Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

147.

Лив чу сред какофонията забързаното скърцане на обувките на докторката, която тръгна нанякъде. Чуваше и хиляди други звуци.

Откакто Гейбриъл я бе изнесъл от Цитаделата, всеки цвят, всеки звук и аромат й се струваха като живи същества, сякаш изживяваше всичко за първи път.

Когато излязоха в нощта от безкрайните пълни с дим тунели и Гейбриъл я положи нежно на носилката, тя бе зърнала сърпа на новата луна в небето. И беше извикала: толкова прекрасен и крехък й се стори — и така свободен. Сълзите й обаче носеха и нещо друго покрай изпълващата я радост. Болка. Пареха от загубата. Беше търсила брат си и макар споменът за това какво точно беше намерила в онова помещение да й убягваше, знаеше, че всичко е свършило и че Самюъл си е отишъл завинаги.

Сега се намираше в това ярко осветено и шумно място, толкова познато и същевременно така странно. Чуваше звука на смъртта в неравномерното дишане на хората наоколо, чуваше капещата им кръв.

Почувства как Гейбриъл я прегръща — беше усетил тревогата й. Цитрусовият му аромат я обгърна, пропъди антисептичната воня на спешното отделение, металическия привкус на кръв и страха. Тя затвори очи и се потопи в този аромат, съсредоточена изцяло върху него и в успокояващия ритъм на биещото му сърце сред безбройните други звуци, докато накрая не остана само той. Това сърце биеше само за нея. И сълзите отново започнаха да напират, защото това беше прекрасно също като луната.

После се появи нов звук, нисък и настоятелен, пълзящ по периферията на съзнанието й.

Тя отвори очи.

На шкафчето, сред термометри и щепсели, лежеше букет люляк, увит в целофан — забравен подарък за някой предишен обитател на леглото. Люляк… цветето на Ню Джърси. Помисли си за дома и живота, който бе живяла само допреди няколко дни. Колко странен й се струваше сега. Звукът се върна и Лив долови движение сред листенцата. Една пчела изпълзя от кадифените дълбини на един цвят, увисна за момент във въздуха и изчезна в друг.

— Какво става? — попита Гейбриъл и тя усети гласа му и през ръката му, която бе стиснала нейната.

— Не зная — отвърна тя, възхитена от звученето на собствения си глас.

Задържа въпроса му в ума си, съсредоточи се върху него, докато не прелетя друг спомен, накъсан и непълен. Спомни си страха в мрака, тънката кама и отвращението си от онова, за което е предназначено оръжието. Спомни си зелените очи, които се взираха в дълбините на душата й и разкриваха същността и предназначението й. И докато прелиташе, споменът донесе още нещо, предавано през кръвта на мъжа, който вече я прегръщаше, нещо шепнещо в ухото й, нещо успокояващо, също като силата на ръцете му, която я караше да се чувства в безопасност.

Ku… Shi… kaamm…

Шепотът се понесе през нея, раждаше други древни думи, които се носеха и пулсираха в такт със сърцето на Гейбриъл.

KuShikaaM…

        Clavis…

                Namzäqu…

                        kλᾁξ…

KuShikaaM…

        Clavis…

                Namzäqu…

И макар да не можеше да каже на какви езици са тези думи, тя ги разбираше всичките, сякаш беше родена с това знание, сякаш всяка дума бе частица от самата нея.

Прегърна още по-силно Гейбриъл, докато звуците и думите изпълваха главата й и заглушаваха дори туптенето на сърцето му. Събираха се в едно, образуваха в ума й картина, която най-сетне й показа коя е и какво е.

KuShikaaM… — беше й казало Тайнството.

        KuShikaaM…

                Ключът…

Край