуменът досущ като ханджия, посрещащ дългоочаквани пътници в разгара на виелица. — Моите извинения, това едва ли може да се нарече огън. Боя се, че май съм забравил изкуството как се пали огън. Моля… — И им посочи масата, на която имаше два големи хляба и плодове. — Седнете. Яжте.

Седна при тях и загледа как разчупват мълчаливо хляба, без да вземе за себе си. Наблюдаваше ги внимателно, докато се хранеха, свързваше имената с лицата, които бе видял в досиетата им. Високият — Гилермо Родригес, на двадесет и две. Роден в Бронкс. Някогашно хулиганче и член на банда. В досието имаше поредица арести за палежи, всеки път с все по-сурови наказания. Прекарал половината си живот с наркозависимата си майка, а останалата част в затвори за малолетни. Открил Бог, след като СПИН го направил сирак.

Срещу него седеше Йохан Ларсон. На двадесет и четири. Тъмнокос, синеок и поразително хубав. Роден в горите на Абиско в Северна Швеция в сепаратистка религиозна комуна. След като някакъв шофьор на камион подал сигнал за тревога, полицията открила Йохан да спи до трупа на брат си. Шофьорът случайно забелязал вълк, влачещ човешки крак през пътя. Комуната сложила край на съществуването си чрез самоубийство. Йохан казал на полицаите, че баща му му дал някакви хапчета, които щели да му помогнат „да види Бог“, но той бил ядосан, защото преди това се скарал с брат си, и ги изхвърлил. Изредилите се приемни семейства не успели да вкарат красивото измъчено момче в правия път и Йохан несъмнено вървял към самоунищожението си. Тогава Църквата се заела с него, изпратила го на един от семинарите за рехабилитация в Америка и му дала нова надежда.

Третият беше Корнилиъс Уебстър. На тридесет и четири. Израснал като сирак и постъпил в британската армия веднага щом навършил подходящата възраст. Пенсиониран, след като взводът му изгорял жив пред очите му, когато бронетранспортьорът им бил улучен от гранатомет. Белезите по лицето му, подобни на капчици восък и каращи брадата му да расте на кичури, бяха знак за тази трагедия. В деня, в който напуснал армията, сменил институционализирания живот на войник с институционализирания живот на монах. Сега неговото семейство бе Цитаделата, както и за всички останали.

Игуменът си помисли и за различните им умения във връзка с мисията, която щеше да им възложи — Корнилиъс със своята възраст и авторитет; Йохан с разсейващия си външен вид и безупречния английски, същинска стръв за женска рибка; Родригес с американския си паспорт и познаване на улиците. В миналото и на тримата имаше насилие и пламенен копнеж да се докажат пред Бог. Изчака ги да свършат с храната, преди да заговори отново.

— Моля да ме извините за нетрадиционното естество на тази мисия — каза той. Огънят го очертаваше с мъглявото си червено сияние. — Но когато ви обясня причината за нея, ще разберете нуждата от подобни предпазни мерки и потайност.

Потупа с пръст свитите си устни.

— Тази част от планината навремето е приютявала гарнизон монаси воини, carmina, червените рицари на Цитаделата, славните предшественици на гилдията, в която служите. Те препускали да изкоренят фалшивите религии, да смажат лъжовните богове, да унищожат еретическите църкви и да освободят заблудените вярващи от греховете им в пречистващите огньове на Инквизицията. Тези кръстоносни походи били известни като tabula rasa, чистата дъска, защото след тях не оставала нито следа от ерес.

Сниши глас и се наведе напред над масата, при което тя изскърца като гредите на стар кораб.

— Carmina не били подчинени на обичайните закони за хората. — Изгледа ги последователно, спираше поглед върху всеки. — Нито на законите на страната, в която се намирали. Защото това били законите на крале и императори, а carmina отговаряли единствено пред Бог. Събрах ви тук, за да подновим святото им дело. Може вече да не ни обсаждат вражески войски, но продължаваме да имаме врагове. И все още се нуждаем от воини.

Плъзна един плик към Корнилиъс.

— Тук вътре са подробностите за това какво трябва да направите и инструкции как можете да излезете от планината. Избрах вас, защото сте силни духом и имате опит да свършите Божията работа. Нека Той ви води, а не земните закони. Подобно на предшествениците ви, трябва да сте целеустремени в изпълнението на дълга си. Заплахата е истинска. Трябва да я елиминирате.

Посочи отсрещната стена, на която бяха подпрени три еднакви платнени торби.

— Вътре ще намерите пари, документи за самоличност и цивилно облекло. Два часа след полунощ ще бъдете посрещнати извън стените на стария град от двама души, които ще ви осигурят транспорт, оръжие и всичко, от което се нуждаете. Както предшествениците ви са използвали наемници, които да им помагат в мисиите, вие трябва да използвате тези хора, за да ви помогнат във вашето поръчение. Но никога не забравяйте, че онова, което вие вършите от любов към Бог, те го вършат от любов към парите. Така че ги използвайте, но не им се доверявайте.

Замълча за момент.

— Не ми е лесно да ви изпратя на подобна мисия. Ако на някой от вас му се случи да падне при изпълнение на дълга си, той ще бъде приет от Бог като благословен воин, подобно на падналите преди вас. Онези, които се върнат, ще бъдат посрещнати с отворени обятия не като членове на гилдията на охраната, каквито сте в момента, а като най-висшите от нас — зелено наметало, sanctus. Може би знаете — добави той, — че вече има две свободни места. Аз обаче бих увеличил бройката, за да има място за всеки от вас, който се покаже достоен. И с издигането до най-висшето ниво на нашето братство вие, разбира се, ще бъдете благословени със свещеното знание за онова, което сега искам от вас да защитите.

Надигна се от мястото си и свали кръста от колана си.

— Имате няколко часа да се преоблечете и да се подготвите за връщане в света. Сега ще ви благословя според традицията на ордена, който съживяваме тази нощ.

Вдигна Тау над главата си и започна да изрича древната бойна благословия, чиито думи бяха древни като планината, в която се молеха. Зад него огънят пращеше, съскаше и хвърляше огромни сенки върху тавана на помещението.

 

 

Няколко часа по-късно стената на стария град леко потрепери — ехо от бурята, минаваща над планинските върхове на север. Между два многоетажни паркинга в края на една алея с грохот се вдигна тежък метален капак и разкри тесен отвор, колкото да мине човек. Три сенки се отделиха от мрака подобно на разпилени от вятъра парчета нощ. Тръгнаха по алеята към паркиран микробус с отключена задна врата.

Първите едри дъждовни капки забарабаниха върху тънкия метален покрив на колата и заплющяха по настилката с цвят на кост, докато фигурите се вмъкваха вътре. Вратата се затвори, двигателят изръмжа и се събуди за живот. Фаровете се включиха и осветиха прашния път, а в следващия момент дъждът се изсипа отгоре му.

Микробусът потегли към вътрешния околовръстен път и широкия източен булевард, който щеше да ги отведе чак до летището. Докато обикаляха стария град, дъждът се засили, небето лееше черни сълзи за всичко случило се и за онова, което щеше да се случи. Те се лееха по стените на Цитаделата надолу към белезникавия ров, някога пълен с вода и преплуван от човек, плющяха по тесните калдъръмени улички, където бяха яздели червени рицари, отнасяше цветята и картичките, бележещи мястото, където съвсем неотдавна бе паднал монахът.